Леля Луна беше на шейсет. Здрава още жена, с гъста бяла коса, хваната с шнола, на кръста си винаги връзваше стегнато вълнен шал, че имаше да върши много работа.
Питомците в санаториума бяха двайсетина престарели жепейци, пострадали при изпълнение на служебните си задължения. Имаше хора с премазани от буферите пръсти или с липсващи фаланги, имаше един с протеза наместо крак, имаше с вечно сълзящи очи, имаше такива, които кашляха като магарета. Като се закашлят, и не могат да спрат. Очите им ще изхвръкнат.
Говореше се, че санаториума ще го закриват, нямало пари и така нататък. Но все не го закриваха. Макар че кризата се отразяваше на порциона, на липсата на ремонти на помещенията.
Добре че беше леля Луна. Тя присъстваше тук от години и с грижите си компенсираше ведомствените пробойни, създаваше впечатление за стабилност там, където подпорите вече бяха изгнили.
Помагаше ѝ Сребро, слабичък тъмен младеж с лизнат кичур на челото, който никой гребен не можеше да върне на мястото. Напук на цялата му, така да се каже, слаботелесност, той имаше изненадващо големи и силни ръце, сякаш взети назаем от друг, къде по-едър човек.
Двамата се разбираха добре, разпределяха си работата без думи, миеха, чистеха, сервираха. Сградата на санаториума беше разположена в неголям запуснат парк. С няколко големи дървета, с алейки, посипани с чакъл, омесен вече с пръст, край които растяха в шпалир розови храсти и бухлати чемшири. През пролетта цялото паркче въпреки окаянато си състояние започваше да трепти и да хвърля атлазени отблясъци като кожата на жребче от влагата и никнещата трева.
Най-сладкото време за Луна и за Сребро беше вечерта, когато приключваха със задълженията. Ако времето беше топло, обичаха да сядат в малката разнебитена беседка, но сега беше още влажно, излизаше понякога и остър вятър, затова се настаняваха в кухничката. Сребро притуряше по някое дръвце в печката, Луна кипваше чай, пълнеше чашите, слагаше вътре и лъжица мед и започваха да си приказват. Не им пречеше, че всичко си бяха изприказвали. Сребро ѝ беше разказвал за дома, за възпитателите, за боя, тогава много плачех, всяка вечер, но като ме видеха да плача, още повече ме биеха и реших: край, повече няма да плача! И оттогава не съм плакал. Нито веднъж! Как бягал и ходел на гарата да гледа влаковете, а всички тези чичковци в униформи, шапки с лъскави козирки и палки му се стрували като богове.
– Ей ги! Виждаш ги какви са богове – обаждаше се Луна.
После тя му разправяше за своето единствено пътешествие – със самолет, през океана, по линия на профсъюзите. За пръв и последен път.
– Бях си взела няколко ябълчици в куфара, да се разквасвам. Слизаме там на летището, чакаме багажа си, куфарите се появяват на една лента и започват да се въртят в кръг, тичам да си стигна куфара, грабнах го, успокоих се. Но изведнъж гледам, към мен вървят двама огромни тъмнокожи в униформи и с тях едно куче, леле майко, и то огромно. Кучето се насочи към моя куфар. Загубих ума и дума. Сложиха куфара на един метален тезгях, отвориха го. Пустите ябълки, в тях била причината. Тогава направо си изкарах акъла. И оттогава не съм помирисала ябълка, макар че много ги обичам.
После ни настаниха в един огромен хотел, ние бяхме на четиринайсетия етаж, на седмия етаж имаше басейн, представяш ли си, цял басейн, и като се покажехме на балкона, виждахме басейна и хората, които се къпеха в него. Седях на балкона и гледах града, гледах океана. Близо до хотела минаваше железопътна линия. Зададе се товарен влак, вагоните започват да се нижат край очите ми, и закрити вагони, и платформи, натоварени с някакви ръбати чудовища, закачулени с платнища, пет минути, десет, двайсет, половин час. Влакът не свършва. Главата ми се отвърташе.
Първите пъти Сребро все питаше влакът какво е превозвал, после, като не получи нито веднъж отговор, спря да пита.
Печката припукваше. Чаят беше изпит. Сребро се надигаше, докосваше Луна по рамото за „лека нощ“ и се отправяше към сушилнята, където беше разпънал едно походно легло. Лягаше по гръб с дрехите, пъхаше ръце под главата, замяташе се с одеялото и дълго гледаше в тавана. Сякаш имаше там какво да се гледа, сякаш някой прожектираше там филм.
