„Как ни спасяват природните закони“, Оля Стоянова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

В „Музей на изчезващата нормалност“, първото стихотворение от поетичната книга на Оля Стоянова „Как ни спасяват природните закони“ („Жанет 45“ 2024), тя малко се сопва на тази разпълзяла се из света страст за уреждане на всякакви музеи: „Сигурно цял живот / няма да ни стигне / да обиколим тези музеи“, изпречвайки им алтернатива: „Толкова пътувания, / за да разберем / колко хубаво е / все по-често / да говорим / в сегашно време“. Българският Закон за културното наследство квалифицира музея по следния начин: „Културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел“. Организация, но за да има организация (стабилна, при нестабилните е друго) тя трябва да има територия, някъде да се помещава. Музеят, тоест, е винаги място, винаги нейде е поместен. И ето какво се получава в това първо стихотворение на Оля Стоянова: от едната страна е мястото, територията, пространството, „пълно с парадокси, любопитни факти, жестокости и изключения“, от другата е времето, „сегашното време“, за което възкликваме „колко хубаво е“. Едното е винаги (или почти винаги) застрашително, заплашително, несгодно. В него постоянно нещо се случва и това, което се случва, всякога е не-добро. Като например в стихотворението „За разликата в езиците“:

В тази чужда земя дори мелодията
на птичите песни
е различна –
трябва да се вслушваш по-внимателно,
за да разпознаеш по-дългия и провлачен звук
на песента на зелениката,
острия писък на въртошийката,
по-продължителното кискане на зеления кълвач,
но един звук никога не може
да се сбърка –
онзи шум от свистенето на крилата
на малкия ястреб,
който се спуска внезапно,
видял жертва.

И от тази поместеност в ужаса, в безизходицата, в „нямането-мърдане“ („Трети закон на равновесието“), която освен всичко друго е и липса на място, „за което да мечтаеш“ („Урок по перспектива“) – вездесъща е, повсеместна е, навсякъде е, единственото, което ти остава като спасение, е времето – само то е равно на „природните закони“:

Как ни спасяват природните закони

[…]

После някой от онези мълчаливи и тъжни хора –
може би далечен роднина или скъп приятел,
внезапно се засмива на глас –
                                                  кратко и силно,
проумял най-сетне онзи урок от пети клас,
който ни прави безсмъртни.     

Пътуваме във времето, за да постигнем безсмъртието, за да се спасим. Но това пътуване, както поне засега ни уверяват физиците, е невъзможно пътуване и вероятно поради това Оля Стоянова прави един неочакван скок, една внезапна промяна на поетическо внушение, което ни оставя без дъх и заедно с това ни кара да се плеснем по челото и да възкликнем: „Да му се не види, как не сме се сетили?!“. Този квантов скок откриваме в стихотворението „Как умират градовете“:

Процесите не са видими,
всичко се случва бавно –
без бързане,
без радост –
първо изчезват уличните музиканти,
търговците на плодове,
после гълъбите,
от които се оплакват всички,
просяците се запиляват нанякъде,
не се мотаят бездомни кучета и зяпачи,
котките все едно никога не са съществували,
няма ги гледачките на ръце,
пазарите са чисти и тихи,
няма викове и песни,
животът е влязъл
в сигурни и прави коловози.
А правилата на живота
не са такива –
на него му трябват смутители,
трябват му викове,
хаос,
луди глави,
поне една доза несигурност,
която да раздвижи кръвта,
за да не бъде животът еднопосочна улица
с ясен изход.

Оттук вече ни става ясно защо Оля Стоянова е толкова сърдита на музеите – ами защото в тях „няма викове и песни“, трябва да стъпваш на пръсти, да не вдигаш шум и изобщо да си по-тих от водата и по-нисък от тревата. Както е в стихотворението „Музей по естествена история“ (пак музей, отново музей) – място, стерилно подредено:

[…]

Всички сме омагьосани от чудото –
крилата на пеперудата са прободени и разгънати
под точно определен ъгъл
като за снимка –
                            симетрични и болезнено красиви.

Трябва размъкнатост, за да има живот; трябва безсистемност; за да има живот; трябва разхвърляност, за да има живот… Трябва хаос, за да има живот, един неподправен хаос. И ето го парадоксалния извод, задължителния извод, най-верния извод:

Колкото повече нарушаваме природните закони, толкова повече ни спасяват природните закони. Трябва да бъдем нарушители, за да бъдем победители…

За невидимите граници

Да, знам,
сега всичко е спокойно –
малко бунтове тук,
размирици там
сигурно има природен закон,
който казва,
че светът не може
да стои на едно място
и земята се върти все така – неспокойно.
Новото е,
че един ден се будя
и виждам ясно демаркационната линия,
която пресича улицата –
разделя хората,
        къщите,
   планините,
разсича непознат град
като половинките на портокал –
училища,
концертни зали,
пешеходни пътеки,
квартали –
       в мирно време.
уж няма война,
а има граници и спорни територии,
невидими линии, които
       категорично ни разделят
и само от време на време някой –
може да е дете
    или луд,
не си гледа в краката,
и се спъва
    на ръба.

Спънати на ръба, изпяваме високопланинските звуци: „Дишай. / Издишай. / Дишай“.

И така, спасени сме… И така, безсмъртни сме…