0
3514

„Наричат ме Щастливец“

Интервю с Любомир Николов, автор на три книги, най-новата, „Пясъчните лилии на лунния плаж“, излезе преди дни

Любо, понеже си непознат на публиката, разкажи за себе си. За детството си, за рода си, какво си учил, какво си работил. Кои хора ти бяха жалони по пътя?

В младите си далечни години пишехме автобиографии. Те започваха така: „Произхождам от работническо семейство / или от семейство на служащи“. При мен беше второто. Баща ми винаги е бил пишещ човек, макар че работеше в Радио София. Беше и дописник на работническия вестник в ДИП „Витоша“. Служеше в Противопожарната охрана, сътрудничеше на Радиото и вестник „Отечествен фронт“. Той беше голям идеалист. Но не цепеше басма никому и твърдо отстояваше принципите си. Вечер често го виждах как чете от някакъв учебник, за да се ограмотява в дълбините на българската граматика. Нямаше висше образование, млад беше изкарал задочно две години икономическия институт, но без да го завърши. Водеше две имуществени дела в продължение на десетина години, сам се защитаваше и ги беше спечелил при това. Беше много самоотвержен към семейството ни. Остана вдовец, не беше навършил петдесет, а след петнадесет години отлетя, за да се грижи за майка ми и на небето. Ще кажа и за неговия баща, дядо ми. Те бяха от Крън, от фамилията на онзи подводничар, заради когото преди демокрацията имаше дори къща-музей в селото. Ходил съм веднъж, дори името на сина ми беше добавено към родословното дърво. Дядо ми и той си беше голям идеалист, в Казанлък много след смъртта му го помнеха, викаха му „Бай Петър“ от четиридесетгодишен. Беше учител, после надянал военната униформа, но рано се беше оттеглил от кариерния живот. Ходеше да бере гъби и боровинки и за да си помага на пенсията, ги продаваше на един дядо Дончо, който имаше разрешително и маса на колелото на шестицата, срещу хотел „Хемус“. Там дядо ми, после баща ми и накрая аз и брат ми живяхме в апартамента, който той беше построил. Който иска, да напише „Апартаментът“ – разказ от Л.Н.“ в Гугъла, и ще види целия живот на три поколения в една страница и половина.

По майчина линия се събирахме понякога родата лятото на село, близо до Казанлък. Бяхме четири момчета и две момичета, девойките поотраснаха и селото не ги привличаше вече. Това бяха страхотни години, топлината на детството! Само веднъж се бяхме събрали всичките, баба и дядо, трите им дъщери с мъжете си и всичките дечурлига. Четиринадесет човека. А и снимка да бяха направили, нямаше да е никак зле… Аз още като много малък тръгнах да спортувам лека атлетика. И може би най-голямото ми постижение в живота беше в далечната година, когато станах републикански шампион и рекордьор на бягане с препятствия, защото по същото време ме приеха и в Националната математическа гимназия, за която кандидатите бяха от цялата страна. Един от хората, оформил ме като личност, беше треньорът ми, току-що завършил ВИФ, имаше нови методи в тренировките и в отношенията си към нас, бяхме силна група. Но най-много ми е повлиял съученикът, приятелят, колегата в образованието и бизнеса, Хари се казва. Срещнахме се в десети клас, на гара Подуене щяхме да се качваме на влака за ученическа есенна бригада. Тогава говорехме много – за спорта, за математиката, за литературата, за книгата, излетяла от комина на Полиграфическия комбинат с името „Люти чушки“, за „Спасителят в ръжта“ и за „Златният храм“. И двамата бяхме я чели, сякаш станахме героите от нея, Зак и Реймънд, това бяхме в онзи момент, белязал целия ми живот занапред. След като завършихме ВИСИ и станахме строителни инженери, двамата с Хари започнахме работа в „Енергопроект“. Той след две години замина на работа в Либия, аз се лашнах на национален обект в Южна България. Нямаше как да живеем всички в сто квадрата, жена ми като зъболекар не беше възможно да дойде в София, такива бяха времената. И след като дойде демокрацията, отново се събрахме, Хари внасяше специализирана хартия, аз я продавах. Но никога не сме били в една фирма, работехме по приятелски и, разбира се, с ясни и коректни отношения. Така дойде време за пенсия, живот и здраве, скоро ще ударим седем житейски хилки. Но най-ясно и кратко мога да кажа за себе си кой съм, като цитирам част от първия си текст, писан преди петнадесет години. „…Сега тези двама приятели ги няма, единият остана на 42, другият преди около година си отиде. Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоцията и същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време, съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват.“

Сега си припомних и един разказ на Дончо Цончев. Казва се „Бащите ни“. Как с годините ни чувствата към бащата се променят. Мислим го за бог, когато сме на дванадесет. После, след десетина години той не е нищо особено. А някъде около тридесетте казваме – и той е като всички останали.

„За да дойде това време, когато ние отдавна вече сме бащи, отиваме към дядовци. И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка. Теглим чертата. И под нея излиза: Ех, къде е сега баща ми да го попитам.“

Току-що излезе третата ти книга с разкази – „Пясъчните лилии на лунния плаж“. Какво ти дава писането? Защо го правиш?

Когато бяхме гимназисти с брат ми в Осма гимназия, един ден седнахме в хола и си казахме всеки да напише нещо. Толкова книги все пак бяхме прочели, трябваше да минем от другия бряг. Нищо не сътворихме. След десет години се бях върнал от селото на моето детство и пак се изтягах в същия хол. Станах, взех един лист и написах първото си стихотворение, още го пазя. Казва се „Вечер на село“. След още три години вече живеехме с жена ми в Гълъбово, аз от София, тя от Велико Търново, гледаха ни като извънземни, отново една вечер нещо ми прогледна и написах второто. То е от едно изречение.

На теб

Когато ти заспиваш
и мойте ласки
в твойте сънища заплуват,
очите ти отново са ми близки
със своето спокойно недоверие,
че всичко като сън ще си отиде.

Аз явно съм спонтанен, така започнах своето писане преди петнадесет години. Поводът е лично мой, първите две години пишех непрекъснато.

Нещата винаги бяха почувствани в момента, идвал съм си по време на работа вкъщи, за да напиша нещо, което не може да стои в душата ми. Единственият разказ, който проседя в мислите ми, беше за един човек, който ни срещна случайно пред Софийския университет. Помоли ни да му преведем от английски съобщението от новата му жена, която била испанка и живеела там. „Клио Петров учи български“, така озаглавих разказа, без да съм написал и една дума. На другия ден с жена ми щяхме да летим за Ню Йорк, където синът ни учеше цели пет години. И тогава нямаше как да седна в квартирата му, където бяхме един месец, за да чаткам по клавиатурата. Много често писането на един разказ сякаш ме преобразява в някой страничен наблюдател, който има пеперуди в стомаха си. Нещо ме тласка да насоча повествованието към една или друга посока, без да се колебая нито минута. Завършването на този процес сякаш ме пречиства. 

Кои хора са положили камък в зида на твоята писателска съдба? Спомена с добра дума писателите Божидар Томов и Иван Голев, които са те окуражили още в младежките ти години, а също и Петър Марчев. Сподели повече за срещите си с тях.

Бях във втори или трети клас. В моето 134-то училище трябваше да гостува Ангел Каралийчев. Натовариха мен да го поканя, нали бях отличник и отряден председател на класа. Отидох у тях, за да свърша тази задача. Той живееше на кръстовището на Патриарха – някъде около Художествената гимназия. Сега мисля, че онова пътуване от улица „Пиротска“ до центъра със смяна на два трамвая беше първото ми навлизане в света на възрастните. Бях много горд със себе си. Писателят ме покани в големия си хол, имаше книги навсякъде. Не се изненада, че момче на осем години е дошло при него. Стори ми се доста възрастен, а е бил малко над шестдесетте. Не говореше много, сигурно се беше уморил от това внимание, което в последните години му е тежало. Училищната среща не я помня с нещо особено.

