„Безименно вали“, Методи Джонев, изд. „Огледало“, 2025 г.

Разтварям кориците, от книгата излита ято стихове. Към прозореца. Блъскат се в стъклото. Тясно им било в стаята. Точно 105 на брой. Защо сто и пет, това число да няма нещо общо с редицата на Фибоначи? Обещавам да им бая за здраве, приказки да им кажа, и нали са стихотворения – заслушват се. Обещавам и друго – да не им бъде скучно. Пърхат с крилца, жужат. Радостни.

ПЧЕЛИТЕ

… да възцелувам босите краченца на пчелите

Така започва едно от петте емблематични стихотворения на поета – пчелата, най-слънчевото създание на земята, а медът –  сгъстени слънчеви лъчи. И разбира се, завършва с търтея – неуморимия любовник на пчелната царица-майка. Лунно създание. Естествено, търтеят си лежи край кацата с меда. Това стихотворение, освен гальовното целуване на босите крачета, има още смислови пластове. Да. И тук се намесват числата на Фибоначи. Математикът и зайцевъдът Леонардо Пизано-Фибоначи е творчески псевдоним и означава син на Боначи – през 1202 г. решил да пресметне колко зайци ще завъди за година време, и изчислил. Как го е направил хитрецът, да видим. Създал числата на Фибоначи – 1,1,2,3,5,8,13,21,34,55,89,144… и така нататък, докато стигне до златното сечение на Леонардо – 1,618… в период. Всяко число е образувано от сумата на съседните две числа и дава следващото – 1 плюс 2 е равно на три, две плюс три е равно на пет, и така нататък. Дотук добре. Всяка пчела – бай Фибоначи броял зайци, – се излюпва от оплодено яйце и има двама родители, и това прави пчелата число от редицата на Фибоначи. Търтеят се излюпва от неоплодено яйце, има един родител, двама прародители, трима прапрародители, и отново се намърдва в редицата на зайцевъда. Неразрешена до днес загадка. А в природата числата на Ф. са навсякъде – от зрънцата на слънчогледовата пита до листата на зюмбюла. 105 – едно и пет са от редицата, нулата е гроздово зърно, кюстендилска слива или ябълка на познанието. Поетът не е знаел тези тайна за пчелите, но поетичната му интуиция се е гмурнала в природните глъбини и като емоционално същество е готов да целуне краката на природата с главно П. И може би му е било известно какво казват старите пчелари – всяка пчела си познава пчеларя. Всяко стихотворение – създателя.

ПЕТЕЛЪТ

Продира утрото с неравноделния си възглас,
до пояса му е измаменото време…

Още едно от емблематичните стихотворения. Петелът – древният часовник, създател на яйцето и кокошката, баща на пилешката супа за душата, най-нескопосният певец след враната. Но внимание – и часовник, и метроном. Поетът е дочул и осмислил  неравноделния такт в песента на герестия певец, а неравноделният такт – Животът на българина през вековете – ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно. Ту нагоре, ту надолу. Неравноделен живот. Неравноделна душа. Емблема на българската народна музика, най-българският такт сред всички тактове по света. В добруджанските, тракийските, македонските, родопските песни той е втъкан във вътъка. Наред с бацилус булгарикус, неравноделният такт е сигурно разпознаваем като български патент. Втъкан е в морфогенетичното поле на българската душа, и в Антарктида да си, чуеш ли ръченица – морфогенетичният резонас ще те потупа по рамото. И така неравноделно може да се пише патриотично. За поезията е противопоказно да се занимава с ура патриотарство, слава Богу, онези времена отминаха. Ето още –

През девет Българии в десета се напрягам да чуя името ѝ с главно Б,
Или
И някакви с костюми и с пукоти безплодни и смешни плачове, и всякакви такива, а духът на Ботев гледа да не се навърта около Околчица,
Или
ДЪРВОЯДИ впиват се във дръжката на знамето,
молци върху свободата и смъртта…
Или
Играе си на гонитба с вятъра –
аз го въртя на пръста си,
той на акъла си, мене.

Оня гони Михаля и ще хване дядо Боже за шлифера, както се казваше някога в разните соцпитейни заведения след третата. Знае се добре кой е оня. Тук се бърка дълбоко в подмола, улавя се голяма риба.

ГЕОГРАФИЯ, ДЕМОГРАФИЯ, ТЕСНОЛИНЕЙКИ

Далеч от културния, политическия и административен център съдбата на твореца е различна. Търсиш себе си опипом, липсва ти измерителна система, не получаваш импулса на оценката. И все пак се раждат стихове:

В центъра, в самия център на пуританския ми град…
И още –
о, град, почти готов за истинско напускане,
о, град, градец на опустяващи квартали
И още –
помрачени от безхорие села…

Тук оптиката е приближена, събитията се пулят под носа ти, виждаш кое накъде се движи, едно безкрайно изчезване и завръщане –

Не го допускат вътре, защото е щастлив
до козирката, затова клечи под прозорците
на цялото родилно…

Тук животът може би капе като кранчето на чешмата в кухнята. Но си тече. Мъжете са си мъже, жените са си жени – нормални, били са някога момчета и момичета, всичко става така, както става навсякъде –

Вървят девойки по пътищата прави,
завои ги дебнат, дерета и свлачища
и теснолинейките им – все по-широки
и мечтите им все по-сиротни…

АНТИРЕНЕ 

Французинът – „мисля, следователно съществувам“. Кюстендилецът – „съществувам, когато виждам света в метафори“. Живото мислене при него е будно предметно мислене чрез образи, а не чрез понятия. Почти съм готов да го обявя за феноменалист. (По Хусерл, без майтап) Методи Джонев мисли чрез образи и сравнения – „скопени лехи, луди снежинки, щастлив до козирката, риби-повлекани, клети полуострови, народа вдига въртоглава шия, грамче плач…“ Кюстендилската поетична школа си е такава – образи, облаци, пуловери, изплетени от мъгла и запредени слънчеви лъчи.

ФЕРМЕНТАЦИЯ

Не срещнах нито една рима, но пък открих нов жанр – писане „на пресекулки“. Дълго е ферментирал материалът, докато прекипи и вземе формата на притча. За българския скептичен философ притчата се определя с четири думи – „казвам ти снахо, сещай се дъще“. Може да има, може и да няма теле под вола, но по-добре „Волво“, отколкото „Волга“. Така се мисли отсам границата на бозата.

УНИЛО ОППАЛА

Не усещам оптимизъм в тези 105 притчови стихотворения. Но не усещам и тъга. Може би има уморено възхищение пред непосилната лекота на битието, сваляне на шапка пред врабчето и глухарчето, наместване на погледа сред хълмовете. Някъде в мъглата се мяркат ликовете на Николай Кънчев и Биньо Иванов, и на Кирил Кадийски, отдалечават се, помахват прощално.

ЗАГЛАВИЕТО

И накрая – това странно заглавие. „Безименно вали“. Дъждът – вода, създадена със сътворението на света, подарък от небесата, една и съща, в безкраен кръговрат и с памет, помнеща Адам и Ева, Вавилонската кула, Ной и динозаврите. Но може ли дъждът да има име? Кой му го е дал? Кой е бащата на дъжда? А майката? Облакът и снегът братя ли са на дъжда? А мълнията и дъгата – сестрите ли са?

Кой да знае…

Най-добре да си кажем молитвата… „да се свети името твое“…