0
3122

Най-големият проблем на Източна Европа е обезлюдяването

Има връзка между кризите в демокрацията и демографията

Когато западноевропейските лидери се срещат с колегите си от Централна и Източна Европа, те искат да обсъждат винаги кризата на демокрацията и подкопаването на върховенството на закона. Приоритет за лидерите на Изтока обаче са демографската криза и обезлюдяването на техните страни. Андрей Пленкович, министър-председател на Хърватия и ротационен председател на ЕС в момента, определи обезлюдяването като „екзистенциален проблем за Европа“ на неотдавнашната си среща с новия президент на Европейския съвет Шарл Мишел.

Възможно ли е обаче да има връзка между кризата на демокрацията и кризата в демографията? Вместо да се разглежда като неизбежно завръщане на атавистичния национализъм и авторитаризма, възходът на нелиберализма в Централна и Източна Европа може да бъде обяснен и като ново явление: опит за съхраняване на властта на свиващите се етнокултурни мнозинства, застрашени от спада на населението и увеличаващата се миграция. ООН изчислява, че от 90-те години насам нациите в Европейския изток са изгубили около 6 % от цялото си население или около 18 милиона души. През 1939 г. почти една трета от жителите на Полша не са били етнически поляци (имало е значителни немски, еврейски, украински и други малцинства). Днес етническите поляци представляват над 95 на сто от полските граждани.

Но през настоящия век тенденциите започнаха да се обръщат. Все по-видим става процесът, определен от политическия историк Джоузеф Ротшилд като „завръщане към многообразието“. За да управляват успешно тази „диверсификация“, обществата от Централна и Източна Европа трябва да се откажат от разбирането, за много от тях най-важният урок на ХХ век – че етническото и културното многообразие е не толкова предимство, колкото заплаха за сигурността. При демокрацията числата имат значение. Когато те се променят, често се променя и политическата власт. Днес Централна и Източна Европа са свидетели на подобно явление. Милиони техни граждани напуснаха страните си, най-вече за да отидат на Запад, а като следствие от това значително спадна влиянието на либералните политически сили, голяма част от чиито избиратели избраха да напуснат. Противно на обичайното разбиране, новият нелиберализъм не обещава плътно затваряне на границите. През 2017 г. например Полша, чието правителство остро критикува бежанската политика на Брюксел, е издало повече визи за чужди работници, от която и да било друга страна членка на ЕС. Всъщност нелиберализмът обещава суверенен контрол върху това кой има право да участва в политиката – като си запазва правото вътре в границите на страната да разграничава граждани от неграждани. Чужденците имат свободата да идват и да работят, но никога няма да бъдат допуснати до взимането на политически решения. Макар и в не толкова драматична и в омекотена версия, това прилича на политиката, следвана от държавите от Персийския залив, към работниците-мигранти. Всички са добре дошли да работят, но не и да се ползват от облагите от гражданството.

Очевидно властта на етническото мнозинство във все по-многообразните общества може да бъде запазена на определена цена. Най-видимата последица от това е създаването на общество на две скорости, което неизбежно поражда и съответното негодувание. Друга, по-малко очевидна последица, е появата на младеж, лишена от правото на глас. Днес младите хора съставляват сравнително малка група в Централна и Източна Европа. Причина за това е ниската раждаемост и високата емиграция. А това създава опасност по-възрастните поколения, които са свръхпредставени в политическата система и които напълно основателно смятат себе си за най-големите жертви на посткомунистическия преход (със своите ниски пенсии и разрушена кариера), да блокират инвестициите в бъдеще. А това може да предизвика още по-голямо изселване на млади хора. Следователно правителствата са изправени пред дилемата как да убедят по-възрастните граждани да се жертват за бъдещето на страната си, дори и да подозират, че децата и внуците им ще живеят някъде другаде.

Изключването на имигрантите от политическия процес в рамките на няколко десетилетия може да доведе до появата на ситуация, в която мнозинството от работещите хора нямат право на глас, а мнозинството от избирателите са пенсионери. Такава система може да работи само ако демокрацията престане да бъде от значение, или режимът стане по-малко демократичен. През 1953 г., след насилственото потушаване на антикомунистическите протести в Източен Берлин, Бертолт Брехт пише стихотворение, озаглавено „Решението“, в което иронично задава въпроса дали няма да е „по-лесно“ управляващите „да разпуснат народа и да си изберат друг“. Днешните нелиберални политически лидери в Европа са изправени пред описаната от Брехт дилема.

Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“, 27 януари 2020 г.

Фотография на главната страница Николай Трейман

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияПисателят с широкополата шапка
Следваща статияЗвено от културата