„Ботев заварва народа си с дълбоко разколебан романтизъм. Отчаяние ли е това или са се зародили нови помамки в народната душа?“ На 6 януари се навършват 170 години от рождението на Христо Ботев.

Българска племенна романтика в Ботева

Ботев застъпва креящия дълбоко в душата на народа изблик на всички на­дежди: племенната романтика (вечната отушка на живота), която при всеки на­род се проявява в строго определени наслоения от дълготрайни преживелици.

През вековете на бедствия българският племенен романтизъм се застъпва преди всичко от хайдутството: в него пулсира сърцето на народа, то подхран­ва в малък и голям наивитета на упованията.

Но Ботев заварва народа си с дълбоко разколебан романтизъм: майките вече жестоко проклинат хайдутите и хайдутството. Отчаяние ли е това или са се зародили нови помамки в народната душа?

Поетът не е могъл да не съзнае още с първи стъпки в живота, че е налице и пред двата елемента: има в народа отчаяние, но има и зараждане на нова надежда. Някъде вече (в Цариград) се вещае недвусмислено, че както е потръгнало, българите с мирно развитие скоро „ще оставят султана без църву­ли“. Въобще в известни върхове на българското национално преуспяване зрее вече съзнанието, че българизмът може да си осигури бляскаво бъдаще и в границите на Отоманската империя. Но това са още умозрителни лучкания или – в най-добрия случай – надежди на облагодетелствувани от новия ход на нещата в Турция предни слоеве. А в народните маси доле – под път и над път из цялата страна – цари азиатско безправие, което отчайва майките, но което подхранва и завещания от векове народен романтизъм: гората, пушка­та, байракът.

Разбира се, поетът ще се отдаде по-скоро на чувствения елемент, отколкото на умозрителния. А в това е и пътят на единението му с народната душа, всичко друго ще е в зависимост от силата на индивидуалния гений.

Вред и винаги романтизмът изключва мотивировки и пояснения: те са налице в душата на поколенията, благодарение на едни и същи преживелици от векове. И сюжетите се направо драматизират: където са нужни мотивиров­ки и пояснения, спуща се просто завесата. И лицата (действията) се менят като в калейдоскоп. Всичко друго се предоставя на свободната фантазия, която всъщност не е свободна, защото се движи в установени от векове рамки на кристализирани преживелици. (Само затова класичният романтизъм поразително доближава библейския символизъм).

Ботев се вживява в българската племенна романтика и го въплощава интуитивно – така, както го открива в душата си. Извор край поляна под горица: къде по нас не е това така? Прочие няма какво да се описва. Там отиват момите „с менци за вода“ в определено време: неизменна българска битова рамка. Стоянка тръгва по-рано: тревога. Тича майката на „висок чердак“ – ужас; Стоянка е в прегръдките на Дойчина. Завесата се спуща, за да не се пояснява. И почва ново действие. Стоянка се зада­ла, Дойчин я посреща – изстрели, приветствени думи, общ възторг и пак изстрели. Само четири куплета са; защо ще са повече, така пристават българките на своите либета даже в мирното съжителство. Значи, пак сме в неизменни български преживелици. И сцената пак е свършена: завеса­та се спуща, за да се открие отново „високият чердак“, където майката продължава да се вайка и да проклина хайдути и хайдутство. А това дей­ствие вече застъпва нещо, което не е установено от векове. Прочие, нуж­дае се от обяснение. И то се дава: Дойчин е отвлякъл в хайдутство и сина на майката! Оттам ѝ са клетвите, само оттам, а не за избора на дъщеря ѝ. Но това е така в българския живот (като уникум явление в живота на ев­ропейските народи) и от наше време: майката у нас свързва своята лична съдба с тая на сина, а не със съдбата на дъщеря си. Значи, завършена е в поемата и тази сцена според рамките на установеното от векове. Ос­тава прочие да се даде последното силно чувствуване на онова, което е драматизирано като събитие. И то се дава: екват великденските камбани на българския романтизъм – явява се предишен войвода, стар като все­народното тегло. И просиява ореолът на съкровеното в народната душа: „горо, горо, майко мила“.

* * *

Обзет така от вълните на българския романтизъм, Ботев открива и по-дълбоките елементи на възторг, надежди и упования в своя народ. Те са:

1. Синовното чувство към майката, което у българина (пак като уникум явление в    живота на европейските народи) поглъща подобното чувство към бащата. В нашата народна поезия няма никъде никакви изповеди, излияния или даже благоговейни обръщения на син към бащата: такивато са изключи­телно към майката.

В „На прощаване“ Ботев, чрез обръщения към майка си, сюблимно по­стига да вложи в устата на народа и политически въжделения, и индивидуална вяра, и възторг. Народът възприема и пее това само като песен, разбира се. Защото Ботев е изразил съкровеното свое, като го е вложил в съкровеното народно: приливане на синовното сърце с майчиното. Никой сред нас не би могъл да си представи, че Ботев може да постигне същото чрез обръщение към баща си. Тази основна българска черта се дава още по-силно в елегията „Майци си“. Ако „На прощаване“ е дадена от Ботева в рамките на народната песен, „Майци си“ е вече интимна, лична, почти не предназначена за хората художествена изповед:

„… Приятел нямам,
Да му разкрия, що в душа тая;
Кого аз любя и в какво вярвам, –
Мечти и мисли, – от що страдая.
Освен теб, мале, никого нямам,
Ти си за мене любов и вяра.
…Много аз, мале, много мечтаях
Щастие и слава да видим двама…“

В никой друг народ поетът-син не би могъл не само да разбере, но и да чувствува Ботева в тази му изповед. А го чувствуват и до днес всички у нас, включително и най-индивидуализираните.

1. Заветното у българина ценене на „първо либе“. Строгостта на нравите ли, особеното благоговене на българина пред жената ли (също твърде само­битна наша черта, произтичаща навярно от изключителния авторитет на майката в българската челяд), но в „първа любов“ ние включваме всички на­дежди и очаквания от живота и всички мечти и построения за бъдаще. Как болно-горещи са тирадите в „На прощаване“ по първо либе! Няма у нас мла­да душа, която да не е поронила изкупителна сълза над тия тиради: тъй неиз­менно силно е внедрен в Ботевата душа тоя основен елемент на българския романтизъм. А неговата „До моето първо либе“ е може би единственото тво­рение и до днес в нашата художествена литература, което надъхва поколе­нията със социално чувство и с гражданска отзивчивост. Навярно защото в него Ботев е вложил най-болното от българската душа: само „до своето първо пибе“ е можал той да отправи изповедта за трагизма на младостта си – че е наложително да се откаже от лично щастие (което българинът през векове е виждал само в неразривно единение с първо либе).

2. „Вярно приятелство“, „верни на живот и смърт“, верни „до гроб“ – друг много скъп и много възпяван елемент на българския романтизъм. Изво­рите му се крият в една основна черта на нашата психология, с която ние се отличаваме от всички други славяни. Личността у нас е сравнително по-самоопределена, лесно се отърсва от семейната дисциплина, дели се и с леко сърце враждува дори с кръвни братя. Между славяните ние най-малко про­явяваме стадни наклонности, мекодушие, любвеобилност. Оттук е навярно у нас нуждата да си намерим „приятел“: да му отдадем сърце и душа и да бъдем поне с него „верни и неразделни“. Ботев много смислено дава тази наша романтична черта в „Дялба“. За българина приятелят е нещо повече от кръвен брат. И към него той се обръща не със славянското „брате мой“, а гальовно: „братко“.

„По чувства сме братя ний с тебе
И мисли еднакви ний таим…“

– тъй пояснително почва Ботев своите топли редове към по-стария си съратник и едничък приятел – Любена Каравелова, с когото „братски са делили страдания, бедност в чужбина“, без „да охнат под никакви мъки човешки“. А свършва с болно задушевен зов:

Напред сега с чувства и мисли
Последната дялба да делим:
Да изпълним дума заветна –
На смърт, братко, на смърт да вървим!

