Симеон Радев напомня в първия том на „Строителите на съвременна България“ за прословутата статия на Стефан Стамболов, публикувана в органа на Либералната партия в. „Целокупна България“ под заглавие „Конституцията се нарушава“. В текста си Стамболов визира две конкретни нарушения: първо, консерваторите се обръщат към княз Александър Батенберг с титлата „Височество“, която той е придобил по рождение, а не с титлата „Светлост“, която е посочена в Търновската конституция. Второ, консервативният вестник „Витоша“ нарича министъра на външните работи Марко Балабанов „Негово превъзходителство“, въпреки че основният закон по думите на Радев „изрично забранява всякакви отличия“. Авторът на книгата свежда случая до чиста формалност, констатирайки, че „разлика между съществени нарушения и формални тогава не се правеше; конституцията бе едно неприкосновено цяло, поставено под защитата на народната религия“. Днес обаче има основания да поставим с много по-голяма сила въпроса дали се нарушава Конституцията от 1991 г., защото поводът съвсем не е толкова дребен и незначителен.

Народното събрание се намира в състояние на трайна институционална дисфункция и поне засега е трудно да се прогнозира, че през третата седмица след свикването му от президента то ще успее да заработи. За съжаление, това отклонение от нормата вече се превърна в част от българската политическа традиция. Когато се приемаха прибързаните промени в основния закон, нито една от парламентарно представените партии не се замисли за необходимостта от поправка в чл. 76, чрез която да се намери адекватен подход за преодоляване на перманентно повтарящите се идентични кризисни ситуации. В тази перспектива може би е резонно да се предизвика дебат за евентуално допълнение в текста на алинея 3 от същия член. Точната формулировка е от компетентността на юристите, но идеята е да се запише нещо в следния дух: ако в рамките на първия работен ден при три последователни повторения на процедурата народните представители не успеят да съберат изискуемото мнозинство за избор на председател, състоящо се от повече от половината от броя на гласовете, подадени след първата регистрация, те са длъжни да изберат най-възрастния измежду тях, който изпълнява функциите си до избора на нов председател. Тогава една част от състава на НС със сигурност ще заприлича на спартанската герузия, защото всички партии ще последват заканата на Борисов. Разбира се, съвсем възможно е да се намери и друг критерий, който да е с по-висока степен на ефективност – позицията да се заеме от най-младия или от най-възрастния юрист, от юриста с най-дълъг парламентарен опит, или от кандидат с юридическо образование, излъчен по право от първата политическа сила. Налага се изводът, че конституционната норма вече е остаряла, доколкото не способства за преодоляване на възникналите прецеденти, и трябва да се въведе адекватна регулация.

Ако искаме да сме обективни, трябва да признаем, че големият имиджов удар отнесе коалицията ПП-ДБ. Тя продължава да бъде упреквана, че прибързано е направила калпава конституция с неработеща процедура за назначаване на служебно правителство. Опорките, които циркулират в публичното пространство, са достатъчно добре известни. От друга страна, бяха допуснати и редица грешки, а ПП-ДБ не е единствената парламентарна формация, която с деструктивното си поведение предизвиква задълбочаване на политическата криза. Подходът на всички съдържа грешки, противоречи на елементарни принципи от теорията на преговорите за регулиране на надперсонални конфликти, не задава опции за изход от задънената улица. Това от своя страна засилва кризата на легитимността, а вече се появява реален риск държавата да затъне в конституционна криза. Няма как да изключим „приноса“ на нито една от партиите в рамките на този процес.

Конституционната норма вече е остаряла, доколкото не способства за преодоляване на възникналите прецеденти, и трябва да се въведе адекватна регулация.

Както е известно, от ПП-ДБ обвързаха избора на председател с подписване на тяхната декларация. Обаче не съществува конституционна или друга правна норма, която да поставя изискване за постигнато съгласие по законодателна програма, преди да се премине към конституиране на легислатурата. Поставеният срок от три месеца за изпълнение на приоритетите, заложени в тази декларация, е твърде кратък: историята на българската парламентарна практика показва, че при нормални условия отнема повече от месец процедурата по изработване и приемане на правилника, по попълване на съставите на постоянните комисии и на парламентарните делегации. НС е изправено и пред дебата за държавния бюджет, а в състоянието на фрагментация и поляризация той също би отнел поне два месеца. За да бъдат реализирани приоритетите от декларацията на ПП-ДБ, е необходима минимум една година, без да се предизвикват предсрочни избори. А за целта трябва да има редовно правителство. Наричащите себе си „демократи“ се опитват да действат от позицията на силата, като поставят на масата спорни законопроекти. Няма нищо лошо в това да се приоритизират конкретните законодателни инициативи, но тук се допускат сериозни комуникационни грешки, които предпоставят срива в стратегията. Коалицията иска настойчиво и ултимативно лидерска среща с Бойко Борисов, за да се обсъди декларацията. Ако отстояваме позицията на безпристрастни наблюдатели на преговорния процес, е неизбежно да констатираме тотално сбърканата технология: по правило първата фаза на този процес се състои в организация на среща за договаряне на формата, в който да разговарят двете страни, но, за съжаление, в годините на политическата криза нито една партия нито веднъж не отправи покана за такава среща. На следващо място, самата декларация е изключително кратка и е изпълнена с общи фрази; от тази гледна точка бе съвсем резонно предложението на Борисов първо да се проведе среща между юридическите екипи, а след детайлизация на текстовете документът да бъде подписан на лидерско ниво. Резонно е питането защо до вчера лидерът на ГЕРБ отстояваше тази позиция, а днес излъчва преговорен екип, в който влизат двамата заместник-председатели на партията (Даниел Митов и Томислав Дончев) и само един юрист (Росен Желязков). След малко ще се спрем подробно на ходовете му, които все повече остават встрани от вниманието на анализаторите, тъй като то е насочено основно към втората парламентарната сила. Наивна е тезата на ПП-ДБ, че който не подкрепя декларацията, подкрепя корупцията. Така идеята за публична среща постепенно започва да се маргинализира и придобива комичен оттенък в начина, по който тя се описваше доскоро от лидера на ГЕРБ: въпросът е не само той да застане пред „десетината им лидери“, да подпише декларацията, да каже, че е противник на корупцията и че се отрича от Пеевски; въпросът е далеч по- сложен, свързан е с нормативната уредба, чрез която ще се реализират приоритетите. Там има спорове по редица детайли и поне от това, което се виждаше до днес под светлината на прожекторите, става дума за детайли от професионалната компетентност на юристите. Ненадейно се оказа, че основният приоритет на партията на Борисов е да се състави кабинет, а споровете по документа трябва да се проведат след това. Наред с изгубеното време, остана неприятното усещане, че стратегията с декларацията се оказа неуспешна за ПП-ДБ и даде нови възможности на ГЕРБ за развиване на различни манипулативни техники. Вътрешното разделение в парламентарната група на демократичната коалиция по темата за избор на председател на НС още повече влоши стартовата ѝ позиция преди евентуалните преговори с „победителя“.