Бях на шестнадесет, когато цяла учебна година пропуснах по болест, спрях и да тренирам. И отидох в редакцията на вестник „Средношколско знаме“, исках да ставам дописник, нали имах много свободно време. Посрещна ме Божидар Томов, много след това разбрах, че му е била начертана писателска съдба. Веднага ме натовари с една-две задачи. Имаше гърлен глас, тъмни очила и пушеше като комин. Беше много обаятелен! Бях вече написал десетина очерка, една дописка от есенната ни бригада в Старо Железаре я драснах почти при него, на крак, помести я без никаква поправка, бях много горд от това. И ми възложи да напиша представяне на популярния вече с неповторимия си стил на писане Йордан Радичков. Почти не знаех за него. Две седмици се колебаех как да се справя с тази трудна задача. И когато отново си купих брой от любимия вестник, какво да видя, там беше поместена статия за писателя Радичков. Хвана ме срам, че не съм оправдал доверието на Мастера и повече не стъпих в редакцията. Колко съм бил глупав… Тогава бяха сътрудници учениците Анри Кулев, Иван Кулеков, Йото Пацов, Валентин Пламенов. Не съм ги виждал горе над кино „Дружба“, където се списваше вестника…

С Иван Голев се познавам от леката атлетика. Бяхме при един треньор, Бокси му беше прякорът. Иван беше много премерено момче, винаги спретнат, гладко избръснат и когато говореше, думите му тежаха със силата си. Учеше във 22-ра гимназия. Веднъж ме покани за малко в дома си, живееше някъде около булевард „Витоша“. В хола им беше пълно с книги, толкова много в частен дом не бях виждал. Бях гледал в Младежкия театър представлението „Вълшебната тройка“, баща му беше авторът. В главната роля беше артистът Банко Банков, страхотна пиеса! Цялата тумба от момчетии не само тренирахме, а и опитвахме по малко от сладостите на живота. Сядахме понякога в ресторант „Чепишев“, пиехме малък коняк с кола и бяхме много наперени.

След години най-много кураж ми даде Петър Марчев. Вторият ми текст се казваше „Топлината на детството“. Бях се върнал от работа, едната ми братовчедка от Казанлък ми беше написала писмо по имейла, след като ѝ бях пратил първото си написано текстче, „Историята на две снимки или как открих Иракли“. „Любо, страхотно е, напиши нещо за нашето общо детство, ти можеш“, така ми казваше тя. Веднага седнах на компютъра и започнах. Накрая текстът изведнъж изчезна. Изпаднах в ужас, та аз не можех отново да го пресъздам. Но някаква звезда над мен ме е окриляла и добре че го възстанових. Два дни след това намерих адреса на редакцията на вестник „Искра“ в Казанлък. Петър Марчев работеше там и го помести с голямо одобрение. Цяла година му изпращах новите си неща, когато ми каза, ти няма ли да подготвяш книга. Затова на задната корица на първата ми книга е неговото име с рецензия за моето писане. Благодаря ти, приятелю Марчев!

Какво четеш, как се изграждаш като човек на словото? Нали си чувал една от дефинициите за писател – това е читател, който в един момент не може да открие книгата, която иска да прочете; и затова сяда и я написва?

