От математиката е това действие – да установиш най-малкото общо кратно на две или повече числа, за да откриеш обединителното между тях. Примерно най-малкото общо кратно на числата 12, 15 и 20 е числото 60, тъй като се дели и на трите. Урокът (или поуките) от търсенето на най-малкото общо кратно се вижда от само себе си: най-малкото общо кратно е по-голямо от числата, за които то се явява такова. Тоест по дефиниция то е винаги повече от тях, без значение колко на брой са. Даже има такава зависимост: колкото повече числа, толкова по-голямо общо кратно. Ако числата са 7 и 3, най-малкото общо кратно е 21, но ако прибавим към тях това 21, то най-малкото общо кратно вече е 42. С други думи, растеж, непрекъснат растеж…

Погледнато в политически план, най-малкото общо кратно е обратно на червените линии, които толкова се харесват на българските партии. Червената линия ограничава, прекъсва, разцепва, при нея единицата е най-голямото, единственото число и тази единица едва-едва, с половин уста и свенливо примигване би се съгласила да хване за ръка друга някоя единица – и тя също тъй половинчато свенлива. Докато най-малкото общо кратно сближава, събира, обединява – нещо, което в българския политически живот е особено рядко явление. Отлюспването и разцепването са по-налични: да си спомним само СДС през 90-те или БЗНС през 30-те години на миналия век.

Какви са все пак вариантите за най-малко общо кратно след така получилите се резултати от последните парламентарни избори? Преброявам пет.

1. На свалилите предишното правителство. От четирите партии, които събориха в 47-то НС кабинета на Кирил Петков, в 48-то влязоха три – ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“. Ако пресметнем получените мандати, то парламентарното мнозинство е безпроблемно – 67 + 36 + 27 = 130 гласа. Само че това е мнозинство, консолидирано по отрицателен признак – ПРОТИВ, не ЗА. А на примера на предишното правителство видяхме, че подобно обединение не е твърде трайно: четирите партии в него – „Продължаваме промяната“, Демократична България, БСП и „Има такъв народ“, бяха събрани от противопоставянето срещу ГЕРБ, не от общи идейни позиции. И когато трябваше да се вземат положителни решения тъкмо въз основа на идейни позиции, коалицията се пукаше по шевовете: Украйна, бежанците, преговорите с „Газпром“, пътищата, Македония… Днешният случай отново е такъв: ГЕРБ е плътно за еврото, „Възраждане“ е плътно против; ГЕРБ и ДПС обявяват, че са за евроатлантическа България, „Възраждане“ громи под път и над път евроатлантизма, НАТО, ЕС и САЩ. Прочее, в момента „Възраждане“ е най-влиятелната политическа организация, която рязко се противопоставя на модерна България във всичките ѝ измерения и ипостази – европейска, западно ориентирана, демократична, пазарна, толерантна; никоя друга партия или коалиция от влезлите след гласуването на 2 октомври няма такива нагласи, дори „Български възход“. В този смисъл „Възраждане“ е отровна партия и едва ли някой ще си омърси доброто име, влизайки в каквато и да е колаборация с нея. Костадин Костадинов може да говори каквото си иска, може да гони журналисти даже, но в действителност изгоненият е той – ще подсмърча покрай кръглата маса на властта, докато не се пресели като „Атака“ в политическото отвъдно. Волен Сидеров все пак имаше своя звезден миг със златния пръст за правителството на Пламен Орешарски, за „Възраждане“ подобни сияния не се очертават – никой не прави съюз с продажници. Партията е абсолютно чуждо тяло в политическия ни живот – кремълски агент, не български субект.

2. На евроатлантическата ориентация. Тази е най-желаната коалиция, за нея пледират не един и двама анализатори. Наистина, ако се опрем на гледището, че най-малкото общо кратно на цялостния български политически живот е категоричната заявка, че България е непоколебима в избора си да бъде активен член на ЕС и НАТО – от ГЕРБ, от ПП, от ДПС и от ДБ, то тази коалиция въз основа на тези партийни декларации сумира солидна бройка, включително с обещаващ ресурс за промени в Конституцията: 67 + 53 + 36 + 20 = 176 гласа. Възможност тя да бъде съставена съществува, но само ако четирите партии решат да изберат като свой приоритет световните събития вместо българските свади; казано иначе, войната в Украйна и надвисналата заплаха от ядрена катастрофа да се превърнат в по-важен въпрос от това кой е главен прокурор и къде са парите за магистралите. Червената линия е при тълкуването на вътрешнополитическите и външнополитическите предизвикателства: за ГЕРБ и ДПС между тях няма връзка, ето защо призивът е да се оставят настрана (да се затворят в скоби) синорите относно съдебната реформа, граничните пунктове и строежа и ремонта на пътища и да се въздейства решително върху колизиите, прииждащи отвън – войната в Украйна, енергийната криза, забавените европейски субсидии; за ПП и ДБ обаче тези колизии са свързани и според тях както от първостепенно значение е да се предоставя всякаква помощ на Украйна, така от същото значение е и смяната на Иван Гешев. Ирелевантност срещу релевантност – тук се къса нишката. В първия случай се чертаят политически окръжности – външна и вътрешна, които изобщо не се припокриват, във втория – припокриват се и още как. Неслучайно – за да има поне някакъв шанс да ги овържат в обща нишка, бяха поканени „совалки“ – признати авторитети за евроатлантическата общност като Соломон Паси и Росен Плевнелиев. Но те ще сноват на ръба на неуспеха, защото трябва да боравят с несъвместимости – със стоманена и с глинена нишка, да речем, да изтъкат чергата.

