Как едно кратко отскачане до Варшава през февруари 2022 г. се превърна в най-дългото пътуване, дало заглавието на книга. За „Най-дългото пътуване“, за информационното доброволчество и за изграждането на солидарност с Оксана Забужко разговаря Свитлана Олешко, списание „Sestry“.
Вашето пътуване започна от Харкив.
Знаете ли, все се чудех защо ли мистичният Харкив толкова дълго време не ме пускаше? Трябва да уточня, че отидох на резиденция в апартамента на Юрий Шевельов в сградата „Саламандра“ за десет дни, за да работя в харкивските архиви и да търся из Холодна гора[1] разстреляните си деди, чиято история съществуваше за мене само под формата на семеен мит, тъй като в семейния архив няма нито един запазен документ. От подобни документи обикновено са се отървавали, защото са били опасни…
Тук всички съвпадения са възможно най-символични, защото аз трябваше да замина през октомври 2021 г., но всичко се отложи и се оказа, че чак на 10 януари 2022 г. успях да тръгна за тази десетдневна резиденция в Харкив. И взех, че се разболях. Останах до февруари. Върнах се в Киев само две седмици преди предварително планираното си пътуване до Варшава за представянето в Полша на „Звездата Полин“, което също първоначално беше планирано за есента на 2021 г. Но тъй като редакторката се оплакваше, че текстът е страшно сложен и много труден, издателството отложи представянето на книгата в Полша за 23 февруари 2022 г. Така успях да се върна в Киев чак в началото на февруари. Все не можех да разбера защо Харкив така упорито „не ме пускаше“, защо трябваше да се разболея там. „О, ама вие имате омикрон“ – каза харкивският лекар, когото Литературният музей повика да ме прегледа и на когото започнах да обяснявам, че нямам никакви симптоми, а само нормални подскоци на температурата между 39 и 34.
Лежах през цялото време, спях. Все едно апартаментът се беше вкопчил в мене и не ме пускаше. Градът също не искаше да ме пусне. Единственото обяснение, което можах да си дам е, че трябваше да запомня Харкив от януари 2022 г., от този последен мирен месец. Добре помня, че когато си тръгвах имаше голяма демонстрация, с голямо развято знаме по улица „Сумска“ и на „Майдан Свободи“, с която да покажем на Путин, че не се страхуваме. Точно този ден си тръгнах. Запомних този зимен Харкив от последната спокойна зима, запомних го като елегантен, ярко осветен град. Имаше коледна украса и беше хубаво да се разхождаш по улиците „Сумска“, „Римарска“ в центъра. Беше красиво, стилно, някак много оригинално.
Разбирам симпатията ви към Варшава, защото аз едва наскоро успях да я формулирам, когато моят агент г-жа Беата Стасинска дойде в Украйна за церемонията по награждаването ми с френския Орден на почетния легион. Тя използва възможността да прекара два дни в Киев и два дни в Лвив. Разбира се, тя искаше да види Украйна по време на война, да види как се живее, защото е трудно да се разбере от разстояние. Преди това г-жа Беата е била в Украйна през 1993 г., страшно е дори да се каже, така че тя буквално по няколко пъти на ден повтаряше, че за тези 30 години сме свършили невероятна работа, тоест изградили сме прекрасна и ефективна държава. Разбира се, че когато човек дойде в Украйна, в която има война, го учудва, че в Полша влаковете постоянно закъсняват, а тук влаковете вървят без закъснения, идеално, като швейцарски часовник. С нея говорихме за Киев, сравнявахме го с Варшава и едва тогава, в този разговор, най-накрая успях да формулирам нещо, което някак си не разбирах преди – че Варшава всъщност не трябва да се сравнява с Киев, защото Варшава е по-малка, а с Харкив, защото наистина са сравними по много параметри, не само по размер. Възможно е да се анализира, ако някой от урбанистите, историците на архитектурата иска да ги сравни въз основа на връзката „стар град“, т.е. старата градска част и да речем междувоенния конструктивизъм, който е уникален и много интересен във Варшава и не по-малко интересен в Харкив. Още след Оранжевата революция, когато поляците сякаш се втурнаха да „откриват Украйна“ за първи път, си спомням една полска художничка, която каза, че се влюбила в Харкив. Тя беше родом от Варшава. Едва сега разбирам как е видяла тези огледала на конструктивизма, тази пропорция на стария град и града от ХХ век. Този Харкив ме държеше през зимата на 2022 г. и не ме пускаше, просто набиваше в ума ми: запомни, запомни, запомни.
