Начало Идеи Гледна точка Наръчник за писатели
Гледна точка

Наръчник за писатели

Деян Енев
22.07.2015
2048

DEnev

Той сега е на 71. Отдавна не живее в България, но си идва сравнително често. Има издадени няколко книги. Този текст е за срещата ми с една от книгите му.

Притежавам книгата от 2011 година, годината на издаването й. Това личи и от автографа, който имам от автора. Спомням си премиерата, беше в НДК. После, спомням си, прочетох нещо от книгата, казах си, да, това непременно трябва да се прочете, и я сложих на купа най-отгоре. Това, че книгата стои най-отгоре на купа, ме успокояваше. Рано или късно щях да стигна до нея.

Пристигаха обаче други книги и тази книга лека-полека изчезна по-надолу в купа. Купищата книги задръстват стаята ми покрай стените и когато станат толкова високи, че заплашват да се срутят, обикновено през интервал от няколко месеца, ги пресявам и една част от тях качвам на тавана. (Само за сведение – горе на тавана положението е следното: придвижвам се между книгите по нещо като малки окопчета. Знам, че никога няма да прочета всички тези книги. Но тяхното присъствие по невидим начин ме успокоява. Защо е така, не знам.) За четири години книгите в стаята ми са преминали през много такива пресявания. Но все е ставало така, че тази книга, книгата, за която говоря сега, съм я задържал, оставял съм я все долу, в стаята, при мен.

И нейният ред дойде.

Това е книга с фрагменти. Най-медоносният жанр. В книгата с фрагменти писателят няма никакви доспехи, той просто е събеседник. Вътре са неговите спомени, неговите разсъждения за живота, човека и света, неговите писателски рефлекси – първите, най-точните, неговата тъга, родословието му, срещата му с онези писатели, които са станали негови учители, включително и много цитати от любимите му автори, анекдотите, които са го разсмели до сълзи, вътре е неговото философстване, вътре е солта от среднощните му разговори с негови съмишленици или опоненти… Вътре нерядко белетристът се осмелява да покаже и късче от крилата си на поет.

Вътре е солта на живота му.

Такива книги аз наричам „Наръчник за писатели”. Ако съумееш да понесеш такава книга с цялата й горчивина и безутешност, с цялата несрета на онзи дълъг поглед от младостта към старостта и от старостта към младостта, който в крайна сметка не е нищо друго, освен самоотвержения, обречен безусловно на крушение лов на „голямата риба”, тръгването и после завръщането, онази риба например от „Старецът и морето” (да си спомним за Ърнест, той беше роден вчера!) тогава ти знаеш главното за писането, за самотата, за огъня, който става на жар и после се превръща в изстиващи синеещи въглени, които на свой ред се превръщат в сива пепел…

Тогава вече можеш да поискаш да станеш писател.

В края на текста ще научите името на книгата и името на автора – тези от вас, които още не са се досетили. Авторът, впрочем, е добре известен сред просветените и книголюбците, с него има запомнящи се интервюта в пресата и от него има вече не малко на брой публицистични текстове, които го нареждат сред най-добрите. Но с този мой текст аз искам да направя моя малък влог към неговото по-нататъшно популяризиране и към новото и новото посягане към книгите му – не много на брой, но с печата на цялостно творческо дело.

За да оборим един от неговите фрагменти:

Аз бях чужденец, на когото американците разказваха най-интимните си тайни. В продължение на много години във вътрешен превод, протичащ в моята родена в Банкя глава, аз структурирах чужди съдби и помогнах на мнозина на чуждия за мен английски език. В моя език обаче, в моята култура останах тих и не успях добре да направя това, което можех и което бях длъжен да направя. А е вече късно да го променя.

И не на последно място, заради факта, че този човек, този писател, сякаш е един от онези петима музиканти, описани в стихотворението на Борис Христов „Петима музиканти”:

В горещия септември на едно далечно лято
петима клоуни, петима музиканти бяхме ние –
до зъбите претъпкан вреше ресторанта
и трябваше с пияните да плачем,
с лудите да пием.

Между другото, редактор на всичките му книги е тъкмо поетът Борис Христов.

А сега продължавам да преписвам напосоки от книгата.

Аз виждам писането само като жал за нашия обречен живот, като копнеж към непознаваемото, като неизбежна скръб. 

Когато шимпанзетата били посетени в градската зоологическа градина от група олимпийски шампиони по борба, те изпаднали в териториална паника и започнали да замерят борците с лайната си. Това те правели и помежду си, когато се чувствали нападнати от шимпанзета пришълци. (Достоверна история, разказана от очевидци.) 

Радичков се мъчи да отгатне в разказите си какво казват гаргите и жабите в хвостохранилищата на нашата разрушена страна. Всички гоним тенеца на нашето детство, но вече не помним как той изглежда.

Аз в полусън понякога долавям призрачните духове на богомилски прадеди, дуалисти, албигойци, адамити, чувам шепота на техния далечен бунт, буренясващ в далечни, запустели гробища.

Сине мой, в бъдещето ти сигурно няма да четеш на езика, на който пиша сега, но дали ще разбереш някой ден колко перфектно бе извита дъгата на нашия гръбнак с ръцете ни, кръстосани отзад на гърба още като деца? Параболичната крива на нашето време, нашата тъга и обреченост. Дали ще се случи да участваш някой ден в сън за призрачен октомврийски гроздобер на хорица с криви крака и опинци, които са ни предхождали в кръговрата и които ние не помним? Дали ще ти се доплаче, както на мен ми се плаче за моите забравени завинаги деди и прадеди, чиято прах се носи над село Комощица? 

Всичко важно трябва да се прави с убеждение и с пълно безстрашие, със свирепо лице, без никакво, ама абсолютно никакво намерение на някого да му е приятно и да се чувства добре! 

Вярата в Господ, изглежда, е най-икономичният път към отговора за смисъла на живота, постижим в рамките на човешкото време. Пътят на науката вероятно ще отнеме още хилядолетия, за да стигне накрая, след много заобикаляния, до този толкова прост отговор: Господ има! 

Изведнъж видях в огледалото, че бръсна лицето на дядо си. Не даже на баща си… 

Предпочитам да не си спомням спомените публично, защото ще ги унищожа и унижа или ще ги променя завинаги. Спомените, изглежда, трябва да си останат нещо, с което да ни закопаят. Всяко припомняне ги видоизменя и деградира, така че накрая оставаме без връзка със самите себе си. 

Писателите не пишат вече, а се плезят в печатна форма. Някои даже попръдват, ако трябва да бъдем честни. 

Косата му се умори да се бори с пърхота, постепенно посивя, слегна се и притихна. Вятърът вече не можеше да я разроши. Настъпило бе времето на есенните дъждове.

Хубав е този израз на Бунин за Толстой: „В очите му имаше някаква наблюдателност на звяр…”

Веднъж видях бебе, което приличаше на Алфред Хичкок…

Хората всъщност не помнят нищо.

Това е началото на всяко успешно политическо съждение.

Има описание на сибирски лагерист, който е успял да остане жив в Магадан, хранейки се със замръзнали мамути.

Йосиф Бродски непрекъснато пушеше и четеше стиховете си носово и напевно. Разказва за джаза, но когато чете публично собствените си стихове, странно напомня за „причитанието” в черковнославянска литургия.

Варлам Шаламов:

„Моите дневници бяха стиховете.”

Проследявайки дългите мятания на Чоран в предмостията на смъртта, неговите опити да я залости в килерите на своето песимистично красноречие, не мога да не се усмихна и да не кимна със съчувствието на човек, извървял паралелен път, макар и от отсамната страна на реката Дунав.

Новите хора изобщо не приличат на старите. Наблюдавах един старец, който се опитваше да набере номер на своя мобилен телефон. Това изглеждаше нелепо. И двамата изглеждаха като заклети врагове, на които не им достига сила да се победят един друг.

Малките нации могат да успеят само в правенето на малки неща с голямо качество в малки количества.

Оказва се – една от големите тайни на успеха в живота се състои в това да се научиш да правиш отлично нещата, които мразиш да правиш.

Размерът на Вселената се определя от скоростта на Мисълта. Абсолютно немислимо е ние да сме одушевени, а Вселената – не.

Платонов: „Възрастните хора са сираци.”

Вероятно пиша на един вече мъртъв език, който все още не знае това. Но аз истински нямам друг освен него.

Почти всичко разбрах, много неща научих, но за парите нищо не проумях. С други думи, останах напълно неграмотен за най-важното. 

Сега да си спазя обещанието. Автор е Любомир Канов. Заглавието на книгата е „Стрела от тръстика”. (Издателство „Рива”, 2011 г.)

Обадих се в издателството, тиражът вече почти е изчерпан. Но може би най-нетърпеливите, особено сред кандидатите за писатели, ще се окажат късметлии.

Защото ако съществува истински „Наръчник за писатели”, прецизен, точен като еталона на метъра в Париж, излят от онази сол, която се утаява по малко след всяка среща с добра книга, добър човек или голямо изпитание, онази сол, която се утаява след всеки сън за рано загиналия баща или след всяко припомняне за невъзможността да погребеш майка си, и ти, и брат ти, защото сте емигранти от десет години, това е тази книга.

Деян Енев
22.07.2015

Свързани статии

Още от автора