1
2039

Народът. Епифании

В последно време народът стана мода. Какъв ли не народ взе да говори от името на народа: той, народът, искал това; той, народът, питал за онова; той, народът, като кажел, всички в зелено (варианти: червено, пембено, венецианско синьо) ще се облечем и песни даже ще пеем. Затова ми се струва, че не ще е излишно, ако поразсъждаваме върху някои проявления (епифании) на понятието така, както сме ги познали, слушали, чели и видели в културата, историята, изкуството, литературата. Все пак народът не е от вчера, редно е това да отчетем и… И да го почетем.

Приятелят на народа. Жан-Пол (1792): „Приятел на народа“ („Ami du peuple“) е най-известното печатно издание по време на Френската революция. Списва го Жан-Пол Марат, когото дори започват да наричат „Приятел на народа“. Той го носи с гордост названието, но иначе – ако погледне човек съдържанието на вестника, по-скоро ще открие не чак толкова народолюбиви слова, колкото кръвожадни призиви за разправа с враговете на революцията. През 1792 г. например тъкмо след възванията на Приятеля стават септемврийските погроми във френските затвори, когато са погубени близо 1600 души. А какви ги ръси срещу въстаниците във Вандея – по-страшни даже от ония, които Лутер произнася против селяните в Германия. Шарлот Корде неслучайно му забива ножа в гърдите – много народ погива вследствие неговите думи, думите на Приятеля на народа. Но не бива обаче да се учудваме на кланетата: щом има Приятел(и) на народа, то няма как да няма и врагове на народа, срещу които никаква жал – изтребваме ги до крак. Като хлебарки, като гъсеници, като кърлежи… Тъкмо по тази причина второто понятие е взето на въоръжение от ВКП (б) и нейния Генерален секретар Йосиф Висарионович Сталин, който обявява за врагове на народа мнозина от старата червена гвардия (и не само – много народ се оказва враг в очите на Коба), изпращайки ги там, където преди някъде от около 150 години Приятелят на народа изпраща крал Луи XVI. Е, при Сталин става с изстрел в тила, не с гилотина, но резултатът е същият. Колкото до самото название, то без съмнение е рожба на Просвещението (Aufklärung), когато се заговаря, че народът трябвало да се образова, а не да се държи в безпросветна тъмница, само да копае нивите и да събира сеното. Разбира се, с тези вдъхновения на Aufklärung се постигат и съвсем различни, неочаквани резултати; който е чел „Диалектика на Просвещението“ на Хоркхаймер и Адорно, знае те какви са. Част от тях е и Приятелят на народа – повече кръвник, отколкото добротворец. Но пък на народа, изглежда, тъкмо такъв той най-много му харесва…

Народът безмълства. Александър (1825): „Народът безмълства“ („Народ безмолвствует“) е последното изречение (ремарка) в трагедията на Александър Сергеевич Пушкин „Борис Годунов“. Тя е финалът на сцена, в която боляринът Мосалски обявява, че синът на Борис Годунов Фьодор заедно с майка си Мария са взели отрова и вече не са между живите. Народът посреща новината с ужасено мълчание (Народ в ужасе молчит), при което боляринът го подканва: „Какво мълчите? Викайте: да живее цар Дмитрий Иванович!“ Народът обаче не вика, народът безмълства (той кръвниците може и да ги обича, ама по подлеци и лъстивци хич не си пада). Цар Дмитрий Иванович, когото трябва да слави, е известен в руската история като Лъжедмитрий I (първи, защото има и втори, трети, а май че и четвърти), който през Смутното време стига до Москва след смъртта на Борис Годунов и надява шапката на Владимир Мономах. Наследникът на Борис е предвидливо убит, а Ксения – сестра му, самозванецът прави своя наложница, което пък предизвиква ревността на годеницата му, полската шляхтичка Марина Мнишек, която бързо-бързо пристига в престолнината, че да го спре да върши глупости и да се превзема на голям любовник и неустоим прелъстител. Но не това е важно в случая, а думите на Пушкин за безмълстващия народ: той, народът, гледа с очите си какво се твори, какви поразии се правят – животи се отнемат, девици се обезчестяват, ала единствената му реакция е да си трае. Да, вярно, неодобрително, но си трае. Прочее, трагедията за Годунов поетът пише в имението си в Михайловское, където е заточен по заповед на Александър I, руския император. Несправедливо заточен, ала отново народът безмълства – никой не вдигнал глас да го защити. Разбира се, императорската дума на две не става, но все пак… В този смисъл – слагайки такъв финал на своята пиеса, Пушкин не толкова въздига народът, който мълчи и не приветства, колкото прикрито, с недомлъвки го укорява. Макар че, от друга страна, в руската история народът непрестанно мълчи, а когато проговори, се получава руски бунт – по думите отново на Пушкин, „кървав и безсмислен“. Пред неправдата мълчи народът, но щом се задейства срещу неправдата – сторва още по-голяма неправда. Тъй че поетът изглежда е в смут, в смутно разсъждение: Кое е по-добре – да мълчи ли народът, или да говори? След като и с едното, и с другото все са дела криви, не дела прави. Дали пък с тези думи „Народ безмолвствует“ Пушкин не иска да каже, че народът никога не е прав?…

