0
1196

Наричат ме зелен

Дора Бонева, „Алое“, 1989 г.

Сочнозеленото алое с разперените си бодливи пипала, готово да дари с незнайната си сила света, е останало в паметта ми като изрезка от детски албум.

Древните гърци приемали за основни три цвята: синия, жълтия и червения. Наблюдавайки небесната дъга, те смятали, че всички останали са техни производни. Три основни цвята, а какво безчетно богатство от съцветия!

Зеленото багрило се получава при смес на синьо и жълто. Събрани в едно са небесният лазур и топящите се в простора слънчеви стрели. Ето го тайнството на зеленото – симбиоза от вълшебства!

От най-стари времена е известно въздействието на отделния цвят върху нашите възприятия. Не е тайна, че всеки цвят притежава специфична енергия, предава силата на емоциите, владеещи художника. Показва издайнически характера и темперамента на даден творец.

В кръговрата на света, увлечен в суетната си игра, всяка епоха идва със свое цветоусещане, наложено от великите ѝ майстори. Прието е, че живите, светли тонове, говорят за хармония, оптимизъм и вътрешно спокойствие, докато тъмните, мътни, нечисти цветове – за нарушено равновесие, неосъзнати страхове, меланхолия и тревоги.

При едно от посещенията му в България поканих испанския художник Хосе Кабалеро вкъщи, където битувам сред отбрана колекция картини.

В мадридското ателие на художника прекарвах дълги часове, беседвайки върху безкрайната тема за изкуството, епохата на Франко и испанските традиции. Няма нищо по-вълнуващо от това да бъдеш в компанията на творец от класата на Кабалеро – андалузец, дружил и работил с Лорка, Неруда, Алберти… 

В София испанецът дълго и мълчаливо разглежда домашната галерия. Коментирахме две зрелищни композиции от Златю Бояджиев, но вниманието на познавача се спря на неголям по размери натюрморт от същия автор, окачен непретенциозно встрани. Картината „Саксия с цвете” е сред представените в монографията на Цанко Лавренов за неговия приятел Златю. Сюжетът е простичък – обикновена глинена саксия с разцъфнала червена тубероза. Живописното поле от край до край е изпълнено в десетки тонове, полутонове и нюанси на зеления цвят.

– В тази тоналност се работи най-трудно, художниците рядко се захващат – коментира Кабалеро. Нужна е специална вътрешна нагласа, както и невероятно усещане за тон. Погледни, едно-единствено цвете в саксия, а каква неповторима артистичност, какво богатство в царството на зеленото! Ето го шедьовърът в твоя дом – отсече испанецът.

Изтънченият Цанко Лавренов избрал неслучайно „Саксия с цвете”, за да украси монографията с нещо рядко срещано.

Скоро след това обогатих колекцията си с един рилски косач на художника Атанас Михов. В райската неокосена ливада на фона на десетки нюанси на зеленото „косаджията” с кротката си настъпателност сякаш се е захванал да обръсне зелената брада на планетата. Хоризонтът, примирен, е отстъпил зад плътната изумрудена завеса от лескова шума и буковина – мека кадифена драперия, обкичена с разнолики дантели. В безброй, едва забележими на пръв поглед нюанси зеленото е придобило пулсираща сила. Картината изглежда направена на един дъх, както в светлината на утрото попиваме жадно първия слънчев лъч.

В съзнанието ми се е запечатал прекрасен натюрморт от шумните софийски изложби на Дора Бонева. Сочнозеленото алое с разперените си бодливи пипала, готово да дари с незнайната си сила света, е останало в паметта ми като изрезка от детски албум. Игривият вечнозелен „столетник” присъства все така свежо във виртуалната галерия от съхранени образи и възприятия. Неосъзнато, екзотичното растение – любимец на Клеопатра, не е престанало да ме зарежда с любов и целебни сили.

Когато Паганини, понесен от вихрите на музата си, изпълнявал знаменитите си „Капричии”, той добавял звукови ефекти с подскачащия по струните лък. Изваждал от цигулката недокоснати звуци. Съвсем естествено не е могло да бъдат отразени в нотния регистър. Виртуозният цигулар стигал до 18 отделни звука, без да променя посоката на лъка.

Безкрайни са техническите прийоми на великите майстори за постигане на търсеното внушение, както в музиката, така и в рисуването. Колко ли са на брой полутоновете на зеленото в палитрата на Джовани Белини и Веласкес?

Поискате ли да усетите с цялото си същество и да се насладите истински на безкрайната палитра от съзвучия на зеления цвят, поднесени щедро от най-великия майстор – природата, разходете се из Габровския балкан при цъфтежа на люляците. Разлят по планинските склонове надолу и нагоре, раздиплен на вълни, възторжен химн в зелено е превзел пространството. Пейзажът те грабва, не те оставя да се опомниш. Пред погледа ти се разкрива взривената разточителност от кънтящата симфония в зелено. Усещането е неописуемо! Виждаш света нов и омайващ, сякаш Господ го е сътворил вчера. Става ти свежо, ароматно, чувствено, готов си да се шмугнеш в отсрещните разлюляни гори и в сладък унес да бродиш на воля.  

Зеленото е многолико – приема безусловно ролята на естествен балансьор между цветовете. Най-отговорно му отреждат различни функции – да омекотява, да тушира, да заостря, да драматизира. 