Безспорно у нас има по-особено и може би по-дълбоко чувство към кръвния брат. Не току-тъй е жива поговорката ни „брат брата не храни, но горко му, който го няма“. Обаче родовите чувства у нас, с изключение на май­чиното обаяние, са изгубили романтичния си ореол. Една от най-слабите ра­боти у Ботева е стихотворението му „Към брата си“. И пак още от първите думи се чувствува интимна болка – не оная в „Дялба“. Но тази интимност не постига възпламване, в нея не просиява никаква романтична лъч: няма ритъм, съпоставянията са почти нелогични, думите тракат, като не на място, а рими­те са на места съвсем тривиални:

„Отечество мило любя,
Неговият завет пазя;
Но себе си, брате, губя.
Тия глупци като мразя“.

4. А из тази психична особеност (българският индивидуализъм) произхожда навярно и четвъртият романтичен елемент в народа: прослава на сговора, на единодушието. „Сговорна дружина планина разбива“. На тази българска съкровеност Ботев е посветил също малка романтична пиеса – с типичните игривост и маниери на „Пристанала“.

„Зададе са облак тъмен
Откъм гора, от Балкана“.

Всички бягат към село, но стар дядо над ралото не дига глава: сее, „а пот от челото, град от очи“. Той до лани – в гората – е седял сред юнаци „като баща с брадата“. Редят се загадки за скръбта на стареца. Най-после той сам отговаря:

Двама братя воеводи,
Двамата ми верни сина
Скарали се, кой да води
Бащината си дружина!
…И стърчат им днес главите…
На прътове, на върлини.

5. И най-после, като фон на племенна романтика, ние имаме много живата в народа вяра в духове и почти ясно очертаните полумитове – змей, вили, самодиви. Те са в игра не само като бледи поверия, а като живи допущания в катадневния живот (с тях народът и днес отразява своите догадки за тайнственото, което е вечният източник на романтизма).

А в тоя фон на племенната романтика Ботев разкрива цялата стихия на своята творческа фантазия. „Хаджи Димитър“ е наистина безсмъртно творение тъкмо в куплетите, които почват с „Настане вечер“. Преди тези куплети в движение са „звяр и природа“ (както е в народните легенди и балади) и, разби­ра се, най-цветисто е застъпен традиционният в народната ни романтика сокол („Над него сокол – юнашка птица, и тя се за брата, за юнак, грижи!“). А с настъпва­нето на нощта оживява в поета с пълен обхват народната фантазия – самоди­ви, билки и литване, прегърнати, да търсят „духа“ на Караджата…

Няма съмнение, Ботев застъпва народната романтика по усет, а не по проучване. Но ако още в неговото време всичко това беше теоретично уста­новено, та значи, можеше и умозрително да се заеме, да се усвои, то какво още индивидуално би трябвало поетът да добави, за да направи своите образи „живот в живота“?

Известен най-вече с романа „Хоро” и пиесите „Свекърва” и „Вампир”, Антон Страшимиров (1872-1937) е автор на богато и разностранно творчество – повестите „Щастието на един век” и „Кръстопът”, недовършения роман „Роби”, както и пиесите „Прилепски светци”, „Отвъд”, „Свети Иван Рилски”, „На безкръстни гробове”. За съвременния читател остават абсолютно непознати и народоведските студии на писателя, събрани в „Книга за българите” (1917), „Българи, гърци и сърби” (1918), „Палач и злодей” (1924) или разпръснати из периодиката. Текстът „Българска племенна романтика в Ботева“ е откъс от посветеното на Ботев народоведско съчинение „Народ и поет“ (1922). Публикуван е в: Антон Страшимиров, „Бележити българи“, ИК „Синева“, 2009 г.