На Недялко Бакалов
Дуза все по-често виждаше мъжа си да присядва тук и там из двора, на някой пън, на някой камък, да бърше челото си, макар че времето беше още хладно, а по някой път и да се държи за гърдите.
– Какво ти е? – питаше го. – Видях, че…
– Нищо. Нищо ми няма.
Ама като отговореше така, млъкваше и се заглеждаше надалеч. Интересно нещо, мислеше си Дуза, дори и да си в стаята и пред погледа ти да е стената, пак можеш да се загледаш надалеч. Мъжът ѝ поне точно така правеше.
Ето и днес – уж излезе да пусне кокошките, нищо работа, вярно, пусна ги, а после се стовари на някаква греда до стената на дама и там си остана да седи.
И походката му беше станала неуверена, преди ходеше с широки, твърди крачки, като ходеше мъжът ѝ в къщата преди, о-хо, чиниите в бюфета дрънчаха, онези сервизи на Дуза, които беше купувала от града, със сините шарки, да има, като идват гости, синът им ако се прибере, кой знае откога не ги беше вадила, а навън когато ходеше, по двора, ако времето беше сухо, под обувките му избухваха облачета прах, но вече не ходеше така, не, а пристъпваше внимателно, неуверено, сякаш газеше в лепило и насред път ще спре да си почине. И все гледа да седне някъде.
Чунчо, Чунчо, какво ти стана бе, човек, говореше си наум Дуза, докато шеташе из кухнята, и все поглеждаше през прозореца да го види какво прави. Видя го, че се е облегнал на оградата и си говори с Пешото. Този Пешото беше странна птица, не, свестен човек си беше, но беше подхващал какво ли не, бил художник, преподавал в Художествена гимназия, пък накрая му писнало и се прибрал в селото на дядо си. Стегна къщата му, заживя в нея. Отвори пак библиотеката в читалището, дори успя да спечели някакъв проект, с който закупи нови книги, повечето исторически романи, наистина, Пешото се хвалеше, че прочита по един исторически роман на ден, иска да вникне в пружините на историческите процеси. Но и на Чунчо носеше книги, да го разнообразява.
Дуза открехна прозореца да ги слуша какво си приказват. Пешото се смееше. Тъкмо разправяше на Чунчо, че един писател разправял за друг писател, автор на исторически романи, че онзи, авторът на исторически романи, като не знаел какво да пише по-нататък, какво да се случи с героя му, турял на страницата едно „Намести шапката и смушка коня…“.
Дуза видя, че и Чунчо се засмя, а после го чу да вика на Пешото:
– Ще трябва да колим петела, че синът може да си дойде. Като се наканим, ще те викам да го заколиш, че аз не мога вече, жал ми е.
– Е то е така – отвърна Пешото, – като се грижиш за него, ще ти е жал. Този ли хубостник? – и посочи с глава към гащатия петел със синьо-черните пера на опашката, който стъпваше из двора като артист на червения килим.
– Този – кимна Чунчо.
– Само дай знак. И ще го турим в тенджерата. Донесъл съм ти една книжка. Хайде аз да вървя.
Пешото продължи надолу по улицата, а Чунчо се запъти към къщата. Дуза го чу да влиза, отиде в стаята си и там утихна. По едно време надникна да го види какво прави, беше заспал. Книжката лежеше на гърдите му. Тя я взе да я сложи на стола, да не би да я измачка.
Сетне, като гледаше старото му лице, се засмя. Сигурно сънуваше как намества шапката и смушква коня…