Деяне, тази фраза съм я чувал от моя мастер Божидар Томов. Аз няма да мога да го достигна нито по брой книги, нито по продажби и завоювани награди. Но всеки да си оре в своята нивичка… Преди петнадесет години си направих блог, в който започвам със следния израз: „Всичко това написах толкова неочаквано за мнозина, но не и за мен. Просто съм го носил със себе си“. И когато в този блог нещата станаха около двеста – разкази, стихове, есета и пътеписи, самият Мастер ми каза, че той няма толкова много разностранно написани неща. Аз не му вярвам много, но да не говоря за него, а за себе си. Научих се да чета и пиша на четири години и половина. Семейството ми беше бедно и на нас с брат ми какво ни оставаше освен да се заровим в необятния свят на книгите. Нямахме никакви играчки, дори елха за Нова година не сме имали. Когато се нанесохме на улица „Опълченска“ в нов грамаден блок в този борчески Димитровски квартал, първата работа на майка ни беше да ни хване двамата и да ни заведе в най-близката библиотека, която беше близо до ъгъла на „Жданов“, сега „Пиротска“. Та аз още не бях тръгнал на училище. Една от първите книги, които съм вземал оттам, беше „Дон Кихот“. Какво съм разбирал не помня, но много ясно си спомням сълзите, които ми изникваха в очите заради Санчо Панса, този добродушен и наивен селянин, който обаче е стъпил на земята много твърдо, не като своя идалго. За Митко Палаузов, за българските народни приказки и списанието „Славейче“, за което нашите ни бяха абонирали, само ще спомена. Но най-много ще обърна внимание на книгите и писателите, които като ученик в гимназията са ме впечатлили. Вече бяхме в друго жилище и ходех сам да си взимам книгите от Градската библиотека, на чието място построиха преди години лъскав хотел. През онези години имаше страхотно много преводна литература. Любими ми бяха „сърдитите млади хора“, американските автори Дж. Стайнбек, Уилям Фокнър, О. Хенри, Франсис Скот Фицджералд. Но най-вече Ърнест Хемингуей, Дж. Селинджър и Уилям Голдмън със „Златният храм“, а не другият писател със същото име. „Спасителят в ръжта“ прочетох точно на възрастта на героя Холдън. И представи си, в Младежкия театър по това време се играеше пиесата по романа, в главната роля беше артистът Петър Петров, как е изиграл петнадесетгодишно момче, като е бил двадесет и седем-осем годишен… Характерен пронизващ глас! На рождения ми ден, преди близо 55 години, братокът ми подари книгата „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. С посвещение. И досега си я пазя! Но най-любим ми беше Хемингуей, прекланям се пред мъничката страхотна книга „Старецът и морето“. Имам една леко комична история с този Старец. Баща ни няколко години преди това, било е около 1963-та година, заведе цялото ни семейство на кино в „Цанко Церковски“, чиято сграда сега се мъчи да оцелее… но това е друга тема. Филмът беше за самотния рибар Сантяго. След прожекцията ни попита на какво ни учи филмът. Майка ми мълчеше, аз казах, че съм разбрал колко големи риби има в океаните, само брат ми като по-голям и умен спомена за непобедимата воля и вяра на човека. „Само с Петър ще ходим на кино“, тези думи, изречени през смях и без превъзходство от страна на баща ми, ще ги помня винаги… Мога още много да говоря – за Достоевски, за Чехов и Максим Горки, но нали трябва да отговарям и на другите ти въпроси. Но няма да пропусна да спомена Александър Солженицин с „Един ден на Иван Денисович“. Тази книга ме разтърси, четох я също в гимназията. Как е крехък човекът, как е сведен до обикновеното живуркане и борба за коричка хляб и почти нови обувки и здрави партенки, все пак на онази моя възраст това ми беше много принизено като идеали… И последно да спомена Албер Камю с „Чумата“, която прочетох чак след години, Йонеско с безумното и смешно заглавие „Плешивата певица“ и Самюъл Бекет с Годо, и, разбира се, красивото име Жан-Пол Сартр с „Адът и другите“. В единадесети клас имахме в час по литература урок за екзистенциализма, аз по желание разработих темата и учителката ми даде голяма шестица, разбира се. Съучениците ми си казаха: този освен математиката разбира и от литература… Сега чета българските майстори на прозата – Милен Русков, Захари Карабашлиев, Емил Андреев и по-малко известния Стефан Бонев, царство му небесно… Поглеждам и към тези, яхнали медийната вълна, макар че не са ми присърце. Препрочитам основоположниците на „инфантилната“ проза Станислав Стратиев, Янко Станоев и Кольо Николов, любими са ми.

