1
3751

Накъде след Борисов?

Марк Порций Катон е завършвал всяка своя реч пред римския Сенат с думите: „И все пак Картаген ще бъде разрушен!” В този дух и ние можем да кажем, че правителството на Бойко Борисов ще падне. Динамиката на събитията не дава възможност да се определи кога точно ще се случи това. Най-късният възможен вариант е след редовните парламентарни избори през март. Ако ГЕРБ не успее да събере 120 подписа под проекта за промени в Конституцията, кабинетът ще си отиде в началото на септември. Ако ги събере, но не осигури необходимото мнозинство за свикване на ВНС, оставката ще бъде факт през ноември. Ако се реализира най-слабо вероятният сценарий за свикване на ВНС, Борисов може да остане още неопределено време на власт, но рано или късно той ще си тръгне. До дни ще разберем дали оставката на Данаил Кирилов е поредният трик, или е плод на самостоятелно решение. Независимо от потенциално възможните ходове, процесът вече е необратим, както е необратимо ускорението на земното притегляне при свободното падане на телата.

Вторият въпрос, по който има яснота, касае политическото наследство на десетгодишното управление на ГЕРБ начело с премиера – партиен лидер. Негативите са много: беше разрушен моделът на функциониране на българските политически институции. Наблюдавахме безпрецедентно сливане на функциите на съдебната и изпълнителната власт, което се изрази в политическото влияние при избора на двама главни прокурори – Сотир Цацаров и Иван Гешев, при кадруването около назначения и оставки в различни съдебни органи. А си спомняме и посещение на Бойко Борисов на заседание на ВСС, при което част от членовете му станаха на крака. Нещо повече, въпреки официално пропагандираните клишета за независимостта на съдебната власт, не е безизвестно, че решенията на ВСС стават факт в синхрон с политическата воля на ГЕРБ. Съдебната система остана нереформирана. Тя не се реши да предприеме битка срещу корупцията по високите етажи. За тази корупция има безбройни свидетелства – от снимките с пачки пари и кюлчета злато, през „Апартаментгейт”, „Суджукгейт”, терасата на Пламен Георгиев, къщите за гости, тефтерчето на Филип Златанов и др. Борисов за периода на съществуването на партия ГЕРБ демонстрира неглижиране на НС като институция – въведе тактиката с бойкотиране на кворума, когато това не е изгодно за неговата парламентарна група, отсъства системно от парламентарния контрол, дебатите по вотовете на недоверие и по персоналните промени в кабинета. Нарушава се принципът на разделение на властите, когато премиерът спуска на ПГ на ГЕРБ вече взето политическо решение, което е от компетентността на НС. Във вътрешен и в международен план Борисов си позволява поведение, което влиза в разрез със стандартите на държавния и на дипломатическия протокол, в официалните си контакти използва недопустим и дори понякога вулгарен изказ, дискредитира себе си, институцията, която представлява, уронва държавния авторитет и престиж. Намесва се пряко в действията на други органи, без това да влиза в сферата на неговите правомощия. В резултат на управлението на ГЕРБ България се намира на неблагоприятни позиции в различни класации – за свободата на словото, гражданските възприятия за корупцията, нивата на смъртността и продължителността на живота. Социалните системи също остават до голяма степен нереформирани и там не са решени базови проблеми. Властовата конфигурация категорично не е скъсала с модела „Кой?“. В този текст не могат да бъдат изброени всички управленски провали на ГЕРБ; целта е да се докаже, че съществуват редица институционални и политически дефицити, които генерират общественото недоволство и основанията за протеста, и на тяхна база да се разгледат възможностите за формиране на политическа алтернатива.

Въпросът за алтернативата е изключително труден за дефиниране и за разрешаване точно през призмата на исканията на протестиращите. На пръв поглед те са пределно точно формулирани – оставка на правителството и на главния прокурор, предсрочни избори и смяна на системата. Оттук обаче произтича неизвестността какво могат да решат предсрочните избори. Клишето, че кризата на легитимността на политическата система в България се дължи на ниските нива на общественото доверие към партиите, институциите и изборите като механизъм за пряко участие на гражданите в политическия процес, се повтаря под различна форма в множество научни и публицистични статии. Наблюдаваме следния феномен: през последните години на няколко пъти се организират антиправителствени протести с искания за смяна на системата, на статуквото и на старите партии; в крайна сметка предсрочни избори наистина се провеждат, но те възпроизвеждат почти едно и също статукво с две големи партии – ГЕРБ и БСП, една средна – ДПС, която в зависимост от ситуацията участва явно или задкулисно в управлението; същото може да се каже и за патриотичните формации; старата десница ту се коалира с ГЕРБ, ту остава извън парламента. „Атака” даде скрита подкрепа за Орешарски и явна за кабинетите на ГЕРБ в различните формати на патриотичните обединения. ДПС даде явната си подкрепа за Орешарски и е скритият крепител на мнозинството на ГЕРБ в критични моменти, а проправителствената позиция на медиите на Пеевски не е тайна за никого. Старата десница досега два пъти е влизала в съюз с ГЕРБ, като втория път имаше свои министри в правителството. Социологическите проучвания засега сочат, че с по-голямо представителство в следващия парламент ще бъдат ГЕРБ, БСП, ДПС, „Има такъв народ”, Демократична България, а не е изключено в него да влязат и някои по-малки партии. Очаква се ниска избирателна активност, а тя е интересен феномен и има важно значение в търсенето на отговора за алтернативата. Тази ниска активност е продукт на всеобщото обществено недоверие към елитите, партиите и институциите. Желанието за промяна и гражданската активност на протеста по парадоксален начин се съчетава с апатията и политическата пасивност на изборите. Масовото схващане е, че протестът е ярка форма на политическа активност на гражданското общество. Това твърдение е вярно, но не дава пълната картина на днешната ситуация. Протестът дори на моменти изглежда малоброен в сравнение с многохилядните демонстрации срещу Лукашенко в Беларус или в сравнение с митингите на СДС в началото на прехода, които можеха да съберат и милион симпатизанти. На следващо място, протестът е форма на площадна демокрация, която започва да работи тогава, когато ресурсите на стандартните демократични парламентарни процедури изглеждат изчерпани, когато общественият договор е нарушен и суверенът отново иска да си върне властта в своите ръце. Или казано с други думи, площадната демокрация не е белег на по-висока степен на демократизация на държавата и обществото, а напротив, тя е симптом за тревожното състояние на демократичната политическа система. Уличните демонстрации дефинират възникналата пропаст между народа и елита, а традицията сочи, че нейното емпирично потвърждение се дава от ниската избирателна активност в деня на предсрочния вот.

Друг основен проблем на протеста, който задава безалтернативността на статуквото в неговите различни модификации, е, че той генерира апели на ръба на популизма в една съществуваща вече в продължение на две десетилетия популистка ситуация. На повърхността изпъкват три основни искания – оставка на правителството, на главния прокурор и предсрочни избори. Обаче, ако сте се вслушали в различни интервюта на протестиращите, желанията им са изключително разнородни – една част от тях се затварят в общата институционална рамка, ориентирана към изменение в модела на функциониране на политическата система и на нейните конституционни основи, а друга е ориентирана към социално-икономическата сфера. Тъй като целта на протеста е най-общо казано оставка и избори, е логичен отказът от какъвто и да било диалог с институциите на властта. Т.нар. „отровно трио” изпълнява организационни функции и транслира неговите послания до медиите. Но никой не се е наел да състави по-компактен списък на иначе напълно справедливите, но многобройни очаквания за промени и реформи. Всъщност на практика се получава онова, което Ернесто Лакло дефинира като популистки разрив: гражданите артикулират разнородни социални и политически искания, обединени в паралелно съществуващи вериги на еквивалентност, които образуват хомогенна основа върху една хетерогенна реалност. В резултат възниква дихотомизирана социална граница между народа и елита и оттук става съвсем лесно очертаването на дискурсивните проекции на образа на врага. Оформя се единен народен субект, който насочва разнородните си искания към цялата политическа система, и така възникват популистки партии, подкопаващи и ерозиращи нейното функциониране. Това съвсем кратко резюме на разбирането на Лакло за популизма би могло да ни послужи като теоретична основа, която да хвърли светлина върху днешните събития. Както вече споменахме, популизмът е доминиращ фактор в българския политически живот в продължение на две десетилетия. Изтъркани от дългогодишната си употреба са обясненията за неговите антиелитистки и антипартийни послания, антиинституционални действия и социални обещания за благоденствие. Протестът обаче под някакъв ъгъл също може да се включи в споменатите по-горе вериги на еквивалентност с дистанцирането от партиите, елита и съществуващия конституционен ред, с желанието за промяна на статуквото и съответно с липсата на управленска и кадрова визия как да се осъществи тя. Ако имаме основание да говорим за популистки елементи в мисленето на протестиращите, те се дължат на настъпилите дълготрайни изменения в българската политическа среда. Когато в продължение на двайсет години ви промиват мозъка и ви обясняват как трябва да бъде изметен целият елит и да бъде сменена цялата система, за да настъпи времето на благоденствието, щастието и свободата, е съвсем естествена масовата народна реакция, която автоматично възпроизвежда тези послания като спонтанна форма на бунт срещу дефицитите, породени от неефективното функциониране на политиката, от разрушените социални връзки, от липсата на справедливост, от неспособността на държавата да осигури равни стартови позиции за осъществяване на социална мобилност за всички граждани. Истинският успех на протеста би се изразил не просто в оставката на правителството и предсрочните избори. Необходимо е да се изработи реалистична програма за рестарт на системата и тя да намери адекватно политическо представителство. Точно тук изпадаме в омагьосано пространство, защото изработването на подобна програма и оторизирането на субект, който да я изпълнява, на този етап не се случва. Силата на протестиращите е в това, че те се изправят лице в лице с пороците на политическото статукво. Слабостта им е в това, че застават срещу партиите, а сами няма да основат партия, че искат смяна на системата, но нямат единна концепция с какво да я заменят, че ратуват за морал, честност и справедливост, но не разполагат с изработени юридически механизми за тяхното възцаряване и така рискуват да попаднат в капана на популистките послания. А може би тяхната основна сила и слабост е, че те разбират рестарта като промяна на моралните императиви, но тя няма как да бъде продукт на правна регулация.  