3. На евразийската ориентация. Тук събирането не го докарва доникъде. Разбира се, това най-малко общо кратно обема в себе си и по-меки, и по-твърди, и по-умерени евразийци: БСП, „Възраждане“, Български възход“. Но, както и да го смятат, получените от тях гласове не стигат за нищо: 27 + 25 + 12 = 64, почти три пъти по-малко от гласовете за партиите, заявили като свой приоритет ЕС и НАТО. Ако съдим по този признак (единствено по него), ще излезе, че българското общество е категорично проевропейски и проатлантически насочено. Да, вярно е, причините може да са различни: едни са се вгледали с жадни очи в еврофондовете, други се надяват на евроинституциите, че да си оправим най-сетне българските бакии, трети просто не могат иначе – цивилизационен избор им е… Да не говорим, че между тези три „евроазийски“ партии съществува люта битка за електорат, което значи, че и на тази база съюзът между тях е невероятен: „Възраждане“ къса живо месо от БСП, Стефан Янев също привлича леви привърженици, а БСП се топи като ланския сняг. Затова за социалистите е много по-важно да си върнат привържениците, а не да легитимират безпардонните „обирджии“ на гласове. Засега не успяват, но що е време – тяхно е…

4. На участвалите в предишното правителство. Това щеше да е най-естествената коалиция, най-саморазбиращото се най-малко общо кратно, ако бяха събрали нужния брой гласове. Да, ама не – да цитирам Петко Бочаров, за жалост не им се получи: 53 + 25 + 20 = 98. И дори да преглътне водачът на ПП Кирил Петков челния си сблъсък с водача на „Български възход“ Стефан Янев, който – ако погледнем формално, е също участник в предишното правителство (макар напуснал го преждевременно), сметката отново не излиза: 98 + 12 = 110. Връхлетелите България кризи – болести, война, скъпа енергия, инфлация, куци институции, закономерно оказаха своето неблагоприятно влияние. Избирателите се отдръпнаха: с малкото изключение на „Демократична България“ двете останали партии претърпяха срив. Оптимизмът на „Продължаваме промяната“ до последно ги караше да мислят, че ще смогнат да обърнат вота с харизма, ентусиазъм и изтъкване на добри дела, но поизпразненият джоб на българина много-много не им хвана вяра. И така по своеобразен начин българският избирател на 2 октомври препотвърди политическия акт от 22 юни, когато бе свалено правителството на ПП, сваляйки го, така да се каже, за втори път – вече окончателно. Разбира се, коалицията може и да се завърне, но единствено при негласната подкрепа от другите две партии, инициирали недоверието – ГЕРБ и ДПС. Това обаче – при досегашните заявки, изглежда просто чудо. Не се събират заедно огън и вода…

5. На свалилите предишното правителство партии с евроатлантическа ориентация. Тези партии са само две – ГЕРБ и ДПС, което прави общо 103 гласа. И дори по някакъв начин да приобщят „Български възход“, чийто лидер се обяви за съставяне на правителство на всяка цена, пак най-малкото общо кратно не излиза – едва 115. Е, на Костадин Костадинов може внезапно да му просветне, че при така възникналата политическа ситуация му се дава шанс да рецидивира звездния миг на Волен Сидеров и под сурдинка да предложи златния си палец, само че не ми се вярва: реториката на „Атака“ бе малко по-различна от тази на „Възраждане“, повече насочена срещу Анкара, ДПС и българските турци (антисемитската жилка също беше дебела), докато тази на Костя/Костадин се цели пò на едро – Вашингтон, Евросъюза, българите-европейци. „Възраждане“ иска радикална измяна, извъртане на България на 180 градуса, което нито има как да стане, нито пък някой ще го позволи: ей тогава вече ще има истински масови протести и всенародно възраждане – настоящо, не в кавички. Но да зарежем бленуванията и бълнуванията на Костадинов/Копейкин и да се съсредоточим в кратното на тази пета, последна коалиция. Които изглеждат възможни само ако най-голямото общо кратно бъде допълнено, но не от „Възраждане“, а от някоя от останалите парламентарни групи или поне от някой депутат от тях – БСП, ПП, ДБ, изведнъж прозрял острата национална необходимост от редовно правителство. Помним в предишния парламент какво навиване беше, какво пледиране, как се търсеха трескаво петима народни представители, които да спасят кабинета на „Продължаваме промяната“, така че нищо чудно и в 48-то НС да станем свидетели на подобни кандърми и увещания. Вследствие на които някой „осъзнал се“ парламентарист да се притече на помощ при гласуването. Защото – ако има едно най-малко общо кратно, което напоследък крачи из цялото българско обществено поле с великански стъпки, това е, че френетично ни трябва редовно правителство; редовно правителство за настъпващите бурни, несигурни и рисковани дни, изискващи навременни, адекватни и бързи решения, които тъкмо то, редовното правителство, да предлага, да взема, да изпълнява. Убеждението е, че служебните правителства нямат такъв ресурс, нямат и компетентност (някои нарочно я нямат, но това е друг въпрос). На четирите първи най-малки общи кратни им липсва широк простор за изява, петото обаче обещава, че има такъв и че то е, което ще изчисти страховете около настървената заплаха: „Зимата идва!“. Вярно, признава се, бъдещото правителство щяло да се сблъска с още по-големи заплахи, за които щели да са му нужни още по-големи ресурс, кураж, скорост, находчивост. С една дума, държавничество; туй е стръвта. И, струва ми се, именно за държавничество копнеят онези почти 3,5% българи, направили си усилието да стигнат до изборните урни, но гласували с отчаяното, безнадеждно и до предел омаломощено: „Не подкрепям никого“…

Затова най-големият въпрос, надвиснал над страната след поредните предсрочни парламентарни избори, е: Има ли държавници сред българските политици?

Има ли?…