Начало Идеи Гледна точка Нарисуваната майка
Гледна точка

Нарисуваната майка

Теодора Димова
23.04.2013
2133

tdimova

Във фейсбук видях следната снимка – ще трябва да я разкажа, защото не зная дали има техническите параметри да бъде публикувана тук. На пода на някаква стая с цветен тебешир е нарисувана жена. Тя е с почти човешки ръст, с усмихнато лице, това е детска рисунка, прекрасна детска рисунка на момченце може би на четири или пет години. Момченцето лежи на пода върху тази рисунка, лежи на една страна в утробна поза със свити колене върху тялото на нарисуваната жена. Заспало е. Текстът към снимката във фейсбук казва, че това момченце е от Ирак, от сиропиталище, нарисувало е майка си и е заспало в нейната прегръдка. В прегръдката на нарисуваната си майка.

Тази тъжна снимка сякаш е събрала цялото сирачество на света, осиротяването на света от любов. Дъхът ни спира от болка пред тази покъртителна проява на  нежност, на самота, на изоставеност, на надежда. Можем само да гадаем дали майката го е изоставила или е убита. Дали го е изоставила веднага, щом го е родила, или след като е отраснало. Защо до този момент никой не го е осиновил. Това момченце болно ли е или здраво. То познава ли изобщо майка си или не. Като че ли всички тези факти – и да ги бихме узнали, те не биха имали кой знае какво значение за знанието ни за това дете. От тази снимка ние знаем всичко за него. Усещаме с всичките си сетива, че то знае със сърцето си какво е майка, какво е майчина прегръдка. То знае дори повече от нас.

Знаем бездънното му чувство за изоставеност, отхвърленост и самота. Знаем, че е усещало физически, емоционално и духовно тази изоставеност и отхвърленост още преди да е познало думите за тях. Защото думите все пак са някакво убежище. Единственото, което е познавало, е гласът и топлината на майчиното тяло и то е останало без тях. Няма друг заместител дори и да беше попаднало сред най-прекрасните условия, сред най-сърдечните грижи – друг заместител е невъзможен.

В книгата си „Първичната рана” Нанси Нютън Верие, която е психотерапевт, разказва следната история.” Малко момченце лежи в болница – изплашено е, всичко го боли. Крехкото му телце е с 40% изгаряния. Някой го е залял с алкохол и след това го е запалил. То плаче – плаче за майка си. А майка му го е запалила. Сякаш няма значение каква е майката, която губиш, добра или лоша, и колко опасно може да е за теб за живееш с нея. Няма значение дали тя те наранява или прегръща. Да те отделят от нея е по-лошо, отколкото да бъдеш в нейните прегръдки, когато навън експлодират бомби. По-лошо е да си разделен от майка си, дори когато самата тя е бомбата…”

Започнах да говоря за тези неща, защото намирам нещо общо с тях и с това, че нашите деца напускат България, напускат я масово, напускат я като прогонени, напускат я така, като че ли като малки са били именно това момченце от снимката във фейсбук, заспало върху нарисуваната си майка.

И ако малко уголемим тази снимка, може би ще се окаже точно така. Тези деца, които сега напускат България, спяха върху една нарисувана майка. Всъщност израснаха в една виртуална страна. Ужким държава, ужким училище, ужким семейства, а всъщност всичко нарисувано на пода с тебешир, може лесно да се изтрие, може лесно да си тръгнеш от тази стая, колкото и да ти е било непоносимо тежко в нея. И тази тежест да се превърне в агресия или автоагресия. И да посегнеш на чуждия живот или на своя. След като излезе романът ми „Майките” десетки и десетки хора ме питаха – откъде знаете моята история, подобно нещо се е случило и с мен. Отвръщах, че не зная тяхната история, че нямам нито един реален прототип на героите си, въпреки че описаните в романа случаи се оказаха толкова реални, че всички разпознаваме себе си в тях.

И след като роди детето си, майката продължава да го носи в сърцето си. Това е най неразкъсваемата връзка в света. А ето, че и тя може да бъде разкъсана. Когато и това се случи, когато това се случва масово, дали би могло да има по-голямо падение на човешкото у човека? Майките заминаха по света, за да изкарват пари за децата си, и оставиха децата им да растат без тяхната топлота. 

Не само по света се разпиляха майки и деца. На колко скандали с деца от домове за изоставени деца станахме свидетели през последните години. Някои от скандалите добиха международни мащаби. Повечето от тези деца не са сираци. Родителите им са живи и здрави. Не е имало и война у нас. А е по-лошо, отколкото след война. Знаем от историята, от разкази на стари хора, как след войните близките са осиновявали сираците на загиналите си роднини и приятели. Отглеждали са ги като родни деца. Явно нещо друго се е скъсало в душата на модерния човек, за да се скъса и тази най-здрава връзка.

Колко бих искала да съм оптимист и да изразя надежда, че тази разкъсана връзка ще се възстанови. Но кое би могло да я възстанови? След като най-естествената и най-силната любов е охладняла. Сещам се за думите на Иисус, че у  мнозина  ще изстине любовта. Преди това Той казва защо ще стане това – понеже беззаконието ще се умножи. Колко пряка е връзката! Ето защо сякаш целият свят живее в такава нарисувана прегръдка.

На страницата ми на фейсбук една приятелка е написала „Срам ме е да харесам плесницата, която това дете ми е зашлевило в мъката си”. Трябва да изпитаме не само мъка и болка, но и срам от тази снимка. Дано като гледаме тази снимка, сърцата ни да станат малко по-топли. Да прегърнем децата си истински. Да прегърнем не само родните си деца.

Теодора Димова
23.04.2013

Свързани статии

Още от автора