Сирил Кристо е поет, фотограф, документалист и активист за защита на правата на хората и на животните. Сирил носи българско име, което се произнася на френски, тъй като баща му е българин, а майка му е французойка, известни като Кристо & Жан-Клод. Стихосбирката му е вдъхновена от проектите на родителите му, поезията е писана в разстояние на много години.  

„Наметало, течно като времето“, Сирил Кристо, изд. „Стефан Добрев“, София, 2019 г., превод Бисера Виденова и Ванцети Василев

Предговор

Владимир Левчев

Да издигнеш гранитен паметник на пролетния бриз. Да направиш скулптура на планински поток. Да изговориш мълчанието. Да намериш думи по-скоро за танца на самите сетива, отколкото за видяното, доловеното и докоснатото – това прави Сирил Кристо в своята деликатна поезия. Макар и в кратка лирическа форма, подобно на мащабните инсталации на Кристо, тази поезия подчертава това, което се опакова и скрива, преобразява пейзажа в мистерия, превръща наблюдението в церемония. Поезия, която е наметало, течно като времето, бягаща ограда, бдение пред небето.

Американският поет с български и френски произход Сирил Кристо се явява за първи път пред българския читател, благодарение на преводачите си Бисера Виденова и Ванцети Василев. Той се явява у нас в чудесно съчетание с фотографии на пакетажите на Кристо, тези монументални, но мимолетни прояви на един голям творчески дух – реки, мостове и сгради, вдъхновяващи пътеки по водата – създадени с много труд, но за кратко време в различни краища на света.

В тази книга фотографиите на въплътени артистични визии са опаковани в чистата материя на истинска поезия.

Ти си монарх, зазидан в камъка,
Какъв закон обитава твоето светилище?
Племена докосват гробницата на душата ти
И се молят за теб с взора на изгнаничеството.
Ние сме пазители, които носят
Плаща на плененото ти завещание.
Ние сме затворници на твоето убежище,
Споделено от Спасителя и от палача.
Стената се притиска
Към твоето величие и твоето разпадане.
Възмезден е вятърът
Бурята на твоята тържественост
И призрака, който поглъщаш,
Изгрява между крепостта и нощта.

Есен,
Защо изникна от пръстта?
Да заровиш град
В пътеката, която разстилаш,
Спешното преселение
неусетно те обновява.
Есен,
Вървиш,
Примирявайки се със себе си.
Вятърът е събуден
В коридорите на твоето раждане,
Листа са задържани
Под настилките на твоя транс,
Дървета жадуват
Градината на твоето възкръсване.
Есен,
Прелъстено пространство.
В одеждите на твоя дъх
Влязоха в тебе хора
И капитулираха пред ритуала
На сезонния кръговрат.

Помни екстаза в деня,
Когато животът разцъфна
Като плащ от церемония,
Преметнат на тъкачния стан на света.
Там, където слънцето дишаше в сияйна страст,
Ти бе призован от едно езеро да следваш процесията на еоните
И дори вълните бяха обезпокоени от магията на втъкана светлина.
Там, където водата най-накрая намери брод под краката ти,
Ти вървеше върху вълнистото наметало през материята на времето.