Новите избори най-вероятно ще генерират нова политическа конфигурация или в краен случай ще препотвърдят старата. Едва ли могат да се очакват големи изненади. Вярно е, че социологическите агенции манипулират общественото мнение, а бедата се състои в това, че често пъти тяхната манипулация е ефективна, доколкото очертава пред избирателя кръга от политическите сили, които биха могли да влязат в парламента. В най-общ план остава в сила дилемата между ГЕРБ и БСП в коалиционен формат при сложна парламентарна конфигурация. Протестът и „отровното трио” говорят за друга алтернатива, но без да я посочат. Триото твърдо стои на позицията да обяви следващите си действия след изпълнение на основните политически искания, но голямата въпросителна е дали наистина съществува последващ план. Интересно е, че част от протестиращата общност по пряк или индиректен начин се идентифицира с Демократична България, която отпуши общественото недоволство с акцията на Христо Иванов край парка „Росенец”. Демократична България се противопоставя на статуквото, установено от ДПС (партията с неизменно публично или задкулисно участие в държавното управление през последните двайсет години), ГЕРБ и БСП. Властовият ресурс на ДПС като коалиционен партньор или като принадена стойност на управленската конфигурация е част от стабилността на статуквото. В този смисъл, ако Демократична България застане едновременно срещу ГЕРБ, БСП и ДПС, тя действително ще се позиционира срещу споменатото статукво, но едва ли ще успее да го замени. Всякакви алтернативи от типа на партията на Слави Трифонов „Има такъв народ” вървят по добре отъпкания път на популистките проекти. Засега обаче не се очертава истинска алтернатива, която да предлага институционални решения на мястото на общите политически послания. Не е добре ситуирана дилемата между смяна и промяна на системата. Ето един пример за настъпващите политически колебания тогава, когато трябва да се вземат важни решения: колко пъти през годините искахме намаляване на броя на народните представители и мажоритарни избори? Сега Борисов ни предлага точно това и настъпва моментът да анализираме проблемите, които ще произтекат от реализацията на тези предложения. В заключение, протестът е граждански и интелектуален порив срещу дефицитите на държавното управление и дефектите на политическата система, той служи като аларма, чрез която обществото се обръща към политиците, но не е в състояние да премахне натрупаните с години негативни практики; неговите послания са продукт на политическата среда, в която е възникнал и която го обкръжава постоянно. Промяната, възникваща след всеки протест обаче, винаги е разочароваща, защото противопоставянето между народа и елита е съвсем естествен елемент от развитието на политическия процес.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияХигиена и съвест
Следваща статияСвят, пълен с истории за разказване

1 коментар

  1. да писание в стил красиви и умни. користно, необективно и с претенции. Доста ги четем такива напоследък тъдява. Нещо от типа Бойко е злодей, не Доган е по-голям злодей, не Бойко е още по-голям злодей. Е, съзнават че Доган е вечен и че Герб пак ще е в играта, ама ще запалим къщата за да може и комунистическото синче Христо да влезне в парламента, за да бъде злостна оопзиция. До тук са ни мечтите. Защото толкова си можем. Красивите и умните не разбраха две неща – че не могат да спечелят човек извън жълтите павета и че няма как да откраднат електората на герб. след като са си избрали да са нишова партия на тарикати няма начин как да излъжат неколко милиона за да карат влака, дори и ако Бойкикев изскочи от тоалетната на Доган. политиката е игра на харесване момко а не на изнудване. питайте гурото си Костов как му развалиха номера с царя.