Спомням си, че много чуждестранни журналисти ви звъняха тогава и питаха защо не се страхувате.
Да, питаха, питаха много неща. Седях ядосана, с температура в апартамента на Юрий Шевельов и пишех гневен отговор на една британска медия. Това беше независима медия, която ми беше препоръчана през втори човек, в която по това време водеха дискусия за това как да реорганизират Украйна, за да не дразнят Путин и да има мир и спокойствие. Буквално: to have a good solid sleep in the night – пишеше в редакционното писмо.
Там участваше Анатол Ливен, един от популяризаторите на руския наратив. След това, след 24 февруари, той смени малко плочата, но така, че неусетно да пробута тезата, че това е прокси война и че всичко това е работа на Америка и ако не беше Америка, всичко щеше да е спокойно. Тоест аз трябваше да вляза в диалог с него. Преди това той се изказа, че Украйна трябва да стане неутрална и колко е чудесно, че Финландия е неутрална, Австрия е неутрална. И че може да се разбере Путин, който не иска натовски ракети in his backyard. Разбирате ли, това просто ме събори, този „Putin’s backyard“. След това го размахвах във всичките си презентации на „Най-дългото пътуване“ на всички езици.
Никога няма да забравя този backyard, както е известно, аз съм зла и паметлива жена, защото това е напълно нацистки дискурс от 30-те години на миналия век: така се е говорило за Рейнска област през 1938 г. И ето че ми даваха възможност да кажа какво мисля по въпроса, а аз седнах и написах писмо на редактора, в което обясних защо отказвам тази възможност. Сега малко съжалявам, че писмото беше лично и че не може да бъде публикувано, защото го писах цял ден – получи се такава чиста енергия на вдъхновен гняв, есе, написано на един дъх и адресирано до един човек. Ако трябваше да го публикувам днес, хората биха се изненадали, че датата е 15 или 20 януари 2022 г.
Почти целият този текст представлява плача ми над моралния банкрут на Запада, оплакване на трагедията от това, че нищо не е научено и нищо не е разбрано, че 30-те години абсолютно се повтарят, същата парадигма за „умиротворяване на агресора“, като се хвърлят на звяра парчета – да се надяваме, че може и да се задави?
Точно както през 30-те години Европа отгледа Хитлер, така тя продължи да храни Путин.
Оттогава съм повтаряла това многократно в различни форми, но за първи път го формулирах в Харкив, в писмото до редактора на британската независима медия. Всичко беше кондензирано там, като в стиснат юмрук. Би било хубаво някога след победата в някое пълно издание на „Най-дългото пътуване“ да сложим това писмо като увод. Би било интересно да се сравни. Писмото завършваше с цитат от Чърчил, с онзи знаменит цитат, в който се казва, че „ще се бием с врага по суша, ще се бием с врага по море, ще се бием с врага във въздуха“ – от речта му в парламента. And we will never surrender. Сновях напред-назад и място не можех да си намеря с пружиниращата походка на ядосана пантера, връщах се на бюрото си и отново пишех нова порция гневна инвектива. Тоест може да се каже, че книгата започна тогава в Харкив, защото за първи път изразих тези си мисли в това писмо.
За да се събудят европейците, бомбите трябваше да паднат върху Киев и Харкив – след това те вече се обаждаха на агентката ми и ми предлагаха да напиша книга, за да „обясня всичко онова, което сме пропуснали, което сме пробляли“: точно така в началото на март прозвуча заявката за „Най-дългото пътуване“ от италианското издателство „Einaudi“. Тогава всички ме убеждаваха групово, „цяло европейско село“, да им напиша тази книга. Първата ми реакция беше донякъде същата като тогава, през януари: всичко вече е казано и преразказано сто пъти, всичко е очевидно, къде гледахте, къде бяхте досега? Трябваше да се насиля по някакъв начин, да се убедя, че все пак трябва да се направи.
Да се прехвърлим от Харкив във Варшава на 24 февруари.
Това много пъти съм го разказвала по време на изказванията си и съм го описала в „Най-дългото пътуване“, а когато нещо вече съществува като текст, година по-късно не ми се струва добра идея да го повтарям отново в интервю – как летя за презентация на 23-ти за три дни, а билетът ми за връщане е на 26-и… Между другото, един интересен въпрос остава без отговор: когато победим и възобновят гражданските полети, ще ми бъде ли възстановен билетът Варшава-Киев от 26 февруари 2022 г.? Заминавах за три дни, разбира се, с идеята, че атмосферата е тревожна, но не мислих, че може да се случи нещо, заради което може и да не се върна. Оставих компютъра си вкъщи – защо да го мъкна, като за три дни всичко е планирано по минути, не помня вече колко 12 или 16 интервюта, плюс две срещи с читатели, всичко е много интензивно, нямаше да имам време дори да си отворя компютъра, ще изчака до събота… Кацнах, смогнах вечерта на 23-ти да дам едно интервю, да проведа една бизнес среща. Тогава на сутринта в 6 или 5 часа, не помня колко часа беше, ме събуди обаждане. В просъница погледнах и видях, че е мъжът ми. Имах защитна реакция: защо ме буди, защо звъни толкова рано?! Той знаеше колко е тежко пътуването ми, защо не ми даваше да се наспя. Точно с това започвам книгата си.
Това е чисто лично, интимно въведение, което трябва да обясни позицията на разказвача. Да я очертае, да обясни на читателя, че ти не си Тимъти Снайдър, не сте човек, който използва библиотека, архивни източници, всичко, което при нормални условия му се полага на един автор. Пишеш го във въздуха, като спомен за историята – така беше написано през пролетта на 2022 г., когато още не се знаеше дали имам държава, дали имам град, защото през целия март съдбата на Киев беше неизвестна и аз се щурах като стреснат заек из всички трибуни, където ме канеха, където можеше да се каже нещо, особено от най-високите.
И така на 8 март бях в Страсбург, говорих пред Европейския парламент, молих за системи за въздушна отбрана за Украйна, молих да се затвори небето, казах тези ужасни думи: не забравяйте, че всяка почивка за кафе, която правите, всяка минута колебание се заплаща с човешки животи, предимно на жени и деца. Като си помисля за това кой първи поиска да изкажем благодарност, въобще не се сещам първо за Бен Уолъс, който каза на Зеленски, че е можело и да поблагодари, а за писателя Арнон Грюнберг, който ме попита месец преди това в Европейския културен форум в Амстердам защо в моята книга няма благодарност към Запада за подкрепата? Така че ми беше много лесно да отговоря на този въпрос: казах, че на първо място книгата ми беше завършена през лятото, изпратена за превод през юни 2022 г. и по това време никой не ни беше дал тежки оръжия и като цяло чакаха да видят дали ще издържим! Едва сега, година по-късно, можете да кажете, че над Киев има противовъздушна отбрана, има Пейтриъти, но аз молих за това на 8 март 2022 г., предупреждавайки, че колебанието се плаща с цената на много кръв и тези думи прозвучаха по всички основни медийни канали на планетата Земя, тук моят събеседник се смути, благодари ми за отговора и не стигна до „второ“, което е жалко, защото щях да му напомня много други неща, включително меморандума от Будапеща…
След Страсбург изнесох реч в Германия, в Literaturhaus в Мюнхен, и си я спомням много добре, защото там вицепрезидентът на града ми подари нов компютър, за да мога да пиша.
Тоест книгата започна като история за писателка, която остава без лаптоп и не знае кога ще може да получи достъп до него, защото по това време беше доста проблематично дори да се получи достъп до облак в Киев.
След Мюнхен дойдох във Варшава и тогава вече се видяхме с вас.
Не бяхте през цялото време във Варшава, но в това най-дълго пътуване се връщахте тук почти като у дома си.
Тогава с вас говорихме по телефона и аз ви се оплаках, че за разлика от вас при мен преживяването от първите обстрели премина и че сега бих искала да съм си вкъщи. На първите страници на книгата си описвам подробно как събирам и опаковам багажа си сутринта на 23 февруари, как заминавам за три дни и си приготвям малък ръчен куфар: как не ми се тръгва, как искам нещо да се случи. Сама си се чудя: що за болна реакция? Пандемията свърши, като че ли книжният живот се възражда, книжният пазар, задграничните пътувания, презентации и така нататък. Защо не ми се ходи?
Това състояние, когато вътрешно си се „вкопчил за масата“ и чакаш до последно нещо да стане, някой да се обади, някой да каже нещо… Е, какво има да става? Хайде, хайде де, таксито вече дойде. Сама се подкарваш: хайде, тръгвай…
Помня, когато започнах да се оплаквам, че съм пропуснала първите бомбардировки, патетично казано – че не бях с моите хора, вие ми казахте малко ядосано, че подобно преживяване не обогатява с абсолютно нищо.
„Това е чиста физиология, физиологичен страх, който не дава нищо екзистенциално. Няма да намерите нищо в това, нито дори искрица познание за човешката природа, разбирате ли?“ — така се изразихте, дори някак раздразнено. Един такъв почти Шаламовски дискурс, ако се сещате: „лагерът на нищо не учи” – така ме сецнахте.
Може би за това най-добре разказва Шевельов в мемоарите си за бомбардировките в Германия, не помня в кой град. Описва как като започнали бомбардировките, той изоставил старата си майка и тръгнал да бяга. Цял живот го помнеше, цял живот се срамуваше от това. Това е преход от човешкото ниво към чисто физиологична функционалност и е унизително. Когато бомбите започнат да падат от небето, може да има или „замръзване“, или „бяг“ – реакциите са два вида. Какво може да се научи от това? Май тогава бяхте права. Но успях да го формулирам по-късно – че тези, които заминаха, изпитваха чувство за вина към тези, които останаха, тези, които останаха – към тези, които се биеха, тези, които се биеха – към тези, които бяха в болницата, тези, които са в болницата – пред загиналите. Тоест има цяла верига от вина, която е абсолютно неизбежна, вплетена в цялото ни общество. На някои им провървя повече, на други – по-малко, както става винаги при всички превратности в живота, това чувство се пренася по много различен начин в човешките преживявания и нашата колективна травма.
Успях да дойда в Украйна чак през лятото на 2022 г., след като предадох на издателството „Най-дългото пътуване“. За много кратко между предаването на ръкописа и лудешката безспирна книжна обиколка из Европа, по време на която бях почти всеки ден в друга държава, в друг град, в друго летище. От опита през лятото на 2022 г. ми остана само, че всички в Украйна говорят за войната. Дори в на пръв поглед спокойния Лвив. Тогава комендантският час все още беше до 11 часа. Спомням си как бързахме да се приберем навреме, как в 11 без 5 колите фучаха по асфалта с неистово, жестоко скърцане, за да успеят, и ето че ми останаха този звук, улицата и колите, които се движат по нея, в 11 без 5. Сбогувахме се вече с приятелите си, но все още седяхме, защото тъкмо бяхме загряли, тъкмо бяхме изпили една бутилка вино, говорихме си, спомняхме си кой къде е бил през пролетта, какво са правили и в 10 и половина – край, всичко хубаво, бързо се качихме по колите и се пръснахме! Виждате ли какво насилствено прекъсване на комуникацията – супостатите ни „откраднаха и вечерите“, както горчиво се шегувахме. Когато дойдох шест месеца по-късно и вече всичко поразително се различаваше. Никой вече не говореше за войната – тя сякаш бе „влязла под кожата“ на всеки, никой вече не споменаваше „блекаутите“ през зимата, говореха за някакви практични неща, животът си течеше, продължаваше… Като започвах да подслушвам разговорите на хората по телефона, то те обсъждаха военния бит: „Събрах и предадох на нашите“. Това вече беше войната, която беше станала част от ежедневието, беше се вградила в тялото на народа.
Моята международна агентка живее във Варшава, което означава, че по време на пътуванията наистина си имам „база“, където мога да спирам, докато прескачам от „самолет на самолет“, и не ми се налага да стоя с часове на границата всяка седмица. Разбира се, по-добре е да оставам по-дълго и вкъщи. Има такъв социологически термин – „включено наблюдение“: като си ту тук, ту там, ту тръгваш, ту оставаш за по-дълго. Тази позиция има своите предимства, някаква 3D оптика на войната или нещо такова. Но когато става дума за чувствата към тези, които са на окупираната територия, то това е тема, която просто оставям някъде настрана за себе си като психологически непоносима.
Всеки от нас познава своя ресурс, знае колко може да издържи, колко чужда болка може да понесе. За мен е просто физически болезнено да си представя какво се случва в окупираните територии.
Цялата тази работа тепърва предстои за цялата страна и ще трябва да преодоляваме тази травма дълго време. Но дори сега имаме нужда от хора като Виктория Амелина[2], които работят в тази посока, ходят в освободените територии, записват интервюта, слушат свидетели…
Приех моята история, която определи ролята и мястото ми в тази война, с елемент на фатализъм: оказа се, че да говоря от името на моята страна пред чужденци, които имат цял пакет стереотипи и предразсъдъци за страната ми, е горе-долу това, за което съм се обучавала още от 90-те години на миналия век, когато още съвсем момиче преподавах Ukrainian Culture and Civilization на американски студенти, не много по-млади от мен. След това, вече като авторка, превеждана в много страни, също постоянно преодолявах някакви стереотипи в изказванията и интервютата си…
С войната този статут се промени само количествено, но не и качествено. Преди това беше като страничен ефект от литературната ми кариера, а сега се превърна в основната ми професия. Работиш като гласа на страната си, както и всички тези милиони жени или поне стотици хиляди, които заминаха. В крайна сметка не говоря за всички, защото много различни хора си тръгнаха, но тези хора работят и сред тях има огромен брой преподаватели, арт мениджъри, висококвалифицирани учени, които отидоха със стипендии, за да работят в западни университети, библиотеки и т.н. На почти всяко мое представяне в Европа срещам тези украинци, които идват и искат да споделят своя опит. Тези хора работят като информационни доброволци за Украйна, компенсирайки това, което украинската държава не е направила, те решават как да говорят за Украйна, с какви наративи могат да се сблъскат и как да ги отблъскват.
