Разказвам, следователно съществувам. Откъс от изследването на германския учен, издадено от „ФънТези“, превод от немски Ема Ангелова
Онзи, който е обграден от истории, живее по-интензивно. Но не само нашият собствен живот чрез разказването става по-пълноценен. Благодарение на историите, които научаваме и преразказваме, ние успяваме да превърнем опита и преживяванията на всеки отделен човек в опит и преживявания на много други хора. За целта обаче трябва да настроим нашите мозъци и специфични методи за споделяне на истории. Но как точно протичат тези процеси?
Най-актуалното и научно обосновано обяснение дава германският литературовед, културолог, когнитивен учен и американски професор Фриц Брайтхаупт. От 1996 г. той преподава германистика и сравнително литературознание в Университета на щата Индиана в Блумингтън, а от 2010 г. е и професор по когнитивни науки. Тази интердисциплинарна перспектива се отразява в неговите изследвания и през последните две десетилетия е довела до поредица от монографии, всички публикувани в реномираното германско издателство „Зуркамп“. Те се занимават с еволюционната теория на разказа (Kultur der Ausrede (Култура на оправданието), 2012) и емпатията (Kulturen der Empathie (Култури на емпатията), 2009, Die dunklen Seiten der Empathie (Тъмните страни на емпатията), 2017).
Освен преподавателската дейност той ръководи лаборатория по експериментални хуманитарни науки (Experimental Humanities Lab), която се занимава с емпирични изследвания на разказа и разказването. Въз основа на резултатите от тях той разработва своя теория за мисленето в наративи, изложена в книгата му „Наративният мозък. Какво разказват нашите неврони“, представена на българските читатели от издателство „ФънТези“. Тя е отличена като най-добре научна книга в категорията „Медицина/Биология“ за 2023 г. в класацията на германското Министерство на образованието, науката и изследванията. Част от формулировката гласи: „Фикционалните творчески светове са антропологично незаменими: те позволяват идентифицирането с другите, насърчават и развиват емпатията, фокусират вниманието и разбиват строгите ролеви модели. Брайтхаупт показва това по впечатляващ начин в този значим принос към наратологията и невробиологията“.
Книгата на Брайтхаупт тръгва от методите и идеите на точните науки, за да предложи изключително широк кръг оригинални разсъждения, отнасящи се до литературната теория и история, театрознанието и драматургията, социологията, политологията и дори маркетинга. Със своя увлекателен и лесен за чете стил авторът представя нагледно как функционират наративните структури на човека.
„Наративният мозък“, Фриц Брайтхаупт, превод от немски Ема Ангелова, издателство „ФънТези“, 2026 г.
Ранимостта като идеология и оръжие
В приказката ранимостта е санкционирана положително и издигната в ценност. Важно е обаче отново да се подчертае, че уязвимостта сама по себе си не е морална ценност, която помага на другите. В приказките героите са възнаградени защото изваждат на показ ранимостта си. Най-уязвимият печели. По този начин ранимостта преобръща ценностите на предишната епоха. Стоическите добродетели като невъзмутимост, твърдост и неуязвимост са били на най-висока почит до около 1750 г., както личи от драми като „Умиращият Катон“[1]. Около 1800 г. обаче бива открита или изобретена концепцията за травматичното нараняване, което притежава дълготрайно въздействие и след заздравяването на физическата рана или даже при отсъствието на такава[2]. Тази идея за травмата е основополагаща за педагогиките на Базедов и Кампе, които се фокусират върху последиците от отпечатъците в детството. Травмата не е зло, което може да се избегне, а част от процеса на образование и възпитание. Както преоценката на ценностите около 1800 г., така и подчертаването на травмата тук са споменати само накратко.
Важното за нас е, че приказките на Грим, в контекста на предшестващите авторски приказки, не само използват ранимостта като мотив, но и я поставят в центъра като основна ценност и цел, както и като стратегия с перспектива за успех. Многобройните преразкази на авторските приказки избират точно тази „перла“ от перлената огърлица на сюжета. Останалите елементи се спускат оттам надолу като наниз, който е хванат на едно място, и всички елементи се прикачват към тази единствена перла на върха.
Уязвимостта разклаща структурите на наративно организирания свят. Вече не побеждава най-устойчивият, както е в трагедиите от XVII и XVIII век[3], а този, който е най-нападан, в двоен смисъл – на враждебност и нараняване. Както едното, така и другото са идеологии. Идеологията на ранимостта заменя негативната морална повеля, че човек не бива да наранява никого, с позитивния обрат, че ранимият сам по себе си представлява Доброто; следователно е желателно да бъдеш раним. Наративно разгърнатата ранимост превръща средството на чувствителността и деликатността в ценност. Средство и цел, т.е. чувствителността и защитата на живота, сменят местата си, подобно на начина, по който Георг Зимел описва през 1900 г. в своята „Философия на парите“ размяната между пари и стойност. Ранимите и крехки хора са чувствителни, но такива са и нарцисистите. Този, който си придава вид на раним, дори пролива сълза в подходящия момент, вече прави нещо добро. Накратко: ранимостта се превръща в оръжие, а тези, които се показват като раними, печелят. В епохата на приказките стоицизмът е демоде.
Този дискурс на ранимостта без съмнение играе важна, често централна, роля оттогава насам, намирайки отражение в психоанализата, модерната педагогика, работническите движения от XIX и феминизма от XX век. Понятието за уязвимост или ранимост в дискусията през последните десетилетия показва очевидна близост с подчертаването на ранимостта в приказките на Грим. Съвременното акцентиране върху уязвимостта и нейното валоризиране със сигурност е значителен принос на феминизма и движенията за равноправие[4]. #MeToo и Black Lives Matter също показват, че собствената ранимост, преживените травми и системните несправедливости вече не са теми табу, които обричат жертвите на мълчаливо страдание. Напротив, сега те добиват публично-дискусионна стойност, която може да овласти жертвите. Например на Олимпийските игри през 2021 г. американската гимнастичка Симон Байлс бе аплодирана за това, че не участва в много състезания, тъй като не се чувства психически готова. Преди това тенисистката Наоми Осака многократно говореше за своята депресия и тревожност, без това да навреди на имиджа ѝ. Интересното в тази преоценка на ранимостта днес е ясната разлика между приказките от около 1800 г. и новооткритата ранимост около 2020 г. Новото днес е, че уязвимостта е станала по-факултативна. В обществените и политическите дискусии вече е възможно да се обявиш за засегнат, дори по отношение на съдбата на трети лица. Това деклариране на засегнатост и демонстриране на ранимост се е утвърдило като мощно оръжие в спора за това какво трябва да се счита за реален факт и кой е прав[5]. Тези, които декларират своята или чуждата ранимост, привличат вниманието. В дискусията за т.нар. микроагресии, такова твърдение играе ключова роля, тъй като много от скритите форми на дискриминация стават очевидни едва когато бъдат разкрити именно защото някой се обявява за засегнат. Това е важен коректив за много скрити форми на насилие. В същото време обаче може да се създаде впечатлението, че някой е прав само защото се е обявил за засегнат. Тези декларации или оплаквания са нова техника, която не е съществувала в приказките. Уязвимите и изложените на опасност деца не са могли да се противопоставят на заплахите, като се обявят за уязвими. Въпреки това има сходство в предявяването на морална претенция, която не произтича пряко от етичното измерение на ситуацията, а от афективната ситуация: ранимостта сама по себе си не доказва, че някой е прав, но може да създаде впечатление за това.
Тук определено се наблюдава аналогия с дискурса за честта в XIX век, като ролите на половете вече са частично разменени. Тогава всеки, който заяви, че честта му е била накърнена, е настоявал за дуел и възстановяване на честта[6]. Днес обаче ситуацията е различна, тъй като преживяната несправедливост и травмите на жертвите не могат да се сравняват с бурната реакция на свръхчувствителните мъже от Вилхелминската епоха[7]. Все пак общото е активният момент на деклариране на наранеността като повод за компенсация. Така се открива нов вид поведение и наратив, който е бил подготвен от приказките, но все още не е бил реализиран.
Но да се върнем към нашата тема: какво разкрива като цяло за нашето мислене в наративи този мащабен опит за преразказване на истории? Наративът е свързан с промените. Интересуват ни историите, в които героите излизат на финала като променени човешки същества. В този смисъл способността за промяна е основно условие, за да може да се разказва. Чрез уязвимостта това условие на разказването е дълбоко заложено в протагонистите: мисленето в наративи е най-ефективно, когато включва възможността за промяна-ранимост на героите. Наративите се занимават с потенциалните отпечатъци, т.е. с негативните опасности и позитивните възможности пред хората и чувстващите същества. Противно на склонността на Бартлет към рационализация, приказките на Грим показват оптимизация на уязвимостта…
[1] Още по темата виж Orsolya Kiss, Reinventing the Plot: JC Gottsched’s Sterbender Cato, in: Deutsche Vierteljahrsschrift für Literaturwissenschaft und Geistesgeschichte 84, 4 (2010), p. 507–525 – б.а.
[2] Още детайли по темата виж при Nicole Sütterlin, Poetik der Wunde и Fritz Breithaupt, The invention of trauma in German Romanticism – б.а.
[3] Peter Szondi, Die Theorie des bürgerlichen Trauerspiels im 18. Jahrhundert: der Kaufmann, der Hausvater und der Hofmeister, Frankfurt/M.: Suhrkamp. 1979; Philippe Lacoue-Labarthe, Die Zäsur des Spekulativen (La césure du spéculatif ), in: Hölderlin-Jahrbuch Tübingen 22 (1980), S. 203–230 – б.а.
[4] По-специално за Джудит Бътлър вижте Florian Pistrol, Vulnerabilität. Erläuterungen zu einem Schlüsselbegriff im Denken Judith Butlers, in: Zeitschrift für praktische Philosophie 3, 1 (2016), S. 233–272 – б.а.
[5] Сравни Johannes Türk, Kultur der Beleidigung (непубликуван ръкопис) – б.а.
[6] Ute Frevert, Mann und Weib, und Weib und Mann: Geschlechter-Differenzen in der Moderne, München: C.H. Beck, 1995 – б.а.
[7] (нем.: Wilhelminische Zeit) – периодът на управление на германския кайзер Вилхелм II, от 1888 до 1918 г., когато завършва Първата световна война и Германската империя рухва. – б.пр.
