Начало Идеи Гледна точка Най-дългият влак
Гледна точка

Най-дългият влак

2812
Джефри Смарт, „Товарен влак сред природата“, 1983–1984 г.

Леля Луна беше на шейсет. Здрава още жена, с гъста бяла коса, хваната с шнола, на кръста си винаги връзваше стегнато вълнен шал, че имаше да върши много работа.

Питомците в санаториума бяха двайсетина престарели жепейци, пострадали при изпълнение на служебните си задължения. Имаше хора с премазани от буферите пръсти или с липсващи фаланги, имаше един с протеза наместо крак, имаше с вечно сълзящи очи, имаше такива, които кашляха като магарета. Като се закашлят, и не могат да спрат. Очите им ще изхвръкнат.

Говореше се, че санаториума ще го закриват, нямало пари и така нататък. Но все не го закриваха. Макар че кризата се отразяваше на порциона, на липсата на ремонти на помещенията.

Добре че беше леля Луна. Тя присъстваше тук от години и с грижите си компенсираше ведомствените пробойни, създаваше впечатление за стабилност там, където подпорите вече бяха изгнили.

Помагаше ѝ Сребро, слабичък тъмен младеж с лизнат кичур на челото, който никой гребен не можеше да върне на мястото. Напук на цялата му, така да се каже, слаботелесност, той имаше изненадващо големи и силни ръце, сякаш взети назаем от друг, къде по-едър човек.

Двамата се разбираха добре, разпределяха си работата без думи, миеха, чистеха, сервираха. Сградата на санаториума беше разположена в неголям запуснат парк. С няколко големи дървета, с алейки, посипани с чакъл, омесен вече с пръст, край които растяха в шпалир розови храсти и бухлати чемшири. През пролетта цялото паркче въпреки окаянато си състояние започваше да трепти и да хвърля атлазени отблясъци като кожата на жребче от влагата и никнещата трева.

Най-сладкото време за Луна и за Сребро беше вечерта, когато приключваха със задълженията. Ако времето беше топло, обичаха да сядат в малката разнебитена беседка, но сега беше още влажно, излизаше понякога и остър вятър, затова се настаняваха в кухничката. Сребро притуряше по някое дръвце в печката, Луна кипваше чай, пълнеше чашите, слагаше вътре и лъжица мед и започваха да си приказват. Не им пречеше, че всичко си бяха изприказвали. Сребро ѝ беше разказвал за дома, за възпитателите, за боя, тогава много плачех, всяка вечер, но като ме видеха да плача, още повече ме биеха и реших: край, повече няма да плача! И оттогава не съм плакал. Нито веднъж! Как бягал и ходел на гарата да гледа влаковете, а всички тези чичковци в униформи, шапки с лъскави козирки и палки му се стрували като богове.

– Ей ги! Виждаш ги какви са богове – обаждаше се Луна.

После тя му разправяше за своето единствено пътешествие – със самолет, през океана, по линия на профсъюзите. За пръв и последен път.

– Бях си взела няколко ябълчици в куфара, да се разквасвам. Слизаме там на летището, чакаме багажа си, куфарите се появяват на една лента и започват да се въртят в кръг, тичам да си стигна куфара, грабнах го, успокоих се. Но изведнъж гледам, към мен вървят двама огромни тъмнокожи в униформи и с тях едно куче, леле майко, и то огромно. Кучето се насочи към моя куфар. Загубих ума и дума. Сложиха куфара на един метален тезгях, отвориха го. Пустите ябълки, в тях била причината. Тогава направо си изкарах акъла. И оттогава не съм помирисала ябълка, макар че много ги обичам.

После ни настаниха в един огромен хотел, ние бяхме на четиринайсетия етаж, на седмия етаж имаше басейн, представяш ли си, цял басейн, и като се покажехме на балкона, виждахме басейна и хората, които се къпеха в него. Седях на балкона и гледах града, гледах океана. Близо до хотела минаваше железопътна линия. Зададе се товарен влак, вагоните започват да се нижат край очите ми, и закрити вагони, и платформи, натоварени с някакви ръбати чудовища, закачулени с платнища, пет минути, десет, двайсет, половин час. Влакът не свършва. Главата ми се отвърташе.

Първите пъти Сребро все питаше влакът какво е превозвал, после, като не получи нито веднъж отговор, спря да пита.

Печката припукваше. Чаят беше изпит. Сребро се надигаше, докосваше Луна по рамото за „лека нощ“ и се отправяше към сушилнята, където беше разпънал едно походно легло. Лягаше по гръб с дрехите, пъхаше ръце под главата, замяташе се с одеялото и дълго гледаше в тавана. Сякаш имаше там какво да се гледа, сякаш някой прожектираше там филм.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора