На 21 декември вместо в „края на света” се озовах в Истанбул на Първия литературен фестивал на романните образи. Звучи странно, но е така. Престижният университет Малтепе лансира идеята всяка година на 21 декември да бъде ден, посветен на литературните герои. Фестивалът получава одобрението и финансовата подкрепа на Министерството на културата и туризма на Турция, както и съдействието на Novel Characters Journal. Първото му издание е посветено на 100 годишнината от Балканската война. Поканени са министрите на културата на 9 балкански страни, както автори и критици.
Колегите от всички съседни страни бяха по няколко, заедно с министри или заместник-министрите. Аз бях единствен представител на България, човек, който да представлява нашето културно министерство, нямаше.
Целта на фестивала беше ясно заложена – взаимното опознаване на балканските народи през съвременната литература. Всеки писател разказваше в рамките на половин час за собствените си книги. Забелязала съм, че това е един от най-добрите начини да придобиеш представа за дадена страна – когато един жив човек ти говори макар и в едри щрихи за своята страна. Контактите, срещите, разговорите, впечатленията от такива форуми за един писател са особено живоносни.
Кореспондентката на БТА Нахиде Дениз беше непрестанно с мен, обясняваше, разказваше, насочваше вниманието ми към усилията и енергията, които изисква пораждането на един литературен фестивал. Да, изискват се усилия и енергия на много хора, изисква се също и финансова подкрепа. Но най-важното – изисква се мисъл за литературата. Уважение към литературата. Отношение към литературата.
Нахиде ми разказа още за програмата ТЕДА, ако не бъркам съкращението. Според тази програма правителството на Турция отпуска суми за всяка отделна страна, с които ще бъдат превеждани и издавани десет съвременни турски романа.
Радвах се, разбира се, и бях благодарна, че участвам в този фестивал. Но съпоставките, които дори без да искам, ми се налагаха, стягаха гърлото ми през цялото време. Няма да ги казвам. Те идват сами.
Какво пречи на нас? Какво винаги ни пречи?
Ние нямаме дори един единствен престижен литературен фестивал. Нямаме на национално, а какво ли остава на международно ниво. Нямаме пари ли? Или не можем, или нямаме нужда от фестивали? Или те са някакво ненужно разхищение на средства и ангажименти? Или просто не ни е интересно да каним чужди автори тук, да ги изслушваме, да ги разпитваме, да общуваме с тях?
Като че ли над нас витае някаква особена и мрачна самодостатъчност, която непрестанно ни кара да се самоизолираме и след това, след като усетим последиците на тази самоизолираност, да започнем да се окайваме и оплакваме.
Не зная. Нямам ясен отговор. И си мисля, че тази липса на ясен отговор също, вероятно, е последица от нашата изолираност.
Ще завърша с радостта си, че видях „Св. София”. Впечатлението от нея е изумително. Първото нещо, на което се спира погледът на посетителя, влязъл в това необичайно огромно пространство, е запазеното мозаечно изображение на Св. Богородица точно над олтара. Все едно, че Божията майка те поема, все едно, че те приканва към себе си. И около него огромни кръгли черни табла, на които са изписани цитати от Корана. Пространството в тази църква, превърната после в джамия, превърната после в музей, въздейства по много необичаен начин. Огромно е, безмерно е, а съкровено. Вече не е действаща църква, а Иисус ни наблюдава и благославя от прекрасните византийски мозайки по все същия начин. Постройката е толкова здрава, силна, мощна, стабилна и необичайна, сътворена, за да надживее Византийската империя и Османската империя, да надживее човешките империи, човешките могъщества и величия. И в това е великата Божия воля, която е над империите и над времето, защото, въпреки, че пространството вече не е храм, но Света Богородица е същата и ни благославя и прегръща по същия начин, по същия начин държи в скута си Единородния Син Божий, в чиято власт е краят на света, защото Той е алфа и омега, началото и краят.
