Начало Идеи Актуално Насилието и поразеният език
Актуално

Насилието и поразеният език

Давид Иерохам
27.03.2017
21205
Фотография: Капитал, Цветелина Белутова

Давид Иерохам пред Портал Култура. За агресията сред децата, за корумпирания ни език и невъзможността да чуем другия, за психодрамата.

Сега сме вторачени в онова, което кипи политически, а много неща се утаяват под повърхността. Едно от нещата, които тревожат хората, е насилието, особено сред деца, последните случаи. Как разчитате тази картина? Ваши колеги говорят за липса на емоционално възпитание.

Мисля, че това не е ново явление. Интензивното насочване на вниманието към него, показва, че насилието не е само между децата, а е състояние на ума, което ни обърква, тревожи ни и може би се актуализира от самите отношения в обществото. Аз мисля, че изживяваме големи промени. Не можем да си дадем сметка какви точно, не можем да дадем точните отговори, но знаем, че има промени, чувстваме ги. Когато има промени, винаги има апокалиптични видения, че нещо се разпада, че ние самите се разпадаме, че организацията на ума ни се разпада. Естественият въпрос, който си задаваме, е: какво става, защо около нас има насилие? Винаги е имало насилие между децата. Как да го избегнем? Част от промените е в това, че индивидът става все по-анонимен и като че ли все по-безсилен. Нищо не зависи от него. Това не започва сега, а е много стара работа – че ние сме безсилни, че не можем нищо да променим. Даже малката революция, която изживяхме, не ни даде вътрешна власт в смисъла на вътрешна сила, че можем нещо да направим. А безсилието води до повишаване на насилието.

Трябва да имаме предвид, че преди 10 ноември нашето общество беше изключително тихо и мълчаливо. Аналогията, която бих могъл да направя, е с обществото от 50-те години в Западна Европа – тихи поколения, послушни поколения, апатични поколения. Нашето общество беше такова. Тихо външно, но трупащо много агресия, много импулси, много фантазии. Не се знае какво сънува послушният човек, какви са фантазиите му – но е по-вероятно те да са изпълнени с насилие. И тогава имаше насилие, но нещата се премълчаваха и не се обсъждаха. Смяташе се, че родителите или учителите са много „прости хора” и са виновни. Според мен корените са много по-дълбоки и сега ние продължаваме да жънем плодовете на онова, в което живеем и в което живяхме.

Има и други елементи. Трябва да си дадем сметка, че в юношеството ние преживяваме интензивно цялата човешка история и не бива да подценяваме вниманието, което му дължим. Насилието се случва в училище, въпреки че става и в семейството, но семейството е все още тайнствената пещера, откъдето не излизат много неща. Тукашният човек възпитава детето си в изключително силна конкурентност – добър е този, който има успехи, който получава добри бележки, който запаметява добре, защото бъдещето е на определени професии, определени социални позиции, определени статуси, към които трябва да се стремиш още от много ранна възраст. А всъщност естественото човешко развитие на личността е свързано с други неща. Още даскал Ботьо Петков е казал на сина си: „Ти човек стани, а пък тъпанът на баща ти е на тавана”. Много мъдро, защото всъщност той казва – развий своята емоционалност, опознай себе си, развий своите психологически роли, познанието за себе си, за собствените си чувства, за чувствата на другите, пък тъпанът цял живот ще го думкаш. Много бързаме да развием социалните умения, кариеризма, социалната мечта за професионално утвърждаване и много малко внимание отделяме на преживяването. Аз пак казвам, че през юношеството всъщност преживяваме цялата човешка история от първобитното общество през Средновековието, до днес. Всички бурни събития, които историята е преживяла, юношата ги преживява в много кратък срок.

Мислите ли, че медиите и видеоигрите, въобще целият визуален сектор въздейства за увеличаване на агресивността при децата?

Не мисля, че е така. Казват – няма да ходиш на филми, в които има насилие, няма да гледаш приказки по телевизията, където вълкът изяжда Червената шапчица, Шарл Перо е вреден… Всъщност не е така. Децата отреагират собствените си страхове, собствените си страховити фантазии, именно гледайки приказки, играейки електронни игри. Те виждат, че техните фантазии не са толкова страшни. Не е толкова лесно да отиграеш фантазията в реалността. Във видеоигрите можеш да я отиграеш, там виждаш какво представляват фантазиите, те са игри. Затова казваме игра. Детето в детската стая язди стол и размахва сабя, влиза бащата и пита: „Какво е това?”, но детето не казва: „Това е моят кон и моята сабя”, а: „Това е столът, аз нещо подреждам тук”.

Ето защо не мисля, че видеоигрите са толкова страшни, стига да не пречат на останалите детски занимания, да не изолират, защото хората са в изолация. Комуникациите на днешния човек са много разстроени, ние не можем да общуваме, не можем да говорим. Може би се отразява това, че нашият език, езикът, с който общуваме, е изключително корумпиран, изключително поразен. Ние не общуваме с езика, ние го използваме, за да даваме оценки, съждения, