1906-а: най-силната година на поета П. К. Яворов

Забравяме за момент, че след 1906-а, вече през 1910 г., Яворов издава своята „единствена“ (както я наричаме) лично-антологическа книга „Подир сенките на облаците“; забравяме за момент за неговите по-късни „Царици на нощта“, не мислим сега за най-важната година на българската интелигенция – 1907-а, със събитията около затварянето на Народния театър и на Университета. Сега сме в 1906-а и четем новите стихотворения на Яворов – без знанието, без съобразяването с бъдещи преработки и съкращавания. Четем най-вече публикуваното в „Мисъл“, превърнало се окончателно в неформален орган на Кръга „Мисъл“. Но следим и контекста от 1906-а с публикации в широката преса и другите публични изяви на Яворов и на хората от/около Кръга „Мисъл“, знаковите прояви в литературния бит…

Имаме ли наистина основания да говорим, че това е силната, най-силната година на поета Пейо Крачолов Яворов?

Основните аргументи в подкрепа на това твърдение:

– през 1906-а година Яворов публикува в списание „Мисъл“ цели 35 стихотворения (никога преди, а и след това подобна суперактивност не се е случвала, това си е цяла стихосбирка);

– пак в „Мисъл“, в раздела „Литературна критика“, са поместени още пет, свързани с поезията, негови критико-публицистични текста; поетът участва активно в полемики около поезията;

– през годината Яворов е редактор на списание „Мисъл“, редом с д-р Кръстьо Кръстев; като редактор той води кореспонденция с редица сътрудници, включително, разбира се, с поети;

– Яворов има през годината публикации на свои стихотворни творби и в други издания, и на текстови цялости от литературния бит;

– Яворов води разговори с издатели и редактори (най-вече с Павел Генадиев) и подготвя издаването на стихосбирката си „Безсъници“ (на корицата е означено, че изданието представлява: Премия на сп. „Библиотека“ за 1906–1907 г.;

– поетическото творчество на Яворов се обговаря активно през годината – и от апологети, и от благосклонно настроени интерпретатори, и от опоненти;

– започват да се явяват и пародии на Яворови стихотворения, което говори за нарастване на неговата широка популярност (макар кулминацията на публикуване на подобни образци на сатиричното и ироническо поетическо изкуство да е все пак през следващите години); всред образците например е ето това остроумно пародийно кратко стихотворение на Владимир Попанастасов (Пепо): „Калиопа“. „– Кали-Кали-Калиопа, / На вратата някой хлопа! – / – Мъж ми?… Да го видя в гроба! / – Скоро скрий се в гардероба!“ (публикувано е в представителния „Литературен сборник на българановците“).

Мисля, че всичко това наистина са добри аргументи в подкрепа на тезата ми, че 1906-а наистина е най-силната година на поета Яворов, някак не сме го съзнавали досега! Правим го на днешната ни Национална кръгла маса.

И така, кои са въпросните 35 стихотворения в петте публикации на „Мисъл“ от 1906 г.:
I. В кн. втора са публикувани пет „Стихотворения“, без циклово назоваване: „Демон“ (всъщност къса лирическа поема), „Затмение“ (в три части, три стихотворения) и „Възход“. Още тук, при първата публикация, се явяват творби, които литературната история е определила като инициационни за Яворовата поезия (стр. 91–97).
II. В книга четвърта, на уводно място, са две още по-мощни инициационни дълги творби: „Песен на песента ми“ (също къса по същество лирическа поема) и „Среднощни видения“ – тези видения са в шест части, шест стихотворения, като някои са със значима философска тематика, с абстрактна лексика; шестият фрагмент от тези „Видения“ е след това обособен вече в „Безсъници“, където е придобил прочутото си заглавие „Благовещение“; знае се, че това стихотворение бележи мигновеното Яворово влюбване в Мина, че след това дава и основния мотив във „Философско-поетическия дневник“: „Блага вест я нарекох аз в моя живот“; при тази първа публикация под стихотворението все още липсва датата: 25 март, 06. (Страниците на тази цялостна публикация са 225–231.). Следват в годишнината трите най-пространни цикъла.
III. Третият цикъл от серията в кн. 6–7 е най-обемният – от 13 стихотворения. Под общото название отново предполагащо изповедност „Дневник“ (кн. 6–7) в него се включват редица отдавна канонинизирани стихотворения: 1. „Посвещение“, 2. „Моето сърдце“, 3. „На пладне“, 4. „Недей се връща“, 5. „Среща“, 6. „Сенки“ (В това стихотворение помним завинаги:

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени.
Две тъмни сенки. Там зад бялата завеса,
Де лампата гори – в поле от светлина.
Две сенки от нощта… Сами един пред други,
Сами един за други в жажда и притома,
Там сянката на мъж и сянка на жена.),

7. „Въздишка“ (с мяркащия се образ на „лебеда“ като символ на болната „душа“). И така достигаме до гениалното стихотворение-игра (може би?): 8. „Две хубави очи“, за което и до днес се спори дали е вече посветено на Мина, или е все още от творбите за Дора Габе; 9. „Вълшебница“ („Душата ми е пленница смирена, – / Плени я твоята душа!“); 10. „Ела“ („Очите ти са звездни небеса, / косата ти е здрачния вуал, / На късна вечер, твоята коса!“; 11. „Сън“ („На крехка майска роза ти пъпка – туй си ти; / А утрото на май са моите мечти“); 12. „Теменуги“ (стихотворението, което наистина е момент от мачовския от страна на Поета диалог с теменугите на Дора Габе, стихотворението, на което нашите постмодерно мислещи колеги посветиха цял силен сборник); и последното, стоящо тематично-обособено (а и с липсващото цифрово означение) тринадесето стихотворение-антиутопия „Идилия“ (всичките от стр. 376 до 382).

Виждаме, че всред тези творби са някои от върховете на Яворовата любовна, интимна лирика! В чисто конкретен автобиографичен план изследователите определят тази лирика от Годината като стояща на границата между две любови – отминаващата и нереализирана към Дора Габе (особено силно това е изразено в стихотворението „Моето сърце“) и задаващата се голяма любов, най-голямата, към Мина Тодорова!

IV. Четвъртият цикъл тук е всъщност своеобразна фрагментирана лирическа поема с название „Падение“ – отново на уводно място, в книга осма. Всред тези пет стихотворни фрагмента са без заглавия (стр. 465–467), вторият е прочутият, възприеман като пределно изповеден: „Аз страдам. И в самозабвението на труда, / И в самосъжалението на покоя“. А в последния стои, разбира се, великото поетическо словосъчетание: „Душата ми е стон“. Този текст по-късно, вече в „Подир сенките на облаците“, получава заглавието „Стон“, а при предсмъртната преработка става „На Лора“, въпреки съпротивата на брата Атанас, който припомня, че това е било „Минино стихотворение“. Така окончателното преименуване и особено добавеното под текста „Драгалевски манастир, август, 1906 г.“ даде вече основание за създаването на една цяла хипотеза (на Светлозар Игов), че точно в кулминацията на увлечението по Мина Яворов е имал и спонтанна плътска страст по Лора. Самият Яворов обаче предпазва в свое писмо до Петко Росен читателите си от такова прекомерно конкретно биографическо свързване на една своя творба с дадена личност, пък била тя и „любима“: Всичко е тъй ясно: аз гоня един призрак… когото оня ден именувах X или Y вчера, днес – няма име, а утре – Бог знае…

(Знаем, че по-късно, дори още в „Безсъници“, но и най-вече в „Подир сенките на облаците“, част от различните стихотворни фрагменти също са добили самостоятелен смисъл, напуснали са тази своя циклова свързаност, поместени са като отделни самостойни стихотворения.)

V. А петият, последният цикъл в годишнината от 1906-а (той е от кн. девета, стр. 544– 547) е предизвикалият огромния скандал в средите на „Мисъл“, снабден с мотото от писмо на Мина до Яворов: Не мога да си дам сметка, що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а вие сте поет; цикълът е със заглавието „Писма. Денят на самолъжата“. Първите четири творби са без заглавие, петата е с названието „Истината“; в тези четири начални фрагмента основополагащият мотив се носи от образа на мечтата; ето: в 1-ия – „Мечтата ти е очарована робиня“, в третия – „Мечта – в заглъхнала пустиня незаглъхнал звън“; останалите също носят ключови лирически послания още с първите си стихове: във втория – „Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост“, в четвъртия – яростното „По стъпките ми вредом никне жълта злоба“. Пределната интимност на този стихотворен цикъл, съчетана със самото мото от писмото, предизвикват братът на Петко Тодоров, а и самият създател на идилиите да реагират гневно за недопустимата според тях недискретност на поета да разкрие все още невръстната им сестра като своя любима, да използва според тях списанието за поддържане на eдна интимна кореспонденция. Внушението на цикъла се подсилва и от амбивалентността на чувството в драматичното последно стихотворение „Истината“.

А както вече бе казано, усещането за доминиране на лириката и на литературната и частната личност на поета Яворов в средите на „Мисъл“ през 1906 г. се засилва и от характера на самия силно доминиран от поезията социокултурен контекст. Ето фактите:

– всички прозаично-публицистични публикации на и за Яворов в „Мисъл“ от 1906 г. са свързани с поети и поезия, публикувани са в раздела „Литературна критика“. 

От:
1. Това е голямата полемична статия „Г-н Кирил Христов“ (стр. 59), където Яворов отговаря на предизвикателния призив на поета Кирил Христов да бъде най-после изобличен за евентуално плагиатство от поемата на руския поет Н. Минский.
2. В бележката „Малко разяснение“ (стр. 136) авторът на „Калиопа“ се връща на темата за Кирил-Хистовото плагиатство.  
3. Възхвалата на гениалния предтеча „18 май. За 30-годишнината от смъртта на Хр. Ботев“ (стр. 289). С истинското си име П. Тотев Яворов публикува и унищожителната рецензия за „Избрани народни умотворения от Н. Василев“, стр. 219, с критика за несполучливи обработки, както и отново остро критичния отзив: „Цанко Попов: Българска звезда“ (стр. 284) за съставената без съгласието на редица включени със свои текстове автори стихотворна сбирка от този съвсем непознат стихотворец (в този обемист сборник са публикувани и стихове на самия Яворов).

За:
– на стр. 300 е поместен „Епилог“ на Петко Тодоров, посветен „П. К. Яворову“;
– в прочутата голяма лекция на Пенчо Славейков „Българската поезия. I. Преди“, във втората ѝ част „II. Сега“ стои голям пространен афирмативен пасаж за лириката на Яворов, където в средата му четем: Неговите последни стихове са съвсем символистични по форма и съдържание. Всички характерни белези на модерния символизъм имат те. Онова балансиране на границата между действителното и недействителното, знайното и незнайното, с неговото особено предпочитание на последното, ония прилични на рефрен думи и лайтмотиви (характерни белези и на народната песен), които засягат едно определено настроение или идея; онзи ипресионистически кеф да пръскаш изобилни звукове, да рисуваш с думи, чрез асонанси и алитерации, и най-вече онзи неопределен мистически лъх, чрез който на поета се иска да подсети, че онова, което виждаме и в което живеем, е може би само един сън в сънят“ (стр. 365). Още в кн. първа е поместена статията „Един поглед върху нашата литература“ на В. Миролюбов (д-р Кръстьо Кръстев“), като в бележка под линия се пояснява, че това е „Встъпление към студията „Българската литература през 1905 година“, която ще бъде публикувана наскоро в отделна книга“ (стр. 28) – където ще очакваме, че благосклонният ментор на „Мисъл“ ще посвети и фрагменти за Яворов. А в известния критически етюд „Живот в смъртта“ на младия тогава сътрудник Владимир Василев, след подглави за поезията на Пенчо Славейков, последната част „Живот – тъмна психологическа проблема“ (стр. 481) е посветена на лириката на Яворов.

А заедно с толкова много творби на Яворов през 1906 в „Мисъл“ се поместват поетически текстове на българските автори Пенчо Славейков, В. В. Ненов, Стоян Михайловски, Михаил Кремен, Хр. Цанев-Борина, като особено впечатление правят стиховете на Дора Габе, чийто ментор и кандидат-любим доскоро е точно редакторът Яворов. И разбира се, толкова рядката публикация на Дафина, нейната „Ела“ – зад този псевдоним се крие самата Лора Каравелова. Извън списанието на Кръга през годината Яворов е дарил за албума на дъщерята на д-р Кръстев Офелия „Моята изповед“:

От ранни утринни зори
почнах и ви учих
как се люби, как се пей,
как пълно се живей.
До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях…
Как малко аз живях!

София, 3 февруари 1906 година

(Цитирано по: Ганка Найденова-Стоилова. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. Второ преработено издание. БАН, С., 1986 г., стр. 267.)

Свидетелство, че Яворов вече е напълно пълноценно интегриран в елитарната среда на „Мисъл“ е и самата култова снимка на Четворката от 1906 г., както и възлагането на Яворов да бъде през годината съредактор на д-р Кръстев. (Разбира се, макар и с такава почетна длъжност Яворов продължава да се оплаква от безпаричие.) Един бъдещ радикален критик на „Мисъл“ като Юрдан Маринополски се обръща уважително към Яворов с оглед на евентуално предстоящо сътрудничество. В тези месеци Яворов се запознава с Боян Пенев. Усилена кореспонденция с Мина, паметна среща с Лора на пикник в Драгалевския манастир. Превежда от подстрочник стихотворения на Гьоте. Подготовка за заминаване за Париж, командирован от министър професор Иван Шишманов; на 2 септември заминава с Елин Пелин към Франция, отсядат в Нанси. В кн. 1 (г. II), септември, на сп. „Художник“ е публикуван цикъл стихотворения на Яворов, които са съзвучни с публикациите от „Мисъл“; едно от тях започва така: Денят се раждаше сред шум, а ти сама – / а ти умираше… През есента излиза от печат драмата „Отвъд“ на Антон Страшимиров, където Гоце Делчев и Яворов са прототипи на двама от героите. В началото на октомври в дома на Петко Тодоров се разгаря скандалът във връзка с получено там писмо на Яворов до Мина. Излиза от печат книгата на д-р Кръстев „Млади и стари“ – Яворов я коментира с възторг в писма до професора. Публикуването на „Писма. Денят на самолъжата“ в „Мисъл“ задълбочава конфликта със семейство Тодорови; поетът е принуден да повърне писмата на Мина въпреки несекващите му признания в любов…

Повечето от тези биографически, библиографски и текстологически данни са добре известни на професионалните литературни историци. Но аз се почувствах длъжен днес, в началото на 2026 г., 120 години след 1906-а, да се опитам да обобщя сътвореното и публикуваното през тази година от Поета. И да предложа за тазгодишните Яворови дни в Чирпан една малка дискусия, като съм създал за тази цел синхронната реконструкция на случилото се в литературното поле около „Мисъл“ точно през 1906-а. С удоволствие ще призная, че най-вероятно – на подсъзнателно равнище, съм получил вдъхновението си и от скорошни текстове на двамата мъдри наши колеги, участници в нашата кръгла маса. Такъв подтик да се занимавам с тази проблематика например вероятно съм получил от прекрасната студия на колегата проф. Димитър Михайлов, посветена на описаните от него ръкописни преработки в личния му екземпляр на петнадесетата годишнина на сп. „Мисъл“ (работата е публикувана в книгата му „Яворов и другите“. ВТ, 2015 г., стр. 61–83). Тази пределно щастлива находка на проф. Михайлов му е дала възможност да направи една отлична реконструкция на Яворов, на яворовското през 1905 г., да види тази година като една истинска Яворова литературна година. Убеден съм, че подобни синхронни срезове при проучването на творчеството, на литературния бит и на личностните житейски сюжети на един автор могат да ни дадат приносни резултати. По подобен начин моето литературноисторическо въображение получи силен подтик и при прочита на малката книжка на проф. Цветан Ракьовски „Български литературни потайности“. ВТ, Фабер, 2018 г., от студията му „Образите на Яворов в литературата“ (стр. 61–98) – особено с пасажите за пародиите по Яворов и с нейния обобщителен финал (Ето: Литературната биография на Яворов не е приключен опис на години и факти. Тя е художествен език в различни форми, но и с различни опити за синтез, стр. 94).

В края на това мое встъпително слово, ще се опитам и аз да направя едно обобщение – най-вече за Яворовата любовна лирика от годината 1906-а. Можем да твърдим обаче, че доминиращата проблематика във всичките тези тридесет и пет стихотворни творби е проблематика интимна – но не само в ограничения смисъл на думата като проблематика любовна, а като проблематика на душата, на „вътрешния живот“ на субекта. Любовта е само едно от тези силни, мощни, връхлитащи чувства. Голяма част от тези стихотворения са построени върху диалогичния принцип. И това са обръщения не само към любимата, но и към абстрактни феномени или към субстантивирани поотделно части на човешкото тяло – обръщения към едно „сияние вълшебно“, към тази „плаха гълъбица“ любимата, към „песента“, към „мечтата“, към една „заря-невинност всепобедна“, към „моята волна мисъл“, към „моята любов“, дори към тази водеща „невидима ръка“ от първия фрагмент на „Падение“…

Обикновено мислим сюжетите на любовта като приемащи четири посоки: опиянителното слияние на две души и две тела; явяването на съперничещия друг (най-често мъж, но може да е и жена); и третата: разпадането на любовните енергии, изтляването на любовта, раздялата. И четвъртата: единият обича, другият не! (Има и още една, пета посока, на оказалата се ерзац-любовна ситуация, на увлечението само като похот или просто като кокетна игра – и от двете страни. Но тя редко намира литературен израз.) А за литературата като цяло любовното е вечен привлекателен обект за изобразяване – и благодарение на ясно очерталото се сдвоено любовно пространство, тя е неизчерпаем источник на сюжети. При Яворов през 1906 г. е съвсем различно (и не само тука!), съвсем оригинално, силно усложнено.

През 1906 г. с Яворовата интимна лирика се извършва един голям революционен поврат – не само за българската литература. Тук сюжетите от любовната лирика се сплитат с още редица свръхважни сюжети – за трагическото преживяване на екзистенциалната самота, за невъзможността да бъде задържано щастието, за пределната уязвимост на отворилата се към усещането за взаимност отделна личност – точно в миговете на щастие. Наистина амбивалентно звучат финалите на редица от стихотворенията: „Има ад и мъка – и в мъката любов“ („Душата ми е стон“!; „Защото тя стои в сияние пред мене, / стои, ала не чуе, кой зове и стене, / Ти – плът и призрак лек“). Стремежът към сливане с любимата/любимия е пресечен от усещането за страх, за пропадане или за въздигане, за възвисяване, някъде в пространствата на имперсоналността. Непрекъснато се намесва синдрома на „чезненето“: „И ето ме – на бездната на края“. Екстремността на любовното чувство някак парадоксално преминава в заплахата за една неизбежна смърт: „И няма да ме спре, защото аз те любя! / Ни укор, ни молба / И себе си, и тебе да погубя“ (из второто от „Денят на самолъжата“). В първото: „И ние ще горим унесени в съня си – / И като дим в небето ще намерим край“. В третото: „Умри – смъртта ми нека бъде празник в самота“. В четвъртото: „Душите си да слеем и да полетим / Високо там – сами, над глупостта световна / При облаците чак, където не са те… / Затуй ела – дете“.

Силно асиметрична, любовната, а и интимната Яворова лирика като цяло остава маскулинна. Мъжкият любовен субект води (накъде?!), води твърдо, но и някак неуверено. И с това тази лирика досяга политическата проблематика! Това е една висша политика на любовните стратегии, чиито елементи не са събазняването, обладаването и подчиняването, а която означава надграждане над любовното чувство – като драматичен екзистенциален избор!

София, 9 януари 2026 г.

На 14 януари в рамките на Яворовите дни по инициатива на проф. Михаил Неделчев в Чирпан се проведе Национална кръгла маса. В нея участваха проф. Димитър Михайлов, доц. Елка Трайкова, доц. Мариета Иванова-Гиргинова. Тук поместваме встъпителното слово на проф. Михаил Неделчев.