Огромна тежест пада върху плещите на тези информационни доброволци. Тоест има определени обществени обединения и организации, които са много активни и работят добре. Знам, че в Германия има прекрасни млади жени, които могат само да бъдат аплодирани, защото са много ефективни, много се чуват в информационното пространство там. Украинските жени като цяло разбиха европейските стереотипи за образа на бежанците – за сметка на частни инициативи, а не за сметка на държавна политика. За съжаление, тук няма държавна политика. През това време Министерството на културата не успя дори да направи общ списък на загиналите дейци на украинската култура, но всяка информационна доброволка помни своите. Това е нагледен пример за това доколко доброволчеството се различава от обществената политика. Има неща, при които държавата със съответните институции не може да бъде заменена дори от стотици хиляди, дори от свръхпрофесионални индивидуалисти. Не можете да намерите всички наши загинали културни дейци в интернет, като се започне от Олександър Кислюк – преводач на гръцка и латинска литература, който беше застрелян в Ирпин[3], та чак до днес. Това е много, като се вземат предвид и загиналите на фронта. Периодично може да прочетете нещо такова в новините: актьори, танцьори, музиканти и други, но няма единен списък на това наше ново „Разстреляно Възраждане“. И това е болезнен въпрос. Има граница, има лимит. Познаваме този лимит в сферата на културата: малките форми са възможни „на собствен ход“, но голяма индустрия без държавна подкрепа няма. Не можеш да направиш филм без държавна подкрепа. Книгопечатането също не работи без държавна подкрепа. За да има масови тиражи, трябва да има държавна защита, това е част от икономиката. Може да има малки бутикови издателства, но 100 000 тираж не става без държавна подкрепа.
Тоест някои неща, които трябваше да прочетем в учебниците още през 90-те години, ги научихме на свой гръб: къде е границата – какво „може да направим сами“ и за какво ни е нужна държавата, защо трябва да плащаме данъци. Армия трябва да има – това е повече от ясно на всички и за това трябва държава. А това, че културната политика и представянето на страната в чужбина също е част от тази война, пряко свързана с това дали ще ни дават оръжия, или не – вече не е въпрос на аритметика, а на алгебра на държавността, която ние още не знаем. Тъкмо започваме алгебрата.
Винаги си спомням числото, което Гугъл ми даде в края на миналата година. Защото тогава включих местоположението си на телефона и изкуственият интелект ме поздрави идиотски с „Congratulations, Оксана! You have visited 21 countries and 93 cities this year“. Яростно му изкрещях (много е смешно, когато възрастен се бори с изкуствен интелект): „You idiot, who told you I wanted to!“.
Прави впечатление: за една година – 21 държави и 93 града, а тази година има и още. Вярно, когато започнах да броя сама, по памет, спирам някъде на 17–18-ата.
Сега отново ме канят да тръгна. Някои пътувания са неизбежни, защото, когато например излезе поредната ти преведена книга, все пак трябва да я представиш. Ето например в Рига излизат две книги едновременно, така че тази година ще посрещна рождения си ден отново на път, този път за Латвия, защото там излизат „Най-дългото пътуване“ и „Звездата Пелин“. Голяма програма, фестивал – с една дума, няма какво да се направи, важно е. Балтийските страни са близки съседи, с които заедно ще изградим европейската стена и те са важни. И изграждането на тази солидарност е важна.
Придобихте ли вече „прекрасния“ опит от бомбардировките? Чували ли сте ги?
Бях в Лвив на 6 юли, когато уцелиха там. Събудих се от това, че цялата ни сграда се разтърси. Просто те изстрелва като тапа от съня. Но подцених опасността, защото наблизо имаше един бивш танков завод, който преди руснаците също атакуваха, така че реших, че са уцелили територията на танковия завод, затова се обърнах на другата страна и заспах отново. Съществува и един елемент на фатализъм – няма къде да избягаш.
Не съм била в Харкив, Запорожие или Херсон, тоест близо до фронтовата линия, където наистина редовно падат бомби и където наистина можеш да благодариш на съдбата всяка сутрин, че си жив и здрав. Но към това може би също може да се научите да гледате философски, също както църквата някога е учела хората: memento mori, защото не знаем нито деня, нито часа…
А че ние в секуларно време сме свикнали да живеем така, сякаш сме безсмъртни, си е наш проблем. Като че ли някой ни гарантира вечен живот, докато всъщност трябва да живеем с мисълта, че животът е кратък и не може да бъде пропиляван.
