0
1769

„Най-важното в писането е четенето”

Интервю с Христо Раянов, лауреат на Първа награда в юбилейното, двайсет и пето издание на конкурса за къс публикуван разказ на автори до 35 години „Рашко Сугарев“

 Как се срещна с творчеството на Рашко Сугарев? Успя ли да се ориентираш вече в литературния му принос в новата българска литература? Възнамеряваш ли да прочетеш всичко от него?

Винаги съм харесвал късия разказ като жанр в литературата. Като пишещ човек винаги ме е привличало предизвикателството да успееш да събереш много смисъл в малко думи. Като читател винаги съм се удивлявал на майсторството на редица именити писатели именно в този жанр. Затова и нямаше как името Рашко Сугарев да не попадне в списъка ми за четене още преди години.

Относно литературния принос – не би трябвало да има никакво съмнение, че той е един от най-големите майстори на късия разказ, които някога са писали на български език. Харесвам непринудеността в неговите текстове. Безкрайно по-симпатична от претенцията, която можем да видим на много места в съвременната българска литература.

Що се отнася до прочитане на всичко – за мой срам все още не мога да кажа, че съм прочел всички книги на Рашко Сугарев. Но пък времето е точно за това – да го запълваме с качествена литература.

Празникът на буквите май е единственият ни празник, който не успява да се превърне в клише въпреки усилията. Какво е за теб 24 май? Какви думи ще съдържа словото ти за празника? Разкажи някой твой спомен, свързан с него.

Честно казано, не бих се наел със слово. Не заради друго, а защото според мен всичко живо ще започне да се надпреварва в слова по случай този прекрасен празник. Ако все пак трябва да кажа нещо, то ще бъде много кратичко. Нещо в стил: „Нека да оставим гръмките думи за време, в което имаме достатъчно достойни хора, за да ги изричат. Нека се фокусираме първо върху това да не осакатяваме българския език и българската култура. Да качваме стъпалата едно по едно. Първото стъпало – недейте да слагате „й“ в края на съществително в множествено число.“

Двадесет и четвърти май е специален ден. Все си мисля, че каквото и да кажа тук, ще е малко, или ще излезе точно както не искам – като клише. Да речем, че българският език, освен моето оръдие на труда, е и езикът, на който казвам „Обичам те“. Това е достатъчно.

Конкретен спомен за 24 май не мога да кажа, но в главата ми изниква събирателен образ от училищните тържества. Цветно, шумно, красиво в простотата си.

Как започна твоя поход в литературата и в писането? Кои наши и чужди автори безусловно формираха интереса ти към това занимание?

С писане започнах да се занимавам още в училище. Усетих, че нещо не е както трябва, и реших, че първо трябва да се занимавам с четене. Продължавам да твърдя, че най-много време в писането отнема четенето. То е най-важното нещо, ако човек има стремеж да бъде добър писател.

Защо ми се занимаваше с писане? Просто е – исках да разказвам истории. Нещо, което ми е хрумнало или което ме е вдъхновило. Да създам нещо, което ще въздейства на читателите така, както на мен са ми въздействали любимите ми текстове. Това ме ръководеше.

Тук е мястото да изкажа своята благодарност на проф. Боян Биолчев, който успя да ми вдъхне куража да продължавам да пиша, да ме насочва и подкрепя, както и да ме критикува – правилно, разбира се – за книгите и разказите ми.

Авторите, които разпалиха любовта ми към писането, към разказването на истории, са безкрайно много и се страхувам, че ще стане нещо като именник, ако реша да изредя всички. Най-въздействащо от чуждите автори ми се е струвало писането на Казандзакис, Стайнбек, Еко, Дъглас Адамс, Булгаков, Чехов, както и Кен Фолет и Джеймс Клавел. От българските автори мога да изредя Виктор Пасков, Ивайло Петров, Чудомир, Боян Биолчев. 

Следиш ли творчеството на връстниците си? Има ли имена, включително и съвсем неизвестни, които държиш непременно да споменеш?