В сърцето на Андалузия необятните маслинови плантации край Хаен и Кордова представляват прелестно зелено море със сребристи проблясъци сутрин и дълбоки смарагдови лъчения по пладне. Каратите на зеленото са придобили библейски стойности. В пейзажите на Хулио Ромеро де Торес, пронизани от магията на олива, тържествува  невероятното внушение за безконечност.

Ще сгрешим ако спрем дотук.

Променливостта и вариациите на зелените тонове се усещат най-добре край морето. Тогава разбираш, че не съществуват правила за тяхното подреждане. Подвластни са единствено на сложния свят от отражения на менящата се светлина. Неизмеримите пространства вода сами провеждат погледа към зелено-синия безкрай на разлюляната морска шир. Там не срещате плътното, непробиваемо дафиновозелено, готово да го режеш с нож. Пейзажът е ефирен, изтъкан от най-нежна прозрачна материя. Упойващо се любуваш без насита. 

В старинните мозайки на Картаген и по куполите на самаркандските мавзолеи проблясва властно величието на Изтока – тюркоазът, а името му е дошло заедно с произхода. В своята уникалност тази зелено-синя смес несъмнено е приела в себе си частица от жълтото на пустинята, за да обогати до неузнаваемост зелената гама. Казват, че тюркоазеният цвят бил изнамерен от китайските майстори, които при обагряне на порцелановите вази постигали ненадминато изящество от тонови съчетания.

Тясната зелена ивица на хоризонта, наблюдавана от древните египтяни в кратките мигове след залез слънце, приемала траурното значение на зарево – промъкнал се отблясък от подземното царство на боговете.

Вгледайте се внимателно в току-що появилата се небесна дъга и ще откриете едва забележимото сияние на аквамарина, настанил се деликатно между зеленото и синьото. По същия пленителен начин лъчите на аквамарина застават понякога между земята и морето.

Префиненият вторичен продукт, както го определят, изплувал някога от морските длъбини. Той е сред любимите цветове на италианския Ренесанс. По-късно умело използван от Густав Климт в страстната целувка на неговия арт-деко.

Цветът на аквамарина е неуловим като морската вода. Названието на кристала е точно такова – „aqua marin” (морска вода). А Константин Паустовски ни убеждава, че единствен аквамаринът излъчва сребърна светлина. „Струва ти се – казва той – че ако се вгледаш в аквамарина, ще видиш тихо море, чиято вода има цвета на звездите”. Прозрачната зелено-синя скъпоценност, приела формата на шлифовано украшение, е служила като амулет за неразделна любов.

Под звездния балдахин на богоизбраните цветни вълшебства ще прибавим и друг горделивец – малахита, тръгнал от Сибир или по-точно от Урал да краси суетния свят на царе и князе.

Както слънчевата светлина не притежава силата да достига океанските дълбини, а зеленикавият здрач преминава постепенно в пълен мрак, по същия начин лъчите ѝ не успяват да проникнат под земята. В  сплъстената тъма на хилядолетията формите живеят с неизвестни нам цветове. Това разбираме, когато се докоснем до безценните дарове на  „мъртвата природа”.

Малахитът е заченат под булото на таещите се със столетия самородни образувания с просмукани медни окиси. Мъртвото вълнение и тласъците на подземните пластове не го  затриват, напротив, докато зрее бавно в недрата на студената планина, настроенията му се менят и оставят незаличим печат върху зелената му плът – ту ведър и просияващ, ту помръкнал – призрачно зелено съцветие с необикновена красота.    

Контактът с Негово величество малахита събужда острото усещане за безвремие и неотразим живот. Качествата на този чистокръвен благородник го нареждат сред фаворитите на руския царски двор. С невероятните си стилизирани вази и амфори, капители и колони, е втъкан до пресита в дворцовия бит на Санкт Петербург.

Но да не спираме. Нека продължим на Изток.

Според китайците, ако съществува нещо по-ценно от златото, това е нефритът – носител на сила и дълголетие, на мъдрост и вечност. Оттенъците на зеленото в скъпоценния камък са безброй. Дори стрит на парченца, остава чист. Сияещият в зелено мъдрец на мъдреците пръска хармония и сипе благодат. Връзка между небето и земята, единствено нефритът стоял над императора. От свещения „императорски камък” е направен тронът на Буда, а богоизбраните се хранели в изумруденозелени блюда.

Колкото е по-прозрачен, толкова е по-активен. Зеленият бори злото и придава нови сили на кръвта. Гладиаторите в Рим втъквали в пояса си късче от вкаменената енергия на Небесния дракон. По-твърд от стомана, за него китайците казват: „Злато в огън се изпитва, нефритът – срещу камък”.  

От всички цветове зеленият е ненакърнимо властващият, но и не по-малко измамен – притурят се към него ту жълти, ту червени, ту виолетови лъчения. Винаги е в състояние на привидно покорство, а всъщност е най-бунтовният земен цвят. Може да бъде и безкрайно ефирен, носен от вятъра хиляди години като далечен шепот на човешки души. Просмуква се през крехкия филтър на ретината, променя възприятията, прониква до невероятни дълбочини. Трептенията и живителната сила, които излъчва, зареждат Вселената с любов и доближават човека до неговата божествена същност.

На главната страница: Атанас Михов, Езеро