Нали знаеш, че има още трима писатели с твоето име – един писател-фантаст, който е преводач на Толкин и пионер на книгите-игри в България, един разказвач, който също пише фантастика, а наскоро издаде и първия си роман, и един голям наш поет, който от дълги години живее в САЩ. Как се чувстваш като член на това писателско братство?

Много добре ги знам и тримата, дори с автора от „Натюрморт с мъже“ сме приятели във Фейсбук и се надяваме някой ден да се видим. Той ме впечатли още с разказа си „Детето на Давид“. Стилът му на писане е много различен от моя, той има такава развинтена фантазия и обща култура, героите му са пръснати из целия свят. Казанлъчанинът е най-популярен у нас, много пъти са ме питали дали съм автор на неговите произведения. Но аз мисля, че има още един, четвърти, аз съм петият. Смътно си спомням, че е от Враца, някакъв негов текст ми беше попаднал, но ми се загуби… Или числото пет ми е по-близко, все пак в училище четворките не ми бяха много познати. Но не мисля, че съм в техните редици, моето писане е като внезапен пламък, съскане и светлина от фойерверк, никога не подготвям това, което ще пиша. И никога не поправям, допълвам или каквото и да било да натаманявам, само някои граматически грешки, да пишеш и да хвърляш изписаните листи в кошчето, това не съм аз. Образно, случвало се e да седна пред компютъра и да започна нещо, на второто изречение изоставям мисълта си и става друго. „Бързотечно“ е самият пример, много хора са ми казвали, че са си го разпечатали и прибрали в дрехата близо до сърцето си. Това ми е голямо признание. Колкото и да е странно, на Каваците съм ходил поне двадесет пъти. Но се взрях в пясъчните лилии чак когато написах разказа, дал име на третата ми книга. Същото беше и за „Дом за светли души“, някакво чувство, което носех в себе си, един ден ме накара да започна и дори не знаех кои ще са героите в разказа освен мен. Моите двойни по име адаши са истински писатели, аз съм само пишещ човек с малко по-изострено светоусещане. Така си мисля, да са живи и здрави!

Работиш в книжарничка за богословска литература. Успя ли да навлезеш в мъдростта на тези книги, те повлияха ли ти, развиха ли в теб религиозно чувство?

Това е най-трудният от всички твои въпроси. Но ще съм честен, както винаги. Когато започнах работа в книжарницата за религиозна литература и малка църковна утвар, моят брат ми каза: ти там можеш да получиш второ висше образование. Аз обаче не последвах тези думи. На една анкета преди години на въпроса: „Вярваш ли в Живота след Смъртта?“, отговорих така: „Не. Мисля, че задгробният живот, възкресението – това е за боговете. Ние хората сме смъртни, и това е невъзвратимо“. Чел съм много малка част от Библията, но „който трупа знание, трупа и печал“ (Екл. 1:18). Тази материя ми е много трудна и не мисля, че доброто в човека се определя от неговите религиозни убеждения или познания за каноните в християнството. Дори когато в памет на някой близък или познат на мен човек се поместват коментарии, казвам само: „Лека му пръст“ или „Да е лек пътят му в небесните пасбища“. Не вярвам, че Горе е по-лесен и щастлив животът, ако въобще го има. „Може и да не вярвате в Бог, но по-лесно е да се живее, ако мислите, че го има.“ Казал го е Йордан Радичков. Кръстен съм, определям се като християнин, но не съм вярващ човек. Не съм и атеист, имам над главата си в книжарницата „Символите на вярата“. Опазил съм се от седемте смъртни гряха досега, е, с малки изключения… А по отношение на втората половина от десетте божи заповеди съм праведен като монах в някой от скалните манастири, в които съм палил свещичка. Крепчанският, Бесарбовският и Аладжа манастир. Прекланям се пред чистотата и духовността на нашите манастири, особено за тази тяхна преданост към опазване на българщината в миналото, с жена ми често ги посещаваме. Преди няколко години прочетох твой разказ за една монахиня игуменка, току-що преселила се в небето, забравих името ѝ. След два дни посетих манастира над село Врачеш, страхотен е! И на главната му порта видях пресния ѝ некролог… Има нещо, така си казах. Или срещата ми с един монах, който в един ден мина покрай книжарницата и ме поздрави със: „Здравей, братко“ и „Довиждане, братко“. Същата вечер написах разказа си „Монах Селестиян“. От един поздрав… Има нещо, отново си рекох.

