На 2 юли на 97-годишна възраст почина Питър Брук (21 март 1925–2 юли 2022) – една от големите емблематични личности на европейския театър от втората половина на ХХ век
Неговите дръзки експерименти и открития в областта на театралния език, на срещата и диалога между културите чрез театралното представление, на изследването на човека и обществото в отворения глобален свят отдавна вече са неотделима част от профила на съвременното сценично изкуство.
Знаменитият английски режисьор e роден в Лондон в семейството на литовски евреи, имигранти от Латвия. Завършва университета в Оксфорд и прави дебюта си като постановчик в края на Втората световна война, едва 18-годишен, с трагедията „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу в Торч тиътър в британската столица. През 1946 г. е поканен от новия директор на Шекспировия фестивал в Стратфорд на Ейвън Бари Джаксън да се включи в програмата му за обновяване на известния театрален форум. Така през сезона 1946/1947 г. Брук прави тук първата си постановка на пиеса от Шекспир – „Напразни усилия на любовта“, последвана веднага от „Ромео и Жулиета“. Главните роли и в двете изпълнява също току-що поканеният в Стратфорд Пол Скофилд, с когото по-късно режисьорът създава „Хамлет“ (1955) и „Крал Лир“ (1962). Поредицата от успешни постановки на Шекспирови текстове продължава с „Мяра за мяра“ (1950) с Джон Гилгуд и „Тит Андроник“ (1955) с Лорънс Оливие и Вивиан Лий. Тези първи опити на съвсем младия режисьор все още са в духа на традиционния постановъчен стил на Шекспировия театър в Англия от 20-те и 30-те години на ХХ век, но в тях вече личи силния интерес на Питър Брук към ярката изразителност на актьорското тяло и мимика, както и към интонацията на словото.
В края на 40-те години Брук за кратко е режисьор и в Кралската опера на Ковънт Гардън, където неговата постановка на „Саломе“ на Рихард Щраус по едноименната пиеса на Оскар Уайлд с впечатляващи сюрреалистични декори на Салвадор Дали предизвиква шумна сензация. Истинското му откриване и налагане като водещо режисьорско име на английската сцена обаче става през 60-те години на ХХ век с формирането през 1960 г. на Кралската Шекспирова компания (RSC), създадена и оглавена от Питър Хол, който го кани като режисьор и член на ръководния ѝ екип.
През 1956 г. Питър Брук прави първата си постановка в Париж. Това е „Балконът“ на Жан Жьоне, след чийто успех той често е канен да поставя във френската столица. При тези свои престои във Франция Брук развива силен интерес към Антонен Арто и неговия „театър на жестокостта“, резултатите от който се проявяват за първи път в работата му в организирания през 1963 г. „Експериментален сезон“ на Кралската Шекспирова компания и в постановката му на „Марат/Сад“ на Петер Вайс през следващата 1964 г., донесла му международно признание и наложила го като единия от двамата най-значими режисьори на RSC (другият е Питър Хол).
Международната си известност и значимостта си в европейския театър Питър Брук утвърждава с публикуването на основната си теоретична книга „Празното пространство“, излязла през 1968 г. и бързо преведена на много езици (на български тя се появява през 1978 г). Огромно влияние върху развитието на режисьора и върху театралната практика като цяло през следващите две десетилетия оказва изложената в нея концепция за сцената като празно пространство, което може да бъде запълнено от режисьора и актьорите по четири различни начина, водещи до създаването съответно на четири вида театър – мъртъв (традиционния комерсиален театър), свещен (представен емблематично от Гротовски), груб (брехтианския театър) и интуитивен или жив театър (представен основно от неговия собствен театрален метод). Този режисьорски метод на Брук, който той развива и трансформира през следващите години на дългия си живот, е оригинално съчетание на театъра на несъзнаваното и ритуала на Арто и Гротовски и на биомеханиката на Мейерхолд, като през 70-те го допълва със смесването и съпоставянето на ритуални практики и изпълнителски техники от различни култури.
През същата 1968 г. Брук започва работа по „Бурята“ на Шекспир и през следващите няколко сезона създава може би най-значимите свои постановки, превърнали го (заедно с по-късната „Махабхарата“) в една от емблемите на европейския театър от втората половина на ХХ век – „Бурята“ (1968) и „Сън в лятна нощ“ (1970). Двата спектакъла са сред първите формиращи прояви на европейската сцена на постмодерната театрална естетика, при която добре познатият класически текст е деконструиран от режисьора, след което е изградено негово ново собствено произведение от отломки и цитати, останали след тази деконструкция.
