„Народът”, за който в последните седмици толкова много и толкова патетично се говори, е любим конструкт в нашата историография и публицистика от самото раждане на новата българска държава. Същевременно той е нещо изключително неясно като позитивно съдържание. Преди време писах, че у нас „народът” е понятие, което обикновено не обозначава определена реалност, а се използва като противо-поставка на ред други реалности, стигматизирайки ги чрез това противопоставяне на „народа”.
Така „народът” ни е например това, което заплашват, коварно унищожават, тормозят различни по вид „чужденци” или „малцинства”. В домашни условия това са било турците, било циганите, възпроизвеждащи се в ускорени темпове, водени от дълбоко стаената коварна идея да ни „задушат” в демографската си прегръдка. В по-глобален план същото вършат различни в различните периоди от по-близката ни история „велики сили”. От по-друг вид е „народът”, на който са противопоставени политическите партии (защото у нас те не са политически инструменти на народа, а именно нещо противоположно нему) – всички политически партии, които възникват за да рушат едно митично народно „единодушие”, което без тях непременно би се появило, защото се схваща като квазиприродна даденост. По отношение на този тъкмо „народ” периодично възникват – и в това е парадоксът – различни… политически партии, които обещават да турят най-сетне край на всички „партии” и да дадат възможност на „народа” да каже думата си. Защото „народът” – това е тук интуицията – е не-(или анти) партийно тяло. Накрай, на трето място – и това е може би най-дълбокият пласт – „народът”, това е съвкупността, която бива различена и от която сами са се различили всички и от всякакъв вид „елити”: политическите и бизнес-елитите, но и различните „манипулиращи” народа политолози, социолози, „професори”, та чак до владиците на Църквата. Защото „елитите” по определение са откъснати от „народа” и по парадокс – колкото са по-„елитни”, т. е. по-образовани, по-креативни, по-космополитни, толкова по-малко са „народ”. Така по един чудовищен начин самата качественост (високата специализация, високата култура) при тази дихотомия се превръща в минус. Конституира се един хумилиорен идол – „народът”, който тъкмо с това е „свещен”, че е запазил простотата си, че не се е „изродил” в „елит”.
Общото и на трите вида „народ” обаче (и на анти-чужденския, и на анти-партийния, и на анти-елитния) е, че те обединяват аморфно обществото в едно „ние”, на което всякога могат да противостоят определени „те”. И „ние” – тъкмо защото сме „ние” – винаги можем да бъдем оправдани. Нашето оправдание са „те”. Ето защо макар „ние” да избираме „политиците” (както показва самата етимология на думата – онези, които са функция на полиса ни), тутакси след като ги изберем стават „те”. Макар „ние” да образоваме децата си, тутакси след като те се превърнат в някакви специалисти, те стават „те”. Така в България постоянно живеят две множества, които са в априорна противопоставеност и в крехко, всякога можещо да бъде нарушено примирие. А примирието не е мир – то е само временна (колкото и да би била дълго-временна) прекъснатост на състоянието на война.
В този много дълбок смисъл на разглеждане, бих се осмелил да кажа, че в България [фундаментално] лявото всякога е властвало и никога не си е отивало в най-новата ни история. Защото тъкмо лявото – както марксисткото, така и постмодерното ляво, схваща обществото не като общ-ество, а като антагонистична структура, чиято същност не е в общ-уването (включващо спора, състезанието, договарянето, компромиса), а в борбата и целта по отношение на което не би могла да бъде друга освен деструкцията, разрушаването на тази структура. Цялата ни по-нова история е в този смисъл пронизана от това фундаментално „ляво”, от мегапроекта за деструкцията на политическото ни.
Така още от раждането си през 1878 г. новата българска държава е структура на „нас българите”, на които антагонистично противостоят: „великите сили”, „съюзниците-разбойници” и т. н. (ето защо българите са съществено „фили” и „фоби”). Вътре в страната пък от самото начало „полисът” ни е антагонистична структура на старите „чорбаджии” и новите „либерали”, по-късно еволюираща в „буржоазните” партии (които са „партии” – нещо, което не е „народът”) и на партиите, които не са партии, защото са – „народът” (БСДП, БЗНС, БРП-к, БКП). И именно защото е така, през 1934 г. тази структура с огромно удовлетворение е разрушена със съдействието на „народния” ни цар Борис ІІІ.
Но и след 1989 г., след кратката еуфория, точно когато най-сетне в страната ни започна да функционира една що-годе правилна по формата си парламентарна република, начена да се очертава антагонистичната структура на новата, както днес вече я наричат „политическа класа” (това словосъчетание намирам за най-идиотското понятие, родено не без участието на масовите медии) и – по логиката на дихотомното мислене – безспорно не-политическата класа на „народа”. И ето: в домена на „политическата класа” попадат както политическите партии изобщо (които затова и „всичките са маскари”), така и базисните политически институции вкупом – Парламентът (в други страни мъчително извоювано и затова високо ценено завоевание на народа, у нас – място, в което „си чешат езиците”, „ядат евтини кюфтета” и или „се карат вместо да се разберат”, или „се сговарят место да се карат”), правителствата, профсъюзите, дори Църквата. В домена, следователно, на анти-политическата „класа” остава само не-елитният, не-артикулиран, благочестиво-необразован „народ”, който от време на време се конституира в странната „институция” на гневната улица (искаща затова да се махнат и правителството, и Парламента, и бизнеса, и партиите, и профсъюзите, и „платените” социолози, политолози, философи и кой ли още не). Но нима не си даваме сметка, че институцията на „улицата”, която днес е тъй фаворизирана, т. е. фактически „народът” (от който трябва да извадим само най-твърдите политически ядра) до 2001 г. практически нито веднъж не гласува „за” която и да било от двете тогава съществуващи у нас партии, освен за да свали другата – т. е. нито веднъж не „избра”, а само „сваляше” – през 1990 г. „избра” наследниците на БКП именно за да не допусне „онези с брадите” (ранното СДС), които пък през 1992 г. „избра”, за да свали предизвикалия масов глад Луканов. Дори през 1997 г. не гласува „за”, а просто се отърси (чрез ОДС) от катастрофиралия Виденов. И всичко това кулминира в гласуването „за царя” през 2001 г., което си беше истинско гласуване (първото такова) против „политическата система” изобщо, имащо за полуосъзната цел да сложи край на „гласуванията” въобще като предаде избора в ръцете на „бялата кост” на династията. Че бе точно така свидетелстваше тогава непонятната глухота за простото съображение, че изборите изобщо не са „за царя”, а за едно неизвестно за никого евентуално „народно” представителство, на което Симеон Сакскобургготски ще позволи инкогнито да влезе в политическия живот. Дълбоко в себе си „народът” гласува тогава за сгъстилия се до плът призрак на цар Борис ІІІ и за неговата 1934 г., която да сложи край на „политическата система” като такава. И понеже това разбира се не стана, след това започна да гласува за всяка формация, която се обявяваше за партия-срещу-партиите, т. е. за партия на „народа” („Атака”, ГЕРБ). С две думи практически нито веднъж в голямото си мнозинство българският „народ” не се възползва от политическите инструменти (партиите, Парламента) за друго, освен за да се отървава чрез тях от елементите на политическото, което дълбинно интуираше като антагонистичен полюс на себе си – т. е. интуираше го „ляво”.
А един от най-дълбинните дефекти на лявото мислене (в този по-дълбок смисъл на понятието) е, че схващайки обществото като антагонистична структура на враждебни и воюващи помежду си сили (българи-чужденци, партийци-безпартийни, маса-елити и т. н.), то неизменно свежда фаворизираното „ние”, „народа” до неартикулиран и неразчленен колектив, който има две единствени възможности – или да бъде жертва, или да бъде бунтовник-разрушител. Никога обаче не строител, участник, никога не диференциран на дискутиращи със себе си и за себе си съ-общници. Ето защо у нас най-разпространените и същевременно най-„лесните” обществени чувства са общественото само-доволство и общественият гняв. И днес ние сме предимно само-доволни (не бива да се заблуждаваме: именно лукаво доволство има в това да се изживяваме като всегдашни страдалци, като колективна жертва, като простодушни измамени и т. н.). Или предимно разгневени – недоволни всякога от други и от друго. Но никога себе-не-доволни, никога не обезпокоени за себе си и от себе си – сиреч близки до едно много по-интимно обществено „сетиво” – обществената съвест.
Когато пиша тези редове, чувам че предстои новоизбраният патриарх Неофит да отслужи в митрополитския храм Св. Неделя молебен за единението на българския народ. Нека да отслужи, никога не е излишно да се отправи молитва към Господа. И все пак, струва ми се, че по-подходящо би било молебенът да бъде за осъвестяване, а не просто за „единение”. И ако можех да бъда на мястото на патриарха, в словото си непременно бих обърнал внимание, че това осъвестяване би трябвало да включи едно покайно признание, че общественият гняв, с който през тези дни така много се гордеем, е много, много по-лесно в духовен план чувство, отколкото, да кажем, общественото състрадание. Дали Господ не ни наказва например не защото търпим една „престъпна политическа класа”, а защото продължаваме да търпим ужасилите целия цивилизован свят нашенски „домове” за сираци, за ментално увредени деца, за престарели хора, лишени от близки? Скандалните разкрития за тези „домове” нито веднъж не предизвикаха ужас в обществото ни, нито веднъж не се „разсърдихме” истински на наглите обяснения, че „чужденците” умишлено ни клеветят, не се потресохме от откровено заявения отказ на наши сънародници да приемат подобни „домове” поне да бъдат преместени в местата, които обитаваме ние, „нормалните хора”. Непременно бих отбелязал също тоталното настъпление на безсрамието – особено в еротичната сфера – което в онова, което се нарича „чалга-култура” е достигнало такова кресчендо, че вече е срамно да изпитваш този вид срам. Та този ужасяващ ексхибиционизъм, който тъкмо „народът” така масово харесва е същинско себе-захвърляне на бесовете, които ни свеждат в него до под-човешкото. А само-изоставянето ни в под-човешкото не може да не ни превръща в „материал” за професионалните манипулатори със страстите, в чиито ръце сме механизми, работещи на принципа „стимул-реакция”.
Всичко това все пак не идва просто от „политическата класа”, дори не от „монополите”.
