Настоящата рубрика има (макар и кратка) предистория. През май тя започна да се публикува под името DOs & DONTs в сайта за независима журналистика ТОЕСТ (вече седмично онлайн издание). Сега отново подновява живота си, при това в разгара на лятото и в нов дом – Портал Култура, който я приютява такава, каквато е.

Това е рубрика за критика на актуални изложби на съвременно изкуство в България, моят личен избор на това, което според мен наистина си струва, и онова, което не е съвсем… най-доброто. А рубриката започна ето така:

Преди години, когато живеех в Берлин, в края на седмицата взимах брошурата с галерии „Арт Индекс Берлин“ и си правех подробна програма на всички откривания, които да посетя в петък вечер, както и на всички останали изложби, които да разгледам през уикенда. В последната седмица, преди да се върна окончателно в България, постигнах свой личен рекорд – успях да мина през 10 откривания в три различни квартала за една вечер. И то не какви да е откривания, а такива, за които стопроцентово знаех, че ще са интересни.

Последваха три години, в които живях в Пловдив. Колкото и градът да беше живнал тогава, истината е, че събития за съвременно изкуство имаше в най-добрия случай два пъти в месеца, като не броим септември. И така, пристигаме в по-нови дни – в софийската ми ера. Миналата събота се прибрах вкъщи в късния следобед, излегнах се удобно в леглото и чак като се отпуснах, осъзнах, че всъщност съм адски, адски изморена. Следобедът ми беше минал в обикаляне по изложби и дори не бях успяла да видя всички, които исках. Седмица-две преди това отново имах такова обикаляне. Предния месец – също. Тази равносметка, комбинирана с пулсиращата болка в краката ми, красноречиво ми показа едно: в София се случват много неща и това не е инцидентно.

Новините обаче са не само добри. Фактът, че има много изложби, далеч не значи, че всички си заслужават. Да не говорим, че в мнозинството си единственото общо, което имат със съвременното изкуство, е датата на раждане на авторите им – след психологическата граница 1930 г. Аз съм по принцип тревожна личност и това заключение ме разтревожи, а липсата на критика и оценка някъде в медиите (ама къде ли?) направо ме ужаси.

И ето ме тук. Не възлагайте големи надежди в тази рубрика да четете задълбочени и пространни критически статии, нито пък очаквайте хапливи коментари или класации. Тук чисто и просто ще ви представям впечатленията си от регулярните ми турове по галерии и музеи. И понеже не всичко е розово, животът не е лесен, не всяко изкуство е добро и не всички сме на едно мнение, ще ви представям и хубавите, и лошите изложби, влезли в полезрението ми по време на обиколките ми.

И така, зануляваме брояча и ето ги „Най-доброто и не съвсем“ #1.

Най-доброто

„Животът е песен“, изложба на Алла Георгиева
куратор Мария Василева
Галерия Структура
19 юни–28 юли 2018

Посещението в „Животът е песен“ е особено изживяване. Тялото ни е подведено от приветстващите цветове и атмосфера да се почувства комфортно, да се подготви за нещо красиво, изящно и жизнерадостно. Всъщност изложбата е истински жизнеутвърждаваща, но за да стигнем дотам, трябва първо да преминем заедно с Алла Георгиева през болестта, смъртта и страха, чиито повтарящи се знаци откриваме в работите. Изложбата се базира върху личен опит, но и върху нашите споделени страхове. И усещането за живот след страха, което блика от прекрасните живописни платна на Алла Георгиева, и абсолютно гениалните ѝ бродерии, са това, с което си тръгваме от тази изложба. Всъщност „Животът е песен“ не е толкова изложба може би, колкото споделяне.

„Ако дърво падне в гората и наоколо няма никого, дали ще произведе звук?“ – изложба на Желко Терзиев и Красимир Терзиев
Галерия Плюс 359
21 юни–21 юли 2018

Изкуството може да бъде нелицеприятно и предизвикващо дискомфорт или чист ужас. За мен такава беше изложбата „Ако дърво падне в гората и наоколо няма никого, дали ще произведе звук?“. Водната кула в Лозенец по принцип не е най-приятното място за хора с клаустрофобия и страх от височини, но този път Желко Терзиев е решил да подложи на тест публиката. Тест, който аз не издържах.
Изложбата на двамата художници се занимава с добре познатата философска „главоблъсканица“ на Джордж Бъркли. Тя е била разглеждана не веднъж в различни сфери на науката и изкуството, а в конкретния случай нейното поставяне в контекста на изложбата е съотнесено и към специфичното пространство на галерията.
Особено впечатление прави видеото „Между Flashback и Déjà-vu III“, в което Красимир Терзиев отново работи с концепцията за погледа, позициите на наблюдаващ и наблюдаван и за „окото“ на камерата. Във видеото се пресичат гледните точки на статичната камера от вътрешността на кулата и на дрон, който лети около нея. Първо спокойни, тихи кадри, всяка камера е сама за себе си. В следващия момент зрителните им полета се пресичат, двата обектива се изправят челно един срещу друг, а напрежението е повишено до непоносимост от силния звук от перката на дрона. Видеото на Терзиев е колкото хипнотично, толкова и въздейства насилствено и агресивно върху наблюдателя, чиито нерви вече са обтегнати максимално.
Обиколката нагоре продължава с фотографски скулптурни обекти на Красимир Терзиев и с видео на Желко Терзиев, но напрежението и дискомфортът кулминират на последния етаж, където за първи път тясната стълба към резервоара на кулата е достъпна. Качването по нея е само по себе си предизвикателство, ако имате клаустрофобия. Но най-голямото изпитание всъщност тепърва предстои. След стълбата човек се оказва в кръгло пространство, в което има шахта надолу, от нея свети червено и има стълба надолу. В това пространство долу може да се чуе звукова инсталация на Желко Терзиев, в която (както ми каза уредничката) той повтаря многократно „Не съм“. За мен обаче „Не мога“ си остава отрицанието, с което ще запомня изложбата – създаваща притеснение, дискомфорт, особено напрежение и задаваща въпроси без отговор.  

Не съвсем…

„Неясни обекти на желанието“ – изложба на Николай Занев, Орлин Неделчев и Желко Терзиев
Галерия Аросита
27 юни–9 юли 2018

Не бих могла да кажа много за изложбата „Неясни обекти на желанието“, освен че нейният смисъл за мен поне остава дълбоко неясен. Работите (и съответно художниците им) по всяка вероятност работят заедно и в една посока, която остава неясна, а текстът към изложбата само още повече засилва съмненията дали наистина има общ замисъл зад иначе приятното начинание. Независимо от това обаче работата на Орлин Неделчев прави особено впечатление и има всички заложби да се превърне в емблематична за пространството. Това е инсталацията „Подготовка за кофраж“ в една от нишите в пространството на „Аросита“. Работата е изключително сайт спесифик и колкото метафорична за запълването на празнини като символичен жест, толкова и иронична към нелепите ниши в галерията.

„Лабиринт“ – изложба на Едуард Грейнджър
One Monev Gallery
16 юни–25 юли 2018

Изложбата „Лабиринт“ на младия художник Едуард Грейнджър, за чиято биография и бекграунд галеристите не си правят труда да казват много в публичната комуникация, показва без съмнение неговото забележително умение да прави визуално стимулиращи и много ефектни инсталации, които, ако съдя по портфолиото му в онлайн вариант, намират прекрасно приложение в интериорния дизайн. Дали са също толкова намясто в галериен контекст обаче, не съм сигурна.
Spoiler alert! В изложбата има много кръгове и много рози, цветно е, шарено е, но къде точно са дълбоката духовност и сложната мрежа от пасажи и етапи от живота*, не знам.
В „задълбочения“ текст без обозначен автор се говори за големи екзистенциални теми, идентичност, общество, символиката на кръга и т.н., обаче самата изложба много трудно оставя сетивата ни на мира, за да можем да видим нещо повече от чисто визуалната сладникавост.

* „Тази група от духовни произведения, озаглавена „Лабиринт“, може да се разглежда като сложна мрежа от пасажи и етапи от живота, в които хората намират своята посока или идентичност чрез социалните „обичаи“ и нарушаването на правилата.“ Цитат от текста към изложбата.

Авангард – Hommage. Изложба с полско съвременно изкуство.
САМСИ – Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство
14 юни–22 юли 2018

Да, на мен също ми е странно, че тази изложба с полско съвременно изкуство от Koлекция II на Галерия Арсенал-Бялисток намира своето място в класацията ми „Не съвсем“. И то не заради произведенията в нея. Напротив, в изложбата има прекрасни творби на съвременни полски художници, които в работата си по един или по друг начин рефлектират авангардите от 20-те и неоавангардите от 60-те години в Полша, но също така и политическия и социален живот след 1989 г. Но самите произведения са толкова обвързани с контекста в Полша (понякога дори и чисто лингвистично), а информацията в самата изложба е твърде лаконична и на места човек се чувства изгубен някъде в превода. Да не говорим също, че изложбата има злощастието да включва медийни творби, които не работят, освен ако не се примолиш на емблематичната с нелюбезността си пазителка в САМСИ.