Превод на съвременна португалска поезия от Мария Велкова и проф. Цочо Бояджиев.
ФИЛИПА ЛЕАЛ (1979)
КЪЩА
Казах ти: къща.
Не бяхме говорили от месеци и това
беше всичко, което се сетих да кажа:
къща, имам къща.
Първо подредих дисковете, сетне филмите,
едва след това книгите, посудата.
Като някой, който се е скрил от дъжда,
окачих първите картини.
Четири: улица, море, жена, сърце.
Заваля, когато ме попита
дали бих те поканила на вечеря.
Беше – без да е непременно така – юли
И в къщата валеше толкова силно.
Казах ти го, признавам, без надежда –
само защото една къща е много голяма,
за да не я изречеш.
АНА ЛУИЗА АМАРАЛ (1956)
ЕТИМОЛОГИИ
Зная наизуст колата ти:
леката форма на седалките,
страданието на всеки прозорец,
наизуст всяка сглобка.
Наизуст зная ръката ти
протегната навътре
в колата, която зная наизуст:
всяка черта повторена
в дигитално изображение,
формата на всеки пръст
в ръката ти.
Повтореният синтаксис
на колата, която зная наизуст
(от гледна точка на етимологията:
вътре в сърцето)
МАРИЯ ДO РОЗАРИО ПЕДРЕЙРА (1959)
ЧЕТИ
Чети, това са названията на нещата, които
изостави – мен, книги, уханието ти,
изпълващо стаята; сънища
наполовина и двойно повече болка, целувки
по цялото тяло като дълбоки
неизлечими никога разрези; и книги, саудаде,
ключ от дом, който никога не е бил
наш, син фланелен халат, който
нося, докато съставям този списък:
книги, смехове, които все не успявам да подредя,
и гняв – саксия с орхидеи, които
толкова много обичаше, без да зная защо,
и които може би затова не се върнах да полея;
и книги, неоправено от много дни легло,
писмо на възглавницата ти и толкова много
огорчения, толкова самота; и в едно чекмедже
два билета за любовен филм, който
не изгледа с мен, и още книги, и също
разкопчана блуза, с която спя
нощем, за да бъда по-близо до теб;
и навсякъде книги, толкова много книги,
толкова много думи, които не си ми казвал
никога преди писмото, написано онази сутрин, и аз,
аз, която все още вярвам, че ще се върнеш, че
се връщаш, дори това да е само за твоите книги.
АНТОНИО КАРЛОШ КОРТEШ (1976)
ДЕЛА И ДНИ
Да пишеш все едно възкресяваш
в плът изначалното минало,
мига, в който стихотворението се ражда,
е постигане на зачатъчния и тайнствен
начин на създаването
на светъл поглед, който един ден
ще бъде отново скрита болка,
изискваща ясна и хладна изява
на поетическото изкуство. Поезията
е точката на незавръщане
към вече казаното за бъдещето
още преди светът да е възсъздаден.
Поетът търси да пренасочи болката
към тъмната стена на измисления свят.
ПЕДРО МЕШИА (1972)
ПАРАФРАЗА
В началото на поемата те сравнявам
със съзвездията,
с магическите им имена
и ясния им рисунък,
сетне
една игрословица показва,
че без теб астрономията
е нещастна наука.
Впоследствие две метафори
въвеждат темата за светлината
и за контрастите на Петрарка,
каквито има в обичаната жена,
в тъжното убежище на въображението.
Втората строфа внушава,
че разнообразието на живите твари
доказва съществуването
на Бога,
както и твоето, в същото това време,
което придобива един по един
атрибутите,
присъщи на природата ти
и на съзидателното пространство
на твоето мълчание.
Една хипербола в края
казва, че много ми липсваш.
ВИТОР НОГЕЙРА (1966)
КРАИЩА
Изгубени сме и още не го знаем.
Ученето с човешки същества отнема
повече време. Къщите са идентефицирани,
но лицата не са. Как да знаеш кое какво е там?
„В тази сграда начена литературния си живот
великият писател Еса де Кейрош.”
Разсеян от този надпис, аз, който имам само една цигара,
я запалвам откъм филтъра. Във всички светове
на всяка вселена липсата на късмет почти винаги е
въпрос на гледище. Двама души
гледат полета на една и съща птица. Единият от тях е този,
който пише това стихотворение, един въглен изваден от огъня.
Установявам дори, че вече съм виждал това: два края
на една цигара, две лица на един човек.
ЛУИШ ФИЛИПЕ ПАРАДО (1968)
ЗА ГОРСКИЯ ПОЛУЗДРАЧ
Не познавам горския полуздрач
или мимолетното щастие на пътеките,
скъперническата, мека несигурност на времето,
което ме променя.
Но малкото, което зная, е, че няма да ме познаеш.
Можеш да угнетиш погледа ми с твоя, да одереш
кожата ми, да отгласиш тембъра на гласа, който
изгаря гърлото ми, да разчетеш думите,
до които прибягвам, за да изразя положението на тялото,
незнаещо нито умора, нито самота, облакътено на
пластмасовата облегалка на стола, със свити нозе и
голи ходила, докосвани от хладния полъх на закъснялата
пролет. Но няма да ме познаеш.
Мога да ти говоря за откраднати смокини от фермите,
за театъра на лицата, за набръчкаността на бука,
за един нощен фенер, за един велосипед
без спирачки. Или за един дом на моите години
и тъжни хартиени цветя на стените, за струите
дъжд по прозореца, за покупките в семейството,
за зачертаните страници: няма да ме познаеш.
И цената, която трябва да се плати, е най-високата,
Защото нищо няма да узная за теб.
И не се позовавам на жертвоприношения или други чувства,
достатъчно ми е, че вените ми пулсират. Нищо
няма да узная за теб.
Всеки ден пътищата ни се кръстосват,
но много скоро разбираме, неумолимо като смяната
на деня и нощта, че всеки се губи по своя.
ВАШКО ГРАСА МОУРА (1942–2014)
В ЛОДКА ПО РЕКАТА
в лодка по реката,
в лодка нагоре
по реката те моля
утре да не си тръгваш,
да не си отиваш
от река миньо,
да не се отклоняваш
от следата на лодката,
от тази пъргава пяна,
от преминаващия
през косите ти вятър,
и от светещото в лицето ти слънце,
а също от мен, който се взира
молитвено в твоите очи.
има ли хора на брега?
ще да има, не зная.
има ли платна, мотори,
гори, острови?
има ли синори?
канари, опасности,
сенки на боега?
силно ли е течението?
зная ли?, зная, че те моля
да останеш още един ден,
и не искам, не, не искам
да си отидеш.
Превод от португалски Мария Велкова и Цочо Бояджиев.
