Начало Филми Премиери Наказанието на миналото
Премиери

Наказанието на миналото

3860
„Игра на спомени“

Среща на „Западен свят“ с Реймънд Чандлър – звучи малко по-сензационно, отколкото се е получило в „Игра на спомени“. За успеха на подобно начинание е необходим прецизен баланс между футуристична фактология, цинична философия и криминална интрига, с който дебютантката в игралното кино Лиса Джой (сценарист и продуцент на прословутия тв сериал  Westworld) не се е справила напълно. Произходът на футуристичната ситуация само е загатнат, което дразни зрителското любопитство през целия филм и отклонява вниманието от хода на сюжета, а „циничната философия“ (при това предполагаемо завещана и от двата източника на вдъхновение) до голяма степен е подменена с някаква примирена носталгия…

В едно близко бъдеще Ник Банистър (няма спор, Хю Джакман е роден за Чандлъров герой) – нещо като детектив медиум от наполовина потопения под вода Маями (климатичните промени явно са на ход), изследва криволиците на миналото, за да позволи на клиентите си да откриват изгубени спомени или да им се наслаждават многократно. Животът на Ник се променя, когато се заема със случая на Мей, привидно съвсем прост, но бързо превърнал се в обсесия за детектива. Докато се опитва да изясни причината за изчезването на загадъчната блондинка, той разкрива мрачен заговор, и трябва да си отговори на въпроса докъде е склонен да стигне, за да възтържествува справедливостта…

„Игра на спомени“

До края на „Игра на спомени“ не става ясно от каква война е ветеран главният герой и дали тя има връзка, като предпоставка и/или следствие, с факта, че Маями е заприличал на Венеция. Характерният за „черния“ роман социален контекст ни ситуира в един град (а може би и свят), където диги бранят от океана онова, което е останало от инфраструктурата на сушата, а прекаленото повишаване на температурите е принудило хората да пренесат активния си живот основно нощем. Маями е географски и обществено разделен на райони, в които придвижването става само с лодка, други, в които улиците изглеждат като след проливен дъжд, както и укрепени хълмисти зони. Множество жилища са разрушени или се намират под водата, с изключение на богаташите от „високите квартали“, придобили „сухата земя“ с мафиотски методи. Дигата явно не е достатъчно стабилна, обикновените хора, притиснати между своеволията и престъпността, се бунтуват срещу онези с парите и властта, градът (а може би и светът) върви към апокалипсис…

Към ефективното визуално решение на филма (на фона на залязващото слънце, стърчащите от водата небостъргачи спират дъха) се прибавя и другото основно действащо лице на футуристичния контекст: машина и метод за извличане на спомени, на които в крайна сметка се опира сюжетът. Устройството се използва както от полицейското разследване, така и от частни лица за „изравяне“ на спомени. В първия случай особено важно се оказва онова, което преживяващият е видял с периферното си зрение и в последствие може да осъзнае обективно, а във втория има голям риск да се пристрастиш към незабравими моменти от миналото и така да увредиш необратимо мозъка си. 3D холограма (или 2D  прожекция) „обективира“ преживяванията на клиентите на Ник Банистър, а понякога екранно ги предшества, защото интригата не е непременно това, което виждаме, както за зрителите, така и за протагонистите.

В „Игра на спомени“ са налице всички задължителни елементи на film noir: задкадров глас, живот по ръба на обществото, фатална жена, мистерия, разследване в стил Марлоу и т.н. Същевременно бавното развитие на действието и носталгията, прибавени към обичайния ход на фабулата, изискват известно време за адаптация, за да се включите на вълните на разказа с неговия леко хипнотичен тон. Под необичайната „премяна“ от темпорално-климатична условност и формални решения сюжетът следва обичаен ход по схемата „шерше ла фам“, с намесването на сложни семейни отношения, финансови интереси и престъпни машинации. „Четенето“ на спомени е просто нов похват в детективската практика, защото наличието на този следствен метод не променя нито поведението на престъпниците, нито естеството на престъпленията, единствено степента на „разгадаемост“ и възможностите за наказание…

„Игра на спомени“

Новото кръстосване на пътищата на Танди Нютън и Анджела Сарафян във филм на Лиса Джой неизбежно създава препратка към „Западен свят“, но иначе полъх от сериала се усеща по-скоро в атмосферата и в темите, които вълнуват сценаристката, застанала зад камерата. За съжаление „Игра на спомени“ не продължава традицията на философско задълбочаване в проблемите – морални и социални, повдигнати и провокирали хода на събитията около изчезването на Мей, а романтиката допълнително „замъглява“ погледа на разказвача. Така филмът си остава по-скоро любопитно упражнение в стил „как би изглеждал един ретро сюжет във футуристичен тоалет“, сякаш авторката е била толкова заета да намести своята noir интрига в меланхолично-апокалиптичен контекст, че не ѝ е останало време да се огледа за допълнителните интелектуални ползи, които би могла да извлече от жанровата среща на две епохи.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии