Появата на спектакъла „Фиеста“ в Народния театър е знаково събитие, което увенчава едновековното развитие на съвременния танцов театър по света и четвъртвековните му усилия на местна почва.
„Фиеста“ на хореографката Андрея Гаврилиу се представя на новата камерна сцена на първи балкон, сцена „Музите“. Андреа Гаврилиу е сред най-известните румънски хореографи, с международно признание. Понастоящем е хореограф в Националния театър на Клуж-Напока „Лучиан Блага“, доктор е по театрални и сценични изкуства и преподава сценично движение в Университета за театрално и филмово изкуство „Йон Лука Караджале“ в Букурещ.
Погледнато отвсякъде, това събитие е много своевременен и точен ход на театъра. От една страна, той отваря вратите си за един изключително популярен по света жанр, който става все „по-моден“ и у нас, особено сред по-младата публика. От друга страна, поканата към чуждестранен хореограф деликатно избягва напрежението от избор сред българските хореографи. Изборът на пространство също е добре преценен. Красивото мраморно фоайе с огромен, надвиснал полилей, което сценографията на Андреа Сандулеску превръща в естествен декор на спектакъла, определя ограничения брой зрителски места, разположени на една ръка разстояние от действието. Близката дистанция дава възможност на зрителя да се концентрира върху детайлите, от които е изградена хореографската партитура. Апропо, мозайката на пода на втори балкон е красива, но все пак един балетен килим би бил по-комфортен за босите стъпала и голите тела.
Всичко изглежда необичайно и нетрадиционно, още повече за едно доказано консервативно поле като Народния театър, което дава възможност за изява на вече утвърдени стилове и артисти. Ако мога да обобщя: изборът и начинът за първо показване на съвременен танцов спектакъл в Народния театър са напълно адекватни на актуалната ни културната ситуация.
„Фиеста“ е стилово издържана, минималистично дисциплинирана, бавно разгръщаща се оргия, която създава очакване, че нещо ще се случи… Танцовото действие е компактно изградено от натрупващи се сегменти, в които силата и чистотата на жеста имат първостепенно значение, било то абстрактно, или съвсем конкретно. Погледът, обръщането на главата, позициите на стъпалата, движението на ръцете, хващането на ножа, вдигането на чашата и т.н. са не само уеднаквени и синхронно ритмизирани, но и натоварени със съдържание, надхвърлящо естествената им същност. Жестовете са подредени във фрази, които се повтарят многократно според известни от минимализма принципи, което ги превръща в своеобразен ритуал на пиенето, говоренето, еротичното предизвикателство и пр. прояви на удоволствието и забавлението. На фона на също бавно разгръщаща се трансово ритмична музика (композитор Михай Добре) действието постепенно кулминира и стига до екзалтация. Задръжките падат заедно с част от дрехите и човекът се приближава към своята примитивна същност, изпадайки в оргаистичен транс. След целия този интензивен поход към вътрешната свобода, отхвърляща рамките и нормите на поведение, настъпва един доста деструктивен и неопределен финал. Героите, капнали от умора, остават някъде извън себе си, напълно отнесени и изгубени.
Ако разгледаме тази хореографска творба в светлината на протичащите около нас процеси, бихме могли да я възприемем като тревожен поглед към хедонистичната и консуматорска нагласа на съвременния човек, който в търсене на неограниченото удоволствие изгубва себе си. „Виждал съм някои хора да умират от глад, но от преяждане умират стотици хиляди“, казва Теодор Рузвелт. Тези думи, приети в по-общ смисъл, като че ли изразяват общото внушение на спектакъла. Но каквато и да е била идеята на произведението, то е направено с вдъхващ респект професионализъм, познаване на съвременните танцови тенденции, адекватност спрямо конкретните обстоятелства, вкус и уважение към зрителя.
Силно впечатление правят ентусиазмът и всеотдайността, с които актьорите танцьори присъстват в пиесата. Снежина Петрова, Пламен Димов, Явор Вълканов, Кире Гьоревски, Елена Иванова, Надя Керанова и Йоана Титкова са очарователни, елегантни, дръзки и страстни интерпретатори. За някои от тях „Фиеста“ е пръв подобен опит, за други не съвсем пръв. Но като цяло излъчването им е силно експресивно и много приятно за наблюдение от половин метър разстояние. Адмирации към Снежина Петрова, чиято необятна изразителност надхвърля обема на движенията и им придава вътрешен смисъл. С малко повече самостоятелна изява или развита индивидуална линия тя би могла да даде много повече от мощния си капацитет на спектакъла, но нека не влизам и аз в хора на вечно даващите препоръки на авторите.
Като цяло пробивът на танца в националния ни театър е впечатляващ и респектиращ и оставя очакването за други прояви на жанра, които биха разширили публиката му и разнообразили вътрешния артистичен живот. На добър час на танца в Народния театър!