Но нека се опитаме да обясним какво точно прави Бойко Борисов: целта му винаги е била да придобие и да управлява изпълнителната власт, независимо от това дали премиер ще бъде самият той, или поставено от него лице. Известни са елементите на неговата стара стратегия, но тук ще ги припомним накратко, доколкото те се забелязват достатъчно добре и в актуалния контекст: първо, той преекспонира в максимална степен значимостта на собствената си харизма – само той би могъл да изведе страната от кризата и в случая представя себе си като единствения гарант за влизане в еврозоната през март 2025 г. Второ, обичайно политическите му опоненти са виновни за тежкото финансово състояние на държавата – Асен Василев е оставил „дупка в бюджета“ в размер на 18 млрд. лв. Трето, Борисов е готов на всякакви компромиси, за да намери партньори, склонни да подкрепят оглавено от него правителство – сега предлага сделка с ПП-ДБ, при която Атанас Атанасов става председател на НС и в евентуалната коалиция се включват ИТН и БСП. Важно е да видим какво стои отвъд стандартните послания, тъй като те не са нови и са повтаряни многократно през годините. Борисов обича да митологизира харизматичните си качества и да влиза в ролята на спасител, за да противостои на всички останали субекти, които от своя страна митологизират неговия одиозен образ. Тази тенденция в популисткия дискурс е хронологически проследима в изключително богатия по своя обем емпиричен материал. Така вече за всички страни настъпва моментът на трайно изхабяване на използваните манипулативни техники. В настоящата ситуация лидерът на ГЕРБ се опитва да извлече изгода от противоречията и влошените отношения в средите на фрагментираната и хетерогенна опозиция, която застава срещу него. Аналогично беше и поведението на Бойко Борисов при двата неуспешни опита на ИТН да събере мнозинство за съставяне на правителство след изборите от април и юли 2021 г. Сега влиза в употреба и мотивът за подкрепата на конституционната и съдебната реформа на Христо Иванов, която Борисов наложил по политически причини въпреки възраженията на юристите на партията. Характерната форма на дистанциране от опонентите се съчетава с артикулация на дихотомията между конструктивното и деструктивното поведение, като позицията на ГЕРБ се представя изцяло в позитивна светлина, а позицията на останалите партии е разрушителна и предпоставя задълбочаване на кризата. Ако хипотетично съберем всички депутатски гласове, които се чуват от парламентарната трибуна и извън нея в масираната атака срещу поправките в основния закон, общият им брой със сигурност ще позволи да се формира широка правителствена коалиция. Оттук логиката на манипулативната техника налага извода, че лидерът на първата политическа сила вече полага всички възможни усилия, за да съхрани конституционния ред – готов е на компромис за председателя на НС в съответствие с уговорката преди провалената ротация; желанието му да бъде отново премиер е издържано в духа на традицията, а реализацията на първия мандат се представя като завръщане към императивната норма, зададена от Конституцията, като бърз и ефективен способ за преодоляване на кризата.

На фона на всеобщата загриженост, че НС все още не успява да заработи, се увеличава рискът парламентарната криза да прерасне в конституционна.

Разбира се, всяка една от останалите парламентарни партии също представя своя вариант за изход. ИТН лансира кандидатурата на най-възрастния депутат за председател на НС; БСП разполага с безупречен професионалист за поста и разчита, че посредством силата на диалога ще убеди другите в собствената си правота; „Възраждане“ издига юрист с богат опит в частната си практика, който е бил и народен представител, доказал своята диалогичност и способност да намира иновативни решения на заплетените казуси. АПС и МЕЧ дават подкрепата си за кандидатури, които са алтернативни на предложената от ГЕРБ Рая Назарян. На фона на всеобщата загриженост, че НС все още не успява да заработи, се увеличава рискът парламентарната криза да прерасне в конституционна. Тревожното е, че тенденцията, повтаряща се в началния етап от работата на съставите на няколко последователно избрани легислатури, постепенно се превръща в норма, въпреки че тя е противоположност на утвърдената норма, тотално неглижиране на работещите правила. Дори да признаем, че е пресилен днешният патос, с който би прозвучал лозунгът „Конституцията се нарушава!“, дори да се абстрахираме от всички популистки експлоатации на темата, остава усещането за нередност, за парализа в дейността на законодателния орган, който задава нормите на реда. Актуалността на опозицията между нередност и ред вече има легитимни основания да се превърне в детерминанта на мисленето на широк кръг от хора, включително и на въоръжените с наратива на популизма. „Елитът“ превръща публичната трибуна в арена на взаимни нападки за липсата на изход от задънената улица. А рефлексията на кризата върху настроенията на „народа“ се изразява под формата на засилваща се електорална абстиненция. И тук идва мястото на един кратък отговор на въпроса, поставен в заглавието:

Ако приемем тривиалната трактовка за правото като регулатор, чиято валидност остава неоспорима поне през призмата на теорията, ситуацията на тупик се появява, когато е затруднено прилагането на конкретния конституционен текст. Със сигурност съществува формално юридическо тълкуване, според което първото заседание все още не е приключило и в този аспект основният закон не е нарушен. Същевременно ставаме свидетели на разпад на нашата съвместна смислова конституция, на усещането, че сме способни да живеем съвместно в единна общност на споделени ценности и да спазваме валидни за всички правила и предписания. Отвъд разпада на политическата система вече започва да прозира и разпадът на социалната тъкан на регулативните механизми. Темата е достатъчно сериозна, за да ни даде основания да се замислим.