Начало Идеи Гледна точка Най-дългият блус
Гледна точка

Най-дългият блус

2714

Началният час за новогодишното фирмено парти бе обявен за деветнайсет часа. То щеше да се проведе в един от големите хотели, преминал през основен ремонт само преди година.

Управителят на фирмата лично посрещаше пристигащите служители, стиснал в дясната си ръка чаша с вино. На врата си, под яката на ризата, имаше цветно фишу, което освежаваше лицето му и зачеркваше поне пет години от възрастта му.  

Масите вече бяха заредени. Хората от клоновете на фирмата в провинцията заеха първи местата си. След двайсетина минути огромната зала на първия етаж се напълни. На тавана горяха полилеите, по дансинга се разхождаше младо момче с късо марково сако и с очертана сякаш по конец къса брадичка, което час по час се качваше на издигнатия подиум и надничаше в един разтворен лаптоп. От надписа отпред на пулта се разбираше, че това е диджей Тото, който щеше да ръководи тържеството и да пуска музиката.

И наистина, той скоро се захвана за работа. Изчака, разбира се, хората да се разходят няколко пъти до мокрия бюфет или както там му викат, за да се вдигне градусът и започна да ги призовава от микрофона за първите танци, умело редувайки хора и евъргрийни. После даде думата на управителя за кратка реч. После отново танци. Хората се отпуснаха. Мъжете, които ходеха до мокрия бюфет да си пълнят чашите, все по-често се връщаха на масите си с цели бутилки. Дамите, на свой ред, най-сетне се почувстваха комфортно във вечерните си рокли, натежалите им снаги си спомниха затрупаната от годините гъвкавост, голите им рамене добиха патината на слонова кост, а печатите от делничните грижи по лицата им отстъпиха място на забравеното сияние от волностите през младостта, на брокатените искрици на лудориите.

Дансингът се пръскаше по шевовете. Тук-там лумваха пламъчетата на тлеещи ведомствени флиртчета. Всичко вървеше по ноти. Дори най-възрастните служители, които бяха дошли с половинките си, започнаха да прекарват повече време на дансинга, отколкото по масите. Биеше на очи глухонемият Петров, който, след втората бира, когато се престраши да излезе на дансинга, се оказа славен танцьор и дори на няколко пъти получи бурни аплодисменти.

Последва пауза, по време на която раздадоха фирмени торбички със специални подаръци на отличени служители. Някой от множеството, събрал кураж от погълнатия алкохол, попита ще има ли коледни бонуси. Управителят тържествено заяви, че ще има.

В този миг диджей Тото обяви гвоздея на вечерта. ЖИВО ИЗПЪЛНЕНИЕ. От една незабележима до момента врата точно зад пулта му в залата влязоха певицата и саксофонистът.

Певицата беше облечена в нещо сребристо, което подчертаваше талията ѝ. Косите ѝ бяха прибрани в кок и така изпъкваха още по-добре бадемовите й очи на източна принцеса. Мъжете в залата буквално се вкамениха, такова излъчване имаше тази жена. Песента ѝ сякаш улови в мрежа присъстващите, а тънкото й тяло, което повтаряше с движенията си сребърните извивки на саксофона, запрати мъжките погледи в най-забранените кътчета на собствените им фантазии. Дори един от старчоците се изправи до масата си с лице към дансинга, хвърли сакото и започна да рие с крак по мрамора като жребец, та се наложи жена му, сред ръководните кадри на фирмата, с кратка, позната само на тях двамата, но ефикасна като каратистки удар словесна формула да го отрезви и отново да го завинти на стола. Чудно нещо, той беше бивш дипломат от кариерата, с дългогодишна школовка в пиенето на алкохол, как изобщо допусна това да се случи.

След три изпълнения певицата и саксофонистът си тръгнаха. Танците отново започнаха. Диджей Тото умееше да нажежава атмосферата. Сега той изстрелваше в микрофона само междуметия. Глухонемият Петров излезе на терасата да пуши. В другия й край видя една двойка. Светлината от залата беше достатъчна, за да различи, че това са певицата и саксофонистът. Калъфът на саксофона, подпрян на парапета, беше с обелени ръбове. Певицата сега беше облечена с дънки и палтенце и изглеждаше съвсем обикновено. По едно време саксофонистът грабна калъфа, плесна дланта си в дланта на певицата и си тръгна. Певицата остана сама. Глухонемият Петров искаше да ѝ каже колко я е харесал, но знаеше, че не може да го стори и само махна с ръка. Но сетне си представи, че изведнъж събира кураж и се решава на такава стъпка. Отива при нея, измучава, взира се в бадемовите очи, слага ръка на сърцето си и отсечено свежда глава.

Диджей Тото беше решил да даде почивка на публиката и беше пуснал най-дългия блус. Песента се чуваше добре и на терасата. И глухонемият Петров донякъде я чуваше, той имаше малко слухово апаратче в ушната си мида. Певицата се надига на пръсти, целува Петров по бузата, хваща едната му ръка, а другата си ръка поставя на рамото му.

Петров прегръща тънката снага и замижава. И най-дългият блус започва истински едва сега.

Когато Петров отвори очи, беше сам на терасата. Беше прегърнал раменете си и още продължаваше да танцува. Певицата я нямаше. През прозорците се виждаше, че и партито беше приключило. Диджей Тото навиваше кабелите на колоните, а келнерите раздигаха посудата. Единият дръпна прозореца и надникна на терасата.

– Ей, мъжки, ти бая си се натряскал. Айде, дигай, че ще метем! – изрева той. Можеше да го разберем, човекът беше на крак от сутринта, сигурно беше много уморен и искаше да си ходи в къщи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора