След тежката служба на Велики четвъртък сутринта, след прочитането на 12-те Евангелия вечерта, където градацията по предателството и залавянето на Иисус нараства с всеки следващ откъс, след царските часове в петък сутринта, след опелото Му вечерта, където се чувстваме като приковани към монотонния и сърцераздирателен плач над тялото Му, утринното Евангелие в петък вечерта завършва така: „Пилат им рече: имате стража; идете, завардете, както знаете. Те отидоха, та завардиха гроба със стража и запечатаха камъка“.
Запечатали камъка на гробната пещера. Останали доволни, приключили замисленото от тях, вече можели да бъдат спокойни, всички мерки били взети. Тялото на Този, Когото нарекли „измамник“, лежало в запечатан гроб и стража от римски войници го пазела. Така се подсигурили учениците да не откраднат тялото и да кажат, че Иисус е възкръснал. Опасявали се, че „последната измама ще бъде по-лоша от първата“. Затова взели всички мерки – мислими и немислими. Нищо не пропуснали. Потрили доволно ръце.
Като че ли нас запечатват в този гроб. Отнемат ни надеждата, оставят ни в мрака, прекъсват връзката ни с живота. Запечатват ни в безнадежност и безсмислие да дочакаме края на дните си.
А какво се оказва призори? Войниците били там, но тялото го нямало. Гробът бил празен. Останали само погребалните повивки. Като свидетелство.
Възкресението е реалност и загадка. Загадка е, защото не е физически закон. Ние познаваме физическите закони, защото живеем в тях и сме им безусловно подвластни.
Възкресението не е физически закон. Нещо повече – то противоречи на физическите закони. То така ги нарушава, че ги обезсилва. В това е и неговият смисъл. Това го прави изключително.
То е загадка не само защото нямаме емпиричен опит за него, но защото нямаме и теоретично обяснение.
И въпреки това Христос възкръсна. И ние знаем това със сърцето си, с цялото си същество. Затова не можем да се наситим да пеем тропара „Христос възкръсна от мъртивте…“, не можем да спрем да се поздравяваме с пасхалния поздрав, не можем да се нарадваме на радостта. В тази трепетна нощ съмнението и маловерието сякаш напуска всички и всеки вярва, знае, чувства, че Христос наистина възкръсна.
Нека да не се боим от маловерието. То не беше чуждо и на апостол Петър. Да не се притесняваме и от съмнението – апостол Тома показва, че то може да бъде път към вярата. Дори когато сме в критична ситуация, можем да възкликнем като бащата на тежко страдащото момче, който със сълзи извиква: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми“. Неверието не е фатално, освен ако не пуснем котва в неговите плитчини.
В деня на Възкресението, докато вървят към „едно село, на име Емаус“, двама пътници разговарят помежду си за Иисус и са тъжни, че Той е умрял. Иисус се приближава до тях и те изминават целия път до селото заедно с Него, без да Го познаят. Очите им са премрежени от тъга. Когато Петър вижда празния гроб на Иисус, той отива да лови риба, за да потуши тъгата си. С него отиват и другите ученици. Най-познато е неверието на Тома. В продължение на три години той е всеки ден с Иисус, слуша думите Му, всички чудеса, които извършва, стават пред очите му и въпреки всичко от неговите уста се изтръгва най-драматичният вопъл: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите… няма да повярвам“. И ние бързаме да го наречем „Неверни“.
Всички те жадуват за Възкресението, а нямат още сили да повярват, докато Иисус не застава пред тях. Едва след като вижда и докосва раните му, Тома възторжено възкликва, а Христос му отговаря: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“.
Всички ние, които не сме Го видели с очите си, сме блажени по Неговите думи, казани пред Тома. И сърцето знае това блаженство въпреки безсилието на разума да го обясни.
Вярата е нещо повече от виждане. Изграждането на вярата е процес, който продължава през целия ни живот и минава пред много изпитания. И тъй като Възкресението е най-великото чудо, вярата в него преминава през най-големи колебания.
Сякаш много по-лесно бихме повярвали в един Бог, Който побеждава враговете си, разправя се противниците си, поставя с една дума всекиго на мястото му. Но не постъпват ли така всички сатрапи и диктатори?! В такъв Бог ли искаме да вярваме?
Фарисеите много добре запомнили думите Му, че ще възкръсне. Възкресението било най-големият ужас за тях, затова се постарали да не допуснат това да се случи. Цялото им старание родило абсурда на безсилието – да запечатат и завардят гроба. След като сами се убедили, че запечатаният гроб е празен, те били принудени да подкупят войниците от стражата и да ги принудят да лъжат, че тялото на Иисус е откраднато от неговите ученици. А ние се питаме – нямаше ли да се постараят да намерят тялото, ако то е скрито някъде и така да изобличат тези, които смятат за измамници?
В навечерието на празника един мой приятел описа Възкресението с дълбока поетична образност: „В сънното упокоение някога от костта на Адам бе изваяна Ева, сега в упокоението на Младоженеца, Новия Адам, се доизвайва новата одежда на безсмъртието“. Красотата на тази фраза ни помага да стигнем до сърцевината на вярата в безсмъртието. Вярата винаги се е нуждаела от красотата, която създава изкуството. Затова и във фокуса на изкуството винаги е била вярата. Мисията на изкуството е да разширява хоризонта на нашия свят. Вярата премества този хоризонт отвъд смъртта.
Възкръсналият Христос винаги върви редом с нас, както с Емауските пътници, и ни води към Своето царство. Затова днес ние с любов, възторг и упование възкликваме: „Наистина възкръсна!“.