Опитвам се да съм в крак с новата проза и донякъде с новата поезия, макар и да не съм прочел всичко. Веднага ми хрумват няколко имена, без които просто няма как да минем – Иван Ланджев, Александър Чобанов, Александър Христов, Богдан Русев, Елена Павлова, Андрей Велков, Райко Байчев, Владимир Полеганов, Ангел Иванов, Стефан Стоянов, Йордан Д. Радичков, Стефан Стефанов, Белослава Димитрова, Зорница Гъркова, Лора Динкова. Сигурно забравям някого, за което горещо се извинявам. Но всички изброени до момента заслужават вниманието на читателите, защото наистина са невероятно добри. 

Ти си телевизионен човек, работиш като сценарист и продуцент на много от най-касовите ни формати. Как съвместяваш съобразяването с масовия вкус с търсенията си в областта на добрата литература, това не те ли изморява или да го кажа дори по-силно, не те ли разкъсва на две?

Никога не съм имал проблеми с разграничаването на полетата „телевизия“ и „литература“. За мен те не са в конфликт.

И в литературата, и в телевизията основната цел е една – да разкажеш една история. Служим си с различни средства според жанра и спецификата на работа, но накрая всичко опира до това да предложиш на публиката една история. Да използваш възможностите, които ти дава жанрът като изразни средства, да изградиш историята възможно най-добре, да видиш как си се справил, достатъчно въздействащо ли е, достатъчно ясно ли си поставил конфликтите, достатъчно ярки ли са образите ти – всичко това важи както за литературния, така и за телевизионния продукт.

Затова не смятам, че е въпрос на „или-или“. Според мен човек може да харесва, гледа и чете както качествена литература, така и определени телевизионни продукции, без това да създава у него някакъв дискомфорт.

Та, в този смисъл не ме изморява взаимодействието между масовия вкус и добрата литература, а напротив – от едното се черпи много вдъхновение за другото, и обратно.

Украйна – няма как да избягаме от този въпрос. Как виждаш събитията там, как се информираш, каква е прогнозата ти за края на войната?

Много ми се иска да вярвам, че няма нормален човек, който да се радва на война, на смърт и на чужда мъка. Съответно няма как да мисля, че има каквото и да е положително в тази трагедия. Няма.

Това, което има обаче, е агресор. И жертва. Въобще няма как насилието да бъде оправдано. Когато цената на конфликта се измерва в смърт на невинни – тогава тя вече е прекалено висока.

Информирам се по всички възможни канали – печат, радио, телевизия, интернет. Смятам, че това е единственият начин да се предотврати наличието на фалшиви новини – просто да се информираш добре. За да може след това, като видиш някоя фалшива новина, да разбереш, че е фалшива. Според мен това е проблемът на много хора в социалните мрежи – разнасят се всякакви слухове, половинчати истини и откровени лъжи и ако човек няма критично мислене и не се усъмнява, не иска да ги провери – лесно може да ги възприеме като факти.

По никакъв начин не мога да се ангажирам с прогноза – само с надежда. С надежда, че всичко това ще приключи възможно най-бързо, за да се предотврати още безсмислена загуба на човешки животи.

 

Христо Стефанов Раянов е роден през 1987 г. в град Русе. Завършва „Журналистика“ (бакалавър) и „Литературата – творческо писане“ (магистър) в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по филология в СУ „Св. Климент Охридски” с дисертационен труд на тема „Героят-злодей: между художествения образ и сюжетната функционалност“ с научен ръководител проф. дфн Боян Биолчев. Има две издадени книги – „Трудният начин“ (УИ „Св. Климент Охридски”, 2013) и „Ами ако: България на три морета“ („Софтпрес”, 2016 ). За дебютната си книга получава наградата „Южна пролет“ в категория „Проза” за 2014. Работи като телевизионен сценарист от 2008 г. За това време е бил сценарист на комедийни и драматични сериали („Столичани в повече“, „Откраднат живот“, „Румбата, аз и Роналдо“) и отговорен сценарист, редактор и продуцент в множество телевизионни предавания.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЯн Фабр. Дихотомията между аза и ние
Следваща статияВодораздел