От много хора, които пътуват често, съм чувала, че когато си в Украйна, всичко се възприема много по-лесно и фактически няма страх, докато в чужбина всичко изглежда много по-страшно.
Това е въпрос за днешната информационна култура. Когато постоянно се съобщава за попадения, смърт, загинали, за разрушени сгради и други бедствия, се създава впечатлението, че в страната няма нищо друго. Има и изключения, като това, което прави The Guardian, макар че не са го измислили те – сменят кореспондентите си в Украйна на всеки две седмици. Украинският преводач им предложил следното – защо за разнообразие да не пуснат на ротационен принцип подобен кореспондент по въпросите на културата?
Тази идея много освежи оптиката на поднасяне на материала, защото когато човекът отишъл в операта и започнали да свирят увертюрата, се чула сирена, тревога и всички слезли в бомбоубежището. В бомбоубежището имало бар, така че всички си изкарвали добре. Около половин час по-късно се върнали и започнали почти от същия такт, от който спрели. И ако не бил този епизод, както и многобройните военни в ложите, никой не би казал – пише кореспондентът, – че в Украйна има война: представление като представление, опера като опера. Такива сюжети леко променят визията за нашата война. Вижда се, че страната живее, а на читателя му е не по-малко интересно да научи, че влаковете в Украйна се движат без закъснения, че железницата работи по-добре, отколкото някъде в мирна Полша, Германия или Великобритания, дори когато има руски обстрел. Тоест, че украинците за 30 години независимост, парадоксално, са успели да изградят наистина ефективна държава – това отбелязва един непредубеден човек, който идва от чужбина, за да отразява войната. Това е осъзнаването, че тук не всичко е в руини, не е пълна катастрофа, не е държава от третия свят, която е бомбардирана от мощен агресивен съсед, а просто цивилизована европейска държава, която успява да се справи дори в тези условия и няма чувство на страх, паника. Защото наистина го няма: сирената звучи – хората си гледат в телефоните, виждат накъде лети, колко е близо. Това също е начин на репрезентация, на портретиране на държавата, в която се води война: на страна, която макар и жертва на агресия, не губи своята субектност.
Оксана Забужко е родена през 1960 г. Завършва Философския факултет на Киевския университет „Т. Шевченко” и защитава докторска дисертация на тема „Естетическата природа на лириката като род изкуство”. Гост-преподавател в Харвардския, Йейлския, Колумбийския университет и член на редколегиите на списанията „Генеза” и „Agni” (Бостън). Автор на стихосбирките „Травневий іній” (1985), „Дириґент останньої свічки” (1990), „Автостоп” (1994), на повестта „Інопланетянка“ (1992), на романа „Полеви изследвания на украинския секс” (1996) и др. Забужко е вицепрезидент на Украинското философско дружество, член е на Украинския ПЕН.
Свитлана Олешко е основател и директор на театър „Арабеска“ (Харкив). Тя инициира създаването на Театралния институт в Харкив. Заедно с актьорския си екип е осъществила десетки проекти с различни социални и рехабилитационни цели (по-специално за затворници, за хора с ограничена подвижност). Най-известните ѝ постановки са „Енеида“ от Иван Котляревски, „Весела Коледа, Исусе!“, „Червения Елис“, „Радио Шансон: осем истории за Юра Зойфер“ (по текстове на Сергей Жадан). След началото на пълномащабната война живее в Полша и работи в Полския театър „Арнолд Шифман“ във Варшава.
Превод от украински Райна Камберова
–––––––––––
[1] Районът се намира западно от центъра на Харкив.
[2] Писателката Виктория Амелина е ранена по време на руски обстрел в Краматорск на 27 юни 2023 г., почива на 1 юли 2023 г.
[3] Олександър Кислюк е застрелян на 5 март 2022 г. от руснаците.