Приятели сме във Фейсбук. Гледам снимките ти на запален дългогодишен турист. Как ще формулираш разликите между света горе, в планината и света долу, в града? Разкажи за някоя странна, необичайна или прераснала в приятелство среща по планинските пътеки.

Имам един разказ „Баща ми гъбарят, баща ми малинарят“. От него и от дядо си съм заобичал планината. Те ходеха на Витоша и в Западна Стара планина, за да се залисват от проблемите си, които никак не бяха малко. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм. Tо беше ходене за малини, за боровинки и за гъби, в краен случай за шипки, лешници, трънки и глогинки. А походите през лятото към Балкана от Казанлък, града на моето детство, ме подготвяха за това преклонение пред природата и височините. Преди петнадесет години с моя приятел Наско, който замина без време за небесните пасбища, направихме един петдневен преход в Централния Балкан. Беше неописуемо. Когато се прибрах, написах малък пътепис. Приятелят ми го прочете и ми каза: „Любо, ти си станал истински писател. А може би винаги си бил такъв!“ След няколко месеца започнах да пиша, явно планината ме е стимулирала да погледна към себе си и към околния свят с абсолютната необходимост да изразя чувства, събития и надежда за бъдните дни чрез писането. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб. И тревата, и камънака, и облаците, и водата. Нищо в този момент не е от значение освен пътят и това, което виждаш пред себе си. Хората горе са равни, независимо от възрастта си, от парите си и от тежестта си в обществото. Та там едно разминаване по планинските пътеки е достатъчен повод за поздрав, за споделени усмивки и дори дългогодишно бъдещо приятелство. Долу, в града това може ли да ни се случи, не вярвам да е толкова лесно. Ти ме караш да разкажа за такова приятелство, а аз го имам. След този преход в планината Наско беше отишъл сам, отново по същите пътеки. И тогава се беше сприятелил с две млади момчета, които бяха дори по-малки от сина ми. С тях за десетина години направихме сериозни преходи в планината. Иван Бинин и Ванката, Саша Руския и Младен, Борко, Мария и Гергана, Петя и Зори. Но те вече пораснаха, ангажиментите им поради децата се утроиха и все по-рядко сме горе из Балкана. Но сме си все така близки, че и повече дори от онова време, когато и аз бях почти юноша бледен… В края на разказа „Моята заръка“ по повод изкачването на връх Камен дел със сина ми завършвам с думите: „Та, Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази, която сега слагам, няма да издържи дотогава. Но имам още едно желание, по-амбициозно. Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала и то да сме вече трима. Аз, един старчок с бяла брада и коса, ти – един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола, моят внук, твоят син. По пътя няма да бързаме и ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване. Защото то няма как да е друго, освен точно такова“.

Изглеждаш като човек, отдавна намерил себе си. Така ли е наистина? Изобщо – какво означава човек да намери себе си?

