На 22 април се навършват 100 години от рождението на Валери Петров. Неговият внук Огнян Самоковлийски сподели свои спомени.
Валери Петров ни е оставил наистина голямо като обем и качество творчество – стихове, поеми, филмови сценарии, пиеси, преводи… Коя част, според вас, от това творчество е най-малко позната и си струва да се върнем към нея и да я препрочетем или пък, за някои, да я срещнем за първи път?
Макар много хора да са чели и слушали преводите на Валери Петров на Шекспир, Гьоте, Жак Превер и Джани Родари, има две стихосбирки, които като че ли не са толкова познати. Първата кара поета, привърженик на строгия ритъм и точната рима, да преведе с вълнение свободните стихове, които на моменти приличат дори на проза. Автор е босненецът Изет Сараилич, с когото дядо ми се среща веднъж, а след това си пише и се сближава от разстояние. Стиховете много ми допадат, защото са много чисти и откровени.
Другата книжка е на италианския поет Карло Алберто Салустри, познат с псевдонима си Трилуса. Дядо ми знае и обича този автор още от италианското училище, в което е учил. Стиховете и басните на Трилуса, написани на римски диалект, са преведени, някои пресъздадени, и са много леки, ярки и естествени.
Що се отнася до авторската поезия, има непубликувани стихотворения от неговия компютър, които той е описал, и предстои да бъдат издадени.
Той е носител на много награди. Как се отнасяше към тях, помните ли?
За него наградите, разбира се, бяха форма на признание, а също така и голяма отговорност. Все пак, доколкото помня, най-големите награди за него бяха писмата на читателите, на които най-старателно отговаряше.
Най-яркият спомен, случка с дядо ви, който е жив и днес?
Много живи у мен са спомените, станали части от пиесите за деца, познати на читателите като „Пет приказки“. Много ярко си спомням момиченцето, тогава на моя възраст, което слушаше своята приказка на уличния телефон. Ние с дядо имахме работа във Варна и трябваше да се обадим някому спешно, но не можехме. Пак от Варна е и чистото детско „морето е тънко“, както моята сестра Ани нарече плиткото.
От работата на дядо помня непрекъснатото преправяне на текстовете. Отначало, когато работеше на пишеща машина, изрязваше части от страницата и ги слепваше. Получаваха се листа, които бяха дълги, дълги и имаше стрелки, така че да се следва поредността. По-късно, когато ползваше компютър, тези корекции станаха по-лесни. Той започна да пише стихотворенията направо на компютъра, разбира се, малко беше несигурен, но аз го окуражавах.
Най-важният съвет, който ви е дал?
Не мога да си спомня за конкретен съвет, но това, което съм научил от него, са обичта и отдадеността към работата. От него ми е и любовта към етимологията и игрите на думи, към случайните и естествените връзки в езиците, към непрекъснатите промени на устната и писмена реч.
Ако след време съвсем млади хора ви попитат кой беше той, какъв беше – какво бихте им казали?
Дядо ми е… най-невероятният дядо. Имате ли дядо, който може да ви надбяга? Да е бил рицар, да е участвал във война и да е добър на тенис? Може би можете да го разколебаете, ако обсъждате дигиталните технологии, но проверете строгия петостъпен ямб и точната рима на неговия стих и ще разберете колко силно е колебанието му.
