1
3649

„Народното“

 

Празниците около Рождество Христово, Нова година и наситените с именници първи дни на януари сякаш превъзбуждат българските медии да го ударят на народни чувства. Телевизии, радиа, сайтове се отдават на обяснения и показвания на обичаи, табиети, традиции, нрави, битовизми, ритуали, обреди, адети, все едно България още живее в годините на Феликс Каниц и Юрий Венелин. Чак да им се чудиш на ентусиазма – откъде го черпят, че да им се привиждат опинците, забрадките, поясите, калпаците и ямурлуците като най-изконно българското, като най-народното, като най-чутовно националното. Гледайки предаването „БНТ на 60“, малко ми светна: в откъсите от новогодишните програми народните носии се оказват най-разпространен реквизит. Стоянка Мутафова с мустаци, Григор Вачков с калпак, Георги Парцалев с броеница – соц телевизията здраво е насаждала този култ към етнографската екзотика. И той изглежда се е разпищолил до там, че в момента едни от най-вървежните книги са точно такива псевдо-етнографски миш-маш, в които баби не секват да разказват приказки с хурка и вретено в ръка.

Тази връзка между уж модернизиращия страната ни социализъм и нескритото му толериране на образа на българина като отколешен индивид, неоткъснал се от майката природа и от схлупените си хижинки, ме интригува отдавна: защо? Защо най-напредничавият уж държавен строй, благодарение на който човечеството щяло постигне най-висшето обществено-политическо състояние, това на комунизма, е толкова встрастен към старината в нейния най-първичен, да не кажа първобитен вид? Е, то вярно, че според теорията на историческия материализъм първобитно-общинният строй съдържа донякъде същите характеристики на сплотеност и взаимоотношение между хората, каквито ще съдържа и комунизмът, тоест колелото на историята се върти и ще се върти до пълната победа на комунизма, който не е друго, освен първобитна общинност, но на по-висок, на най-висок етап. Любопитно в тази връзка е, че на една картичка за „зимните празници“ някъде от 50-те години на миналия век са изобразени две хлапета – едното, русичкото, подскача засмяно докато свири на гъдулка, другото, черничкото, със сурвачка и дебела варена наденица, показващи се от торбичката му (наденицата е от тези, които в казармата наричахме „кучешка радост“), пее, гледайки текста в някакъв лист. Снегът е дебел, макар че – кой знае защо, са нарисувани и „червените шапчици“ на гъби, издигащи се над полегнала елхова клонка. Момченцата са облечени с жълтеникави ямурлуци, на краката си имат навуща и цървули, обути са в потури, това с гъдулката е завъртяло червен шал около врата си, на главата и на двете здраво са закрепени калпаци. Най-важното обаче е зад тях: на два пилона, обвити в зелени клонки, е опнат надпис на бял фон – ТКЗС. За тези, които не знаят: ТКЗС ще рече Трудово-кооперативно земеделско стопанство и през 50-те натискът за влизане в него е бил почти непосилен за българския селянин, свързан изконно със земята си. Тъкмо този натиск е причина за зачеването и разрастването на горянското движение, за което вече има няколко документални филма, слава Богу (един от първите бе на Атанас Киряков „Горяни“, излъчен за първи път през 2011 г.) Големият, много големият роман на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ също по неподражаем начин разказва за изстъпленията при колективизацията на земята. Не обаче за нея е думата, а за това защо „народната власт“ подхваща етнографското „народно“ в услуга на идеологическата си пропаганда и агитация, защо превръща носията в елемент на „най-прогресивния“ строй.

Етнографията в България се превръща в наука на прелома между две епохи – тази на Възраждането и тази на усилената модернизация. Народният музей, приютил първоначално етнографската сбирка, дала началото впоследствие на самостоятелния Народен етнографски музей (1906), е създаден през 1892 г. Имената на Иван Шишманов, на Димитър Маринов ( да не се бърка с актьора, нашумял покрай тазгодишния Оскар за филма „Зелената книга“), на Михаил Арнаудов, на Атанас Илиев, на още много други изследователи са втъкани в темелите му, което обаче сочи: народното се превръща в интересен за изучаване обект, когато начева да избледнява и модернизационните обществени течения заплашват да го отнесат безвъзвратно в реката на миналото. „Народното“ се трансформира в екзотика: има една известна фотография на Джеймс Баучер, на която е пременен като белодрешковец, шоп, хванал здраво овчарска тояга – чист, хрисим, отнесен, истинска природна идилия. А той – кореспондент на „Таймс“! В новоизлезлия двутомник българска история на Иван Илчев „Розата на Балканите“ пък е публикувана снимка на самия Фердинанд І в народно облекло, по обяснението на автора – с цел приближаване до народните маси. Всъщност в българската история има два радикални културни преврата, пренасочили културата ни в съвсем различни русла: този от края на ХІХ век, когато европейското във всичките му проявления – музика, литература, художество, театър се превръща в идеал и еталон; писанията на Пенчо Славейков и картините на Антон Митов и Иван Мърквичка са може би най-известните примери. Другият е в средата на ХХ век, 9.ІХ.1944 г., когато все повече градската и европейска българска култура бива затворена в оковите на социалистическия реализъм, проповядващ изкуство за народа, разбираемо и близко му. И тогава към народното вече се пристъпва не отгоре, за изследване, а отдолу, за изпълнение: то се обявява за норма, а тези с каскетите искат да бъдат рисувани калпаците, за да докажат, че се е случило естествено преливане от едната капа (шапка) към другата капа (шапка). Тоест, народното не се изследва, „народното“ се проповядва. Какво обаче да проповядваш, когато от това народно почти нищо не е останало? И тогава се появяват различните му фолклорни състави, обработки на народни песни и хора, създаването на обичаи, уж идващи от поколенията, а реално измислица на някой по-окумуш читалищен деец, сред които са, между другото, не само прословутото калоферско хоро и шопската салата, но дори и нестинарските танци, играни за кеф на западните туристи по морските ни комплекси. Връзката между социализма и „народното“ е в действителност демонстрация – ние сме тези, които сме негови наследници и никой по тази причина не може да ни замени. Затова и социалистическите забавни програми изобилстват с неговите образи, с образите на „народното“. И затова интелектуалка като Стоянка Мутафова е принудена да си слага мустаци и да се прави на балканджия-бабаит, а Григор Вачков да размята една коза като баш българския символ.

Което ще рече: изобилието на „народното“ включително днес е знак за това, че от символните насилия на социализма на каскетите ние още не сме се изтръгнали, още не сме се освободили. И – неосвободени от тях, продължаваме да живеем в „народна“, а не в истинска демокрация…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияДумите, които водят до действия
Следваща статияСтейси Кент в Пловдив

1 коментар

  1. Митко, не раазбрах какво си написал. но от това което откъснах от текста хванах некакъв упрек без адресан. характерно за хуминитаристите нищонеказнането. В случея имаме заиграване с нароното, сиреч демоса. на пук на модернизаторските повеи на интелигенцията не само хуманитарната (кояти има предимствот да може да се самопохвава). Моденизаторските повеи ги чети като европейски. кой хуманитаре прави процеса? ха кажи де. и за да не те мъча повече ще мина направо Руснаците. след окупацията те унищожиха европейския елемент на царството. едни 50К човека. остнана демосът 80% от популацията. та забежките към наародното ни изолираше от Европа. Народните песни, наблягането на традициите, селско говорещия генерален секрета имаше ефекта на бариера, на граница межди демоса и Европа. Руснаците създадоха мода, която медиите продължават и сега. Демоса, славянски и православен, който е нещо друго, различно от Европата. Нещо близко до мужиците в Империята, заслужаващо руска закрила и напътстие. еврогеьовете са най голямата опасност пред болгарина. Еввропа щела да ни обезнародни, да ни промени и ние вече да не сма обичщи матусшка Расия. нали помните расийските мантри – народа обича Расия но политиците, американскте слуги, отблъскват Болгария от естествената им кочина. това е хуманитаре, тектоничната линия. и това е нещото което трява да се артикулира в писанията. иначе те са базмислени? но мжеш да ме изтриеш. щото трябва да пазим расийскито влияние….