Режисьорското решение на „Бурята“ се оформя постепенно в хода на няколко уъркшопа, които Питър Брук води по време на Театъра на нациите през 1968 г. в Париж с участници от различни раси и националности. Финалните резултати са показани в края на 1968 г. в Лондон и спектакълът предизвиква шумен отзвук. Брук не поставя целия текст на Шекспир, а използва от него само отделни сцени, които съдържат мотиви на насилие – мотиви, които остават незабелязани в традиционните за тогавашната европейска сцена романтични интерпретации на пиесата. В своя експеримент Брук също за първи път в режисьорската си практика се опитва да провери как традиционните европейски изпълнителски техники могат да бъдат разширени чрез работа с актьори от други театрални култури – от Изтока и Африка. Изненада предизвиква и сценографското решение на „Бурята“. Сцената е превърната в смесица от платформи, тръбопроводи и стълби, някои от които се движат и огъват по време на представлението.
Знаменитата постановка на Питър Брук на „Сън в лятна нощ“, създадена веднага след „Бурята“, изважда пиесата от романтичната ѝ аура и я прави близка до тогавашната публика, до енергиите и нагласите на хората, живеещи във времето около 1968 г. Спектакълът е максимално актуално, съвременно изследване на любовта, в което епизодите с Оберон и Титания са решени като съноподобни фантазии, които показват космическите/обществените ефекти на изтласканото в несъзнаваното неразбирателство в кралската двойка, сцените между Титания и Магарето също са представени като техни откровени еротични фантазии, направени в разкрепостения дух на годините на сексуалната революция. Особено директно съвременно, като човек от края на 69-а, Питър Брук чете сцените с двете млади двойки, облечени като хипита и отдадени като тях на свободата на любовта, на чувствата, напреженията и неразбирателствата помежду си, предизвикани от нейната изменчивост и непреодолимост. Цялото представление излъчва мощно усещане за свобода и разкрепостеност, с което по неочакван и пленителен начин възвръща истинската непреходна актуалност на Шекспировия текст. Режисьорът заедно с художничката Сали Джейкъбс, отново както в „Бурята“, предлага неочаквано сценографско решение. В традиционното, облечено в черно пространство на сцената е изградена втора по-малка бяла сценична кутия като игралната площадка, оградена от трите си страни от бели стени, чиято идеална белота е нарушена само от две почти невидими врати в дъното. Дърветата на гората са маркирани от навити небрежно като неправилни спирали тънки метални пръчки, поставяни от време на време някъде по сцената. От тавана са спуснати няколко циркови трапеца, на които актьорите играят или просто седят и наблюдават случващото се. Костюмите са смесица от съвременни дрехи и циркови облекла. Двете двойки влюбени са облечени като хипита, в известните многоцветни фланелки, бели разкроени панталони и рокли и ризи на цветни петна.
Новата постмодерна режисьорска стратегия на Питър Брук към Шекспир намира много отрицатели, но и много поддръжници, които горещо я адмирират. В периода 1972–1973 г. постановката е представена на голямо международно турне, по време на което, през 1972 г., гостува и в България. Спектакълът получава отрицателен отзив от официалната критика, но оставя възторжени спомени в онези, които са успели да го видят.
През 1971 г. Питър Брук основава Международния център за театрални изследвания в Париж, създаден с подкрепата на Министерството на културата на Франция. Появата му е продължение на уъркшопа в рамките на Театъра на нациите’1968, проведен във френската столица и прераснал в мултинационален проект с участници от различни театрални традиции. Центърът позволява на Брук да предостави резиденция на около 20 професионални актьори от няколко страни и култури, които всекидневно да работят и експериментират заедно. От лятото на 1971 г. трупата започва да пътува в Азия, Африка, Европа и САЩ и да представя лабораторните си занимания и създадените чрез тях представления. През 1974 г. Питър Брук и екипът му ремонтират една изоставена театрална зала зад Gare du Nord, назовават я „Буф дю Нор“ и трайно се установяват в това пространство, добило известност като „Театъра на Питър Брук“. През 2008 г. Брук напуска театъра и той е поет от Оливие Мантей и неговата оперна компания.
От 70-те години до смъртта си преди няколко дни Питър Брук има световна репутация на един от най-интересните режисьори новатори и експериментатори. Неговата постмодерна естетика и антропологичните му театрални изследвания стават широко известни от многобройните турнета на спектаклите му на всички континенти. Най-значимата му и много коментирана постановка от последните десетилетия „Махабхарата“ e направена през 1985 г. за фестивала в Авиньон в сътрудничество с Жан-Клод Кариер, с когото подготвят адаптацията на известния индийски епос. Двамата започват работата си по театралната версия на древната поема още през 70-те и са им необходими повече от 15 години, за да я завършат като провокативен 9-часов спектакъл с 26 изпълнители от 16 националности. През 1988 г. по спектакъла е заснета 6-часова телевизионна версия, след което Брук прави и 3-часов филм (1989). Освен с театралните си експерименти и открития Питър Брук е известен и като режисьор на редица оперни постановки и филми („Повелителят на мухите“, 1963; „Марат/Сад“, 1967; „Трагедията на Хамлет“, 2002).
Каквото и да кажем днес за Питър Брук ще е недостатъчно, едно обаче е безусловно – той е един от големите създатели на съвременния театър и с неговия край си отива и огромна и незаменима част от този театър!
