Рестартът на кинопоказа вече предстои (поне засега) и сред първите заглавия (поне в България) ще бъде новият проект на Кристофър Нолан – Tenet. Нолан е сред малцината качествени режисьори, които явно не се страхуват филмите им да излизат на екран в разгара на лятото (може пък това да е свързано с рождения му ден на 30 юли): трилогията за Черния рицар, но също „Дюнкерк“ (2017) и „Генезис“ (2010) – този „Генезис“, който не получи нито един от важните Оскари или Глобуси, за които беше номиниран, но определено беше най-добрият филм на 2010 г.

Британецът Кристофър Нолан е пълновластен господар на крими трилъра още от дебюта си със среднометражния „Преследване“ (1998). През 2000 г. привлича вниманието с добавянето на необичайно наративно решение в „Мементо“, а през 2006 г. прибавя към рецептата фантастичен елемент и подсилва драмата с „Престиж“. Така стигаме до седмия му проект „Генезис“, който експонира всичко изпробвано към момента, обединявайки на сюжетно ниво криминален елемент с екшън преследване (и по-специално поджанра „филм с обир“), психологическа драма и футуристичен претекст без научно-фантастичен контекст, а на формално – линеен разказ (за разлика от „Мементо“), смесващ в мозайка предполагаемо доказуемата реалност с мисловно конструираната. Резултатът е крайно убедителен многопластов „хибрид“, нещо като среща на трилъра и психоанализата във виртуалната реалност.

В генезиса на нещата е знаменателната мисъл, че „най-устойчивият паразит е някоя идея“, която прониква в съзнанието ти и пуска окончателни корени. Крадците на идеи като Коб, наричащи себе си екстрактори, сключват сделки да откраднат нечия идея, промъквайки се в съзнанието на обекта, чрез техника на „споделено сънуване“, разработена (естествено) от военните като тренировъчна програма за убиване. Екстракторът си има екип, в който влизат архитект, фалшификатор, специалист по „отварите“ и т.н. Целта е обектът да бъде въвлечен в конструиран сън, където тайните му са представени като секретен документ или достъп до сейф, към който крадците се стремят, а през това време проекциите от неговото подсъзнание преследват натрапниците в ескалиращ екшън. Най-големите майстори в „занаята“ могат да изградят сън в съня на три или повече нива, а също и да вкарат идея в нечий ум – същността на генезиса…

Технологията е от сферата на фантастиката, съдържанието е бизнес манипулация – един син трябва да „прегърне“ идеята да раздроби империята на покойния си баща, но същинската материя, с която борави „Генезис“ е онтологична (коя реалност е реална) и психоаналитична (могъщото оръжие на подсъзнанието, известно като „чувство за вина“). В първичния пласт на съня е изкушението „да се строят катедрали и цели градове, които не са съществували и няма да съществуват в реалността“; във вторичния – любопитството да бродиш в подсъзнанието, своето и чуждото; в третичния – да подложиш реалността на съмнение, докато сънят се разпада. По-нататък е само Бездната, обитавана от провалените мисии, в която пумпалът не спира да се върти…

Обграден от чудесен творчески екип, вещият „екстрактор“ Кристофър Нолан за пореден път използва интригата като претекст (по подобие на макгъфина на Хичкок), за да надзърне в дълбините на човешката психика, предизвиквайки зрителското въображение с различните средства на фабулата и формата. Познати елементи като събирането на екип и организирането на „обир“ етап по етап, са съчетани с практически неограничените визуални „правомощия“ на виртуалната реалност. Но още в първите минути на разказа се промъква усещането, че нещо не е наред, че има бъг в системата (в този случай буквално). В света на Коб този „бъг“ е Мал, покойната му съпруга Мал, заточена в подсъзнанието му (любопитно е как за втори път в рамките на тази 2010 г. Леонардо Дикаприо се проявява в ролята на объркан съпруг, изтерзан от образа на изоставените си деца и угризенията за смъртта на съпругата си; за справка – „Злокобен остров“). След като сложната конструкция от кримка, психодрама и футуристичен екшън е готова, над нея се спуска воала на Идеята, онази от генезиса на нещата, и ни насочва към света на Коб – Бездната, която се крепи на съмнението в реалността.

По шеметния път към дълбините на „Генезис“ творецът Нолан подхвърля ключовите парченца за комплектуването на пъзела: персоналния „тотем“, който те закотвя в реалността; препоръчителността да твориш, а не да възпроизвеждаш по памет, защото лесно ще изгубиш представа кое е реално и кое – сън; необходимостта да умреш в съня, за да се събудиш в действителността (освен, ако не разполагаш с буден помощник, който да организира „тласъка“); персонификацията на чувството за вина, което саботира неволно всеки проект на Коб… И така достигаме до неговия параграф 22 – идеята, посята в най-тайното кътче от съзнанието на Мал, че обитаваният от тях свят не е реален, и смъртта е единственият изход, която се оказва „най-устойчивият паразит“… А „Генезис“ се превръща в може би най-добрата кръстоска на всички времена между филмово разказване и психоанализа.