Народе???? Васил (1872): Това „Народе“ на Васил Левски с четирите въпросителни, надраскано на с. 53 в неговото тефтерче, е може би най-коментираното негово изречение – най-коментираното, защото е най-стряскащото. И по-точно не толкова изречението, колкото препинателните знаци: защо са четири, защо са въпросителни, какво казва Апостола с тях. Някои ги броят за разочарование: Левски се бил отчаял от българския непукизъм, според проф. Иван Стоянов тъкмо поради това изрекъл на 9.І.1873 г. пред съдиите в София: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщата на тепсия“. С други думи, безмълстват, тихомълстват… Според друг автор обаче, Георги Савов, създал специален сайт за Левски, четирите въпросителни изобщо не са укор, а просто специфичност на почерка: Апостола, видите ли, бил употребявал въпросителните, когато искал да подчертае нещо особено важно, нещо извънредно, което го карало да се възторгва: „[…] На почти всички места, където е налице въпросителната, можем да усетим емоционална приповдигнатост и то с положителен знак. Акцентиране на обвързаност, съзната принципна натовареност, акцентиране на личностно разбиране“; тоест въпросителните не са упрек, нито присъда, въпросителните са възхита. Привежда като доказателства пасажи от писмата, където въпросителната също била използвана като знак за приповдигнатост. Да, всякакви тълкувания са възможни, по-важно е, че тези въпросителни ни човъркат и ние се чудим и маем как да ги обясним, как да ги оправдаем. Макар че, струва ми се, няма нужда от оправдание, писал съм и друг път: Левски е необходимата ни жертва, онзи, когото трябва да разпнем (в случая обесим), за да се почувстваме спасени и пречистени. Също като Иисус в Гетсиманската градина той моли с това „Народе????“ да го отмине тази чаша, но народът е невъзмутим – трябва да я изпие докрай също както докрай Христос е изтърпял мъките си. И още: „Народе????“ е онзи вопъл на Спасителя от Кръста: „Елои, Елои, лама савахтани?“, произнесени от Него преди да изпусне последния си Дъх. Левски е нашият спасител, Левски е нашият Господ (с гордост цитираме Мерсия Макдермот: „На българите не им трябва Бог, те си имат Левски“); той е нашето изкупление, той е и нашето оправдание. Народът като небесния Отец, принесъл Своя Син в жертва, за да пречисти себе си…

Бащата на народите. Йосиф (1936): Възхвалителите на Сталин, Отец народов, не обичат това прозвище, приписват го на западната пропаганда, която искала така да омаловажи постиженията на генералисимуса както в строителството на социализма, тъй и за победата над националсоциалистическа Германия. Фактите обаче говорят друго: „През 1936 г., на 12 април във в. „Правда“ другарят Сталин за първи път е представен на читателите като „Баща на народите“. Свързват това събитие с проведените по онова време прегледи на националните изкуства на различните съюзни републики – Казахстан, Грузия, Украйна…; един вид Стопанина наистина сякаш създава народи, сътворява ги едва ли не от нищото. Привежда се и сравнението с Авраам, чието име етимологически би могло да се преведа като „баща на народите“. Тоест Сталин е отец и в буквалния, и в преносния смисъл, което е твърде различно от прякора на Марат: приятелят поставя народа пред себе си; той, така да се каже, е горд с това приятелство; бащата е съвсем друга бира – той покровителства народа, насочва го, учи го, напътства го. Народът е дете, което не може и не бива да се пуска само, без дидактически указания; него винаги трябва да го надзираваш, никога да не го изпускаш от контрол. Бащата на народите упражнява власт; вярно, родителска, грижовна, предпазваща, но все пак власт. Тоест, ако приятелят увлича, бащата направлява. И когато детето-народ не се вслушва в думите му, а своеволничи, то бива наказвано – позицията на родител го позволява, нещо повече – позицията на родител задължава: „бий хлапето“, както пеят „Контрол“. Кримските татари, чеченците, че и нашите българи не са пожалени; Анатолий Приставкин много казва за това. Народът е дете, народите са невръстни и незрели, следователно, когато проявяват своята незрялост, те трябва да се вкарат в пътя, да се поправят и обуздаят. Макаренковщина, но не в мащабите на поправителния дом, а на територията на цялата огромна страна…

Благодаря, народе. Бон Скот (1976): За да сме коректни, трябва да посочим, че по-точният превод на думите на Бон Скот в песента „The Jack“ от албума „High Voltage“ на австралийската група AC/DC „Thank you, thank you, thank you, people“ ще бъде не „Благодаря, народе“, а „Благодаря, хора“. Но и народ става, не е грешка. Jack от песента не е собствено име, а карта за игра – вале, която покер измамница държи в ръката си и с нея успява да излъже наивника, осмелил се да седне срещу ѝ. Накрая – тотално изгубил играта, той благодари на публиката под шума от нейните дюдюкания, освирквания, обиди. Героят запазва самообладание пред една истинска хейтърска атака – вместо да се разяри и да отвърне и той с псувни и ругатни, оттегля се достойно и с благодарности. Разбира се, действията му можем да ги възприемем и като своеобразна ирония: вие ме кълнете, но пък аз съм ви признателен. Но не толкова поведението на „Валето“ е интересното в ситуацията, а това на публиката, на масите, на тълпата. На народа, който – установявайки, че Джак е загубил играта, се нахвърля върху него, усещайки го слаб, уязвим, накърним. Народът не се свени да напада безсилния; установи ли, че е немощен – налита му. Тук вече не народът е слаб и хилав, слаб и хилав е този, когото народът напада. Нещо като глутница, която избира от стадото най-кекавото животно, за да го порази. Да не му попаднеш в зъбите на народа – ще те схруска за нула време и кожа и кости дори няма да открият от теб. Джак ще се превърне в някаква ефимерност, от която няма да остане и помен – имало ли го е, нямало ли го е. Народът го е разтерзал, народът го е оглозгал: народът е хищник, който мигом се стоварва върху всекиго, показал дори и най-малкия признак на слабост. За да го попилее още повече, да го накаже точно заради тази негова слабост…

Народът срещу Лари Флинт. Милош (1996). „Народът срещу…“ е формулата, с която в Съединените щати някой бива даден под съд по углавно дело. Прочее, тук съществителното „people“ има значението точно на народ – „The People vs. Larry Flynt“. Тази формулировка е много любима, срещаме я къде ли не, комунистите също не се отказват от нея: „В името на народа“ наказателните „черни ангели“ върлуват из софийските улици, стреляйки по всекиго, който според тях е изедник, мръсник и кожодер. В тази случай народът е нещо като броня, защитен механизъм, който ти дава право в негово име дори да убиваш. Във филма на Милош Форман подобни драстичности няма, делото срещу издателя на списание „Hustler“ (един от преводите на думата е „мошеник“ – почти като фаталната жена от песента на AC/DC) се води заради непристойност. Лари Флинт е, разбира се, арогантен, гаден, противен чак, Форман обаче иска сякаш с филма за живота му да ни покаже друго – че какъвто и тежък неприятник да е човекът, все пак той има право на свобода и право да използва свободата според собствените си разбирания. Естествено, свободата на Лари се простира на сантиметър от носа на Милош, народът обаче не ги признава такива, нему такива не минават. Когато го настъпиш по мазола, той отговаря с невиждани „буря и натиск“. И тогава му идват на помощ разни ненавистници и демагози, „приятели“, готови в негово име на всякакви кощунства и посегателства. Народът, тъй да се каже, изработва своите инструменти, своите персонализирани машини, които също като в разказа на Кафка („В наказателната колония“) бродират по тялото на нещастника – по абсолютно натуралистичен и директен начин, същността на неговото провинение. Като – и това е особено важно – провинение може да бъде всичко, което не се харесва на народа, което не му се нрави и не го кефи. Дали ще е изкуство, или начин на живот, дали ще е дума, или жест – трябва да се внимава; народът е капризен, във всеки един момент по съвсем произволен начин може да реши, че нещо не му допада и да вземе съответните мерки. А тези мерки не са ам някакви с перце погалвания, тези мерки се стоварват като чук връз наковалня и те правят на пестил. Недей, човече, пресичай пътя на народа, защото той безмилостно ще те прегази…

Има такъв народ. Слави (2021): „Има такъв народ“, партията на Слави Трифонов, се появи с това име, след като ѝ беше отказано да се нарича „Няма такава държава“. Разбира се, за запознатите с историята е ясно, че наричането е калка на знаменитото Ленинско заявление: „Има такава партия“ („Есть такая партия!“), произнесено на 4 (17) юни 1917 г. на Всерусийския конгрес на съветите. Прочее, ако се вгледаме по-проницателно филологически, ще видим, че и „Няма такава държава“ е калка на същото заявление, само че с обратен знак. Дори е твърде възможно да се е родило в противовес на „Има такава партия“. Така или иначе, „Има такъв народ“ със самото си наименование вече посочва категоричната си заявка за властта, нещо като модерен български вариант на друг лозунг от времето на Октомврийската революция – „Цялата власт на съветите“ („Вся власть Советам!“). Ето защо нито бива да се учудваме, хеле пък да се тюхкаме, когато хората на Слави отказаха да съставят правителство: този техен крамолен акт е следствие – може би имплицитно, може би неосъзнато, на тъкмо този алгоритъм, който ги води в политическото им поведение. Народът иска цялата власт тук и сега, наполовина, че дори и ¾ тя „не му е нужна“. На него тя му е необходима голяма, по-голяма, най-голяма. За разлика от родината, например (поне така твърди Георги Джагаров). Тази връзка на народа с родината, прочее, е любопитна: и двете са понятия повече с трибалистки или – за да съм по-ясен, племенен привкус. Тоест, и двете са разположени нейде в междината между биологическото и социалното, като в някои случаи преобладава първото, а друг път второто. Това го е усетил отлично гениалният Пенчо Славейков, когато пише в статията си за националния театър (1909), пледирайки той да се превърне в държавен институт: „Не познали още що е нация, а народ, какъвто сме си по живот, устройство и понятие, ний вред и във всичко народуваме! […] Но процесът на култура почна вече и у нас, и в държавата, и в обществото, и умовете; в развитието си ние престъпваме през ниския плет на народ и народност, за да излезем на широкия простор към онова висше единство, което се нарича нация!“ С термина народ, сиреч, ако възприемем мнението на Пенчо Славейков, ние се връщаме към махленския плет, към калните междуселски пътища (прочее, най-голям процент гласове на предишните избори партията на Слави спечели тъкмо в селата), към прякото, безпардонно, непосредствено отношение; почти по съседски, почти по комшийски. Следователно, щом има такъв народ, значи няма такава нация. И както по всичко изглежда, скоро няма и да има…

„Глас народен – глас Божи!“, е казал народът (пак народът, винаги народът). Ама тоя глас, видяхме го в епифаниите, може да бъде най-различен, може даже да е и фалшив, писклив, вреслив. Но също така разнобоен, разноречив, разнобежен; един с друг (глас народен) да не си приличат и никак да не си подхождат…

Та в тая връзка: има ли въобще народ?!…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияMinima Moralia
Следваща статияОнази гледна точка. Ивайло Иванов

1 коментар

  1. Ами да. Народ няма. Авторът е започнал някак от средата. В чудесната античност вече го има разделението – политес и демос. т.е. Локомотивът – мислещите граждани на полиса (в смисъл, грамотни, знаещи какво правят, имащи интереси) и вагоните, който локомотивът вличи на сам натам. Народът е измислица на националната държава, където елитите (политас) въздигат като суверен (на пук на крале, папи, патриарси…) една абстракция (Реално не съществуваща), бившия демос, за който те като майки се грижат, разбират му желанията, защитават. народът са статистите, които плащат данъци, умират по фронтовете и учат национална история – идиологически разказ за това какво трябва да мислим че сме. Така народът с превръща в нация а политас стават нацисти. Suma Sumarum Който говори от името на народа иска да те излъже. не случайно хитреците издигащи битовизма в политическото се наричат народняци (популисти). В този смисъл народ няма но има популисти – Ревизор вагони.