Начало Книги Назаем от Google
Книги

Назаем от Google

3313

Професията ми изисква познаването на православните светини. Това предопредели срещата ми с романа „Атон“. За автора му Франческо Фратини не знаех нищо и започнах четенето без предубеждения. Разбира се, не ми беше трудно да открия почерка на Дан Браун и да надуша мистификациите, които добре познавах от „Шестото клеймо“, от „Шифърът на Леонардо“ и от „Инферно“. След десетата страница вече знаех какво ще се случи към края, знаех какви грешки допуска повествователят и какви източници е ползвал. Но когато на 22-ра страница се появи българският свещеник Николай Петков, фабулата започна да предизвика особено любопитство у мен. Още повече че подобно на своя съименник, аз също съм живял на Света гора.

Започнах да чета все по-внимателно. Дори си подчертавах с цветни моливи. И когато стигнах до края на XXІX глава и по-точно до 123-та страница, онази в която убиват отец Николай Петков, реших, че е редно да кажа няколко думи от името на мъртвеца.

Не ми е жал за него. Пък и по всяка вероятност убитият съвсем не съм аз. Още повече че ако един герой се върти в първите сто страници на романа като муха без глава и не може да си намери мястото в повествованието, то единственото, което му се полага, е смърт. Дотук добре. Защо изчезва Николай Петков е ясно. По-интересно е защо се появява. Може би е фон, създаващ илюзията за автентичност. Сигурно защото расото на един свещеник е с толкова широки ръкави, че в тях може да се скрие почти всичко. Безброй истории са утаени в подобни ръкави и въпреки това в повечето европейски езици дори няма дума за расо. Но от друга страна, нали затова е литературата – да измисля не само думите, но и света, в който живеем. Въпросът е какво точно е измислил Франческо Фратини? Опитах се да положа името му в малко по-широк контекст. Може би имаше някаква странна и труднообяснима връзка с Умберто Еко? Само че освен италианският език друго не ги свързваше. Фратини е с повече от кратка литературна биография. От Варезе е. В пенсионна възраст. Освен „Атон“ други художествени текстове няма.

„Все едно аз, на стари години, да започна да уча оперно пеене. Или корейски език“, казах си снизходително. Защо не?! Само че Франческо Фратини не би могъл да бъде толкова наивен. Собственик е на Alias group, холдинг за консултантски услуги и изготвяне на европейски проекти; бизнесмен от световна класа, който само в България има регистрирани повече от четиридесет фирми[1], неслучаен човек е; и това, че вечеря с държавни глави (общо-взето) го доказва.

Но защо му е хрумнало да съчини една съмнителна история, с която да ни убеди, че в руския манастир „Св. Пантелеймон“ руската мафия измисля смъртоносен вирус? Сигурно защото всички преболедувахме ковида и е крайно време с пръст да посочим виновника за пандемията. Или защото бизнесменът вярва, че 80% от земното население са полуидиоти и че ако тези хора си купят книгата му, това би било добре за автора ѝ. Донякъде съм съгласен с логиката на този финансов аргумент, но продължавам да недоумявам къде е моето място в разказа?

А може би – и това ми се струва правдоподобно – „Атон“ е първият роман в историята на литературата, съчинен изцяло от изкуствен интелект? Сякаш софтуер е заложил универсални константи; сякаш характерите и сюжетите са подбирани чрез поредица от добре промислени алгоритми. Има сугестия, има наратив… Уж има всичко (дори и мен самия), уж се работи с точни и изпитани формули, уж съспенсът се гради по възможно най-класическите правила, но се губи спойката между отделните елементи на фабулата. Бих могъл да се обзаложа, че повествователната тъкан е съшита с бели конци, взети назаем от Google. Вярно е, че днес никой не шие на ръка, но в литературата машинният шеф дава повече дефекти, отколкото ефекти. Ботът може да събира и подрежда факти, може дори да ги описва, но не и да разказва. Защото все още му е трудно да различи усмихнатия човек от озъбения. Струва ми се, че това е едно от деликатните обяснения за детинските грешки в романа. Примерите са много и започват още с първия абзац. Няма как да има разказ за „гръцката православна църква“. Няма гръцка патриаршия. Има Константинополска патриаршия и Атинска архиепископия. Вярно, че от гледна точка на един компютър е естествено щом има българска православна църква, да има и гръцка, но още по-вярно е, че в измислянето на факти един писател не бива да се доверява само на интернет. Все едно да прочетеш как се правят кардиологични операции и да се главиш за хирург. Разбира се, за да описваш лекари, не е необходимо сам да си лекар. Но е необходимо, когато някой се изказва, да не го прави неподготвен. Иначе до края на книгата няма да му е съвсем ясно дали Атон е име на полуостров, или е име на планински връх.

Някой би казал, че всичко това са маловажни подробности. Може и да е така, но въпреки това човек не бива да пише за неща, от които няма представа. При все че и в това има някакво очарование. Което не отменя необходимостта от известна интелектуална хигиена в изграждането на фикционалните светове. А що се отнася до това, че руснаците са виновни за всичко, там две мнения няма. Всичко е ясно като две и две четири. Ала все пак има нещо в романа на Франческо Фратини, което ми звучи безкрайно неубедително. И дори собствената ми смърт няма да ме убеди в обратното.  

––––––––––––––––

[1] Справка в търговския регистър.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display