„Взривена литература: Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“, Мая Ангелова, издателство на Нов български университет, 2022 г.
В календара на българската литература и на българската литературна история няма по-дълъг ден от 9 септември 1944 г. Толкова дълъг, че сякаш все още не е приключил с отброяването на онези 45 години. Поръчкови и конюнктурни произведения продължават да живеят в съзнанието на поколения българи, продължават да са делителна естетическа линия. Тези книги, макар и с ниска художествена стойност, привличат изследователския интерес на Мая Ангелова и тя, подобно на археолог, започва да дълбае в тях в полза на честността към миналото ни. Специфичните употреби на автори и заглавия, подсилващи прагматиката на властта, заслужават да бъдат осветлени, да бъдат извадени премълчаваните разкази за Девети.
„Затова пък много живи, въздействащи, но неудобни спомени и разкази ще останат без книжно тяло. Ще открием техните призрачни следи в редакторски кабинети и издателства, ще се досетим за техните очертания по критическите детайлни претърсвания, но те няма да влязат в печатница. Безтелесните им сенки днес можем да открием само в т.нар. вътрешни рецензии, предадени в архиви на издателства или съюзи. Но къде са изчезнали ръкописите?
Посвещавам тази книга на тях.“
След изследването „Българският производствен роман“ (2014), монографията на Мая Ангелова „Взривена литература“ отново ни въвлича в социалистическия реализъм, този път за да ни покаже кухото литературно пространство на партизанските наративи. Неслучайно авторката определя тази литература като взривена: от една страна, след 1944 г. към българския читател се изстрелва огромно количество идеологически моделирани книги, от друга страна, трасето на литературата е взривено и тя може да се придвижва единствено след одобрение, позволение, разрешение и заприличва повече на заводска продукция, отколкото на естествен масив от текстове и контексти.
Като дете много се страхувах от картината на Айвазовски „Деветият вал“. Не толкова заради безсилието на човека пред стихията, а заради чувството, че виждам последните оцелели хора на планетата, миг преди да бъдат грабнати от смъртта. Подобно усещане имам и за българската литература от периода НРБ – без да категоризирам в крайности и да отричам наистина стойностни произведения, но някак винаги съм слагала в лодката на удавниците автори, чийто художествен свят работи доброволно за идеологемата Девети септември 1944 г.
В действителност четири десетилетия митът Девети оформя огромно видимо и огромно невидимо тяло от книги, спомени, интерпретативни текстове, чиято сумарност скулптурира символен комплекс Девети септември. Мая Ангелова разглежда подробно в изследването си инволюцията на образа му: от обикновен до страшен, от празничен до делничен ден на разплата. Книгата проследява релацията с Народния съд, осъдителните присъди към заглавия и имена, структурирането на „правдивото огледало“ на социалистическия реализъм, раждането на партизанската метафора за героичната гибел – колективна и индивидуална следа, мемоарите на живковизма, имплантирането на ритуалната фабула.
Авторката отговаря на много важни въпроси – защо Девети е космогонична дата за българите, защо е парадигма, в която години наред се отразява родната литература, с какво е минирано оперативното поле на изследователите на този период. В специално приложение в края на монографията е публикувана вътрешна рецензия от архива на издателство „Български писател“ за отхвърлен през 1951 г. роман на Йово Камберски. В същото приложение откриваме и фейлетон от Павел Вежинов от 1945 г., в който писателят осмива тези, към които се присъединява година по-късно. Любопитно за мен беше да открия в книгата рецензия за ръкопис на роман от Георги Марков, който (към 1951 г.) е вдъхновен от партийната линия, но въпреки това рецензентът Георги Константинов препоръчва на „др. Марков да се свърже с някой писател и заедно да подложат на основна преработка този наистина интересен и ценен „материал“.
Мисля си, че именно в анализирането на симптоматичното писателско и читателско поведение е едно от големите достойнства на монографията „Взривената литература“.