Деяне, този въпрос ми е най-лесен от всичките ти. Нали може дословно да поместя един текст, който съм писал преди пет години. Казва се „Животът някак си“. „Преди много години, когато бях студент, на една есенна бригада хванах стоп, дори не помня закъде и защо беше точно. Взе ме едно семейство, беше вечер, луната тъкмо надничаше с дяволитата си усмивка. В колата беше топло, тихата музика още съвсем не знаеше, че предстои ерата на чалгата. Разбрах, че двамата са били на гурбет навън, поведението им беше толкова отмерено спокойно, че си казах, аз дали някога ще имам семейство, кола и уреден бит. Просто пожелах да съм на тяхното място… И сега си спомням ясно една моя приятелка от онова време, която обичаше да казва: „Ще го изживеем все някак си този живот“, със закачливата си усмивка. А тя си беше доста амбициозна. Тогава си мислех: „Но как така „някак си“, та ние сме млади, устремени, талантливи и умни, нашият живот не може да премине само така, „някак си!“ Но когато животът ме поочука, започнах да мисля другояче…

Разделих се:
с млечните зъби,
с късите панталони,
с мечтата си,
с ученическата любов,
с казармата,
със студентската си любов,
с майка си,
с града си,
с професията си,
с баща си,
с двама приятели,
с бизнеса си,
с илюзиите си,
( надали)…

                       Събрах се:
                       с любовта си,
                       с любовта си,
                       с жена си,
                       с музата си
                       (дoкога ще ме търпи),
                       със снаха си,
                       дали със зрелостта си?!

                       Аз ли живях този живот?
                       Егаси!
                       Останаха ми:
                       един приятел,
                       сина ми,
                       жена ми,
                       снаха ми,
                       спомена за двете лица
                       на любовта ми.

                       И дързостта
                       на вчерашната ми мечта!

А животът си мина, като вятър през комина се изниза. Е, имам уреден бит, имам жена, син, че и внук дори. А дали живях „някак си“, какво значение, когато връщане назад няма… Но пък може би това е ценното на живота – да трупаш неусетно спомени, без да полагаш усилия за това. Преди години моят приятел от Димитровския борчески район ми казваше: „Късметлия си ти, Любеско!“. Сега мъжът на братовчедка ми често ме нарича с името Щастливец. Може и двамата да са прави…

Любомир Пламенов Николов е роден на 5 януари 1952 г. в София. През 1977 г. завършва ВИСИ – специалност Промишлено и гражданско строителство. От 1982 г. досега живее във Велико Търново. От 1992 г. не работи по специалността си. Негови разкази са публикувани в списанията „Пламък“ и „Кула“ и във вестниците „Искра“, „Борба“, „Янтра днес“ и „Дума“. В края на 2009 г. издава сборника с разкази „Лодки през зимата“, в края на 2013 г. – „Дом за светли души“, а преди седмица излезе третата му книга – „Пясъчните лилии на лунния плаж“.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Петър Марчев, писател: Макар това да е първата му издадена книга („Лодки през зимата“, бел. Д.Е.), Любомир Николов е зрял автор, овладял тайните на белетристичния занаят. Чел съм десетина негови разказа, които привличат читателя с оригинални сюжети, добра психологическа уплътненост на героите и позитивни послания. Авторът предпочита да влезе в кожата на сладкодумен разказвач на истории и да ни обсипва със златния прах на босоногото си детство, после да смени ракурса и да се въплъти в кожата на куче, за да ни разкаже неговия кучешки, а всъщност по човешки проблемен живот… В своите разкази той демонстрира и добър усет за детайла. Любомир Николов използва думите по предназначение. За разлика от други автори, които се заиграват в самоцелни и понякога ужасяващи словесни експерименти, тук нещата са близки на читателя, защото са казани ясно, точно и без маниерничене.

Стефан Кръстев, писател: Рисунъкът му е реалистичен, но в разказите му има романтика. В обикновените случки има нещо, което излиза от рамките на битовия реализъм в невероятното, в магическото дори, в чудатото, без да има магии и чудеса в разказите му. Има го усещането за висшата неразгадаема загадка, която ни отваря врати към самите себе си, или най-малко към едно чудесно приключение на душата. Той е белетрист, но неговата белетристика е поезия.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТанц и политика
Следваща статияКръстан и копчето