Нанизът от мъниста, който вече свикнахме да наричаме „Апартаментгейт“, обещава да бъде дълъг. Ето че и вчера още едно мънисто блесна пред взора на българското общество, а друго започна леко да проблясва изпод прахоляка, в който накитът спокойно си е лежал. А както се вижда, най-вероятно и други стъклени перлички ще се появят в скоро време.
Че сюжетът е част от станалите обичайни и в България предизборни хватки, го знаят вече и малките деца. Но този път дължината на наниза действително говори за един космос (за да си поиграя със значенията на тази дума в старогръцкия език), за една подредба, за един добре подреден и уреден свят на взаимосвързани интереси. За един космос, устроен от хора на високи позиции във властта, за да ги обслужва. А космос има и значението на „украшение, накит, наниз“ в старогръцкия език, както се знае.
Засега си говорим само за проблясвания на мъниста в прахта. Истината, надяваме се ще дойде като резултат от усилията на прокуратурата и на всички други институции, работа на които е истината.
Но освен в смисъла на „устройство, ред, космос, свят“, а също и на „украшение, накит“, думата космос има и една друга употреба в старогръцкия език – със значението на „приличие, благопристойност, чувство за благоприличие“. Ето тази последна употреба на космос кара, според мен, въздухът да трепти най-много сега. И ще продължи да го прави, независимо от това до какви изводи ще стигнат разследващите институции.
Тази си остава, за съжаление, най-тъжната страна в поведението на мнозина от онези, които съставляват днешната българска политическа класа. Защото, дори и обзавеждането с апартаменти да е законово чисто, дори и да не си се възползвал от политическия си пост, за да си издействаш чутовни намаления на цените, дори и да не си се корумпирал, дори и да можеш да докажеш съответствие между доходи и разходи, липсата на съзнание за това, че бидейки политическо лице със съответните амбиции и постижения в полето на политиката, си задължен да спазваш хигиена на нравите и благоприличие, си остава големия недостатък на много от политиците ни.
Колкото и относителни да са последните понятията хигиена на нравите и благоприличие, едва ли не се разбира за какво говоря. Особено като се има предвид и нещо, което, мисля си, е, ако не и своеобразна, то поне силно изразена културна или социокултурна черта на българското общество.
Погледнете какъв огромен транспарант виси сега зад паметника на Васил Левски в столицата. На него за изведени следните думи на Апостола: „… гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!“
Съвременният българин е в голяма степен програмиран да отсъжда относно смисъла на това да си политик и да правиш политическа кариера в съгласие с тази фраза, но (и тук е интересното) през призмата на следната нейна интерпретация: в действията на политиците трябва да доминира мотивът за работа в полза на общото благо до степен на себеотрицание. Точно по примера на Левски. Особеното в това разбиране (сравнено с утвърдените обществени нагласи и очаквания в Съединените щати и други стари демокрации, например) е там, че балансирането между усилията, полагани в името на обществения интерес и общата полза, от една страна, и честното експлоатиране на политиката като поле за личностна реализация, от друга, у нас не се възприема като нещо достатъчно оправдано и в крайна сметка легитимно. Ето защо в България масовата идея за благоприличие в политиката е значително по-строга, отколкото в някои други демократични общества. Тоест очакванията са за по-скромни финансови възможности и имотно състояние сред представителите на политическата класа.
Поради което, ако искаш да си почтен и уважаван български политик, да оставиш името си неопетнено и да те запомнят с добро, е необходимо да разбереш от самото начало, че не отговаряш ли на тези представи за благоприличие в политиката, си обречен на провал и на крушение. Ще рече, ти наистина ще трябва сериозно да се замислиш, какво може да си позволиш да имаш, и какво не.
Много ми се иска да бъда разбран правилно. По никакъв начин не се опитвам да внуша, че в случая си имаме работа само с морални категории от рода на благоприличието. Вече достатъчно ясно казах в началото на текста, че рано или късно ще разберем има ли в конкретния случай злоупотреба с властови позиции, космос от навързани помежду си хора, използвали политиката за лично облагодетелстване. Вероятно нещата са точно такива. Но просто искам да подчертая, че върху онова, на което току що обърнах внимание, си заслужава да се замислим. И поради това, че посочената от мен особеност на масовите представи в съвременна България за приличие и благопристойност в политиката, върви в съчетание с една друга, характерна за днешния ни социум, черта. Или поне за една много голяма част от хората в този социум.
Характеристика, разкриваща една особена двойственост в същото това разбиране за благоприличие и за почтеност. Така както днешният българин изисква от политическата класа да следва заветите на Левски, и в грижата за общото да демонстрира едва ли не прояви на себеотрицание, така същият този българин в мислите си и в частните си разговори проявява едно съчувствено, емпатично разбиране към схеми и хитрости, подобни на тези от „Апартаментгейт“. Като че ли се получава една такава амбивалентност: от една страна, разкритите далавери се възприемат като възмутителни, скандални, отвратителни. Но от друга, в едно друго пространство на душата си, българинът проявява разбиране, че действията на тези хора са природни, човешки, обясними с човешката им същност. Човещина…
И воден от тази своя проникновеност за човешкото и от присъщата си склонност към емпатия, българинът неусетно и за самия него започва да се интересува все повече и повече не от възмутителното, скандалното и отблъскващото в драмата, а от любопитното в нея. Ще рече от въпроса как така тези влиятелни, богати, умни, хитри, оправни и земни хора, са се оставили да ги пипнат.
Тази е най-тъжната страна на скандали като „Апартаментгейт“. Но какво да се прави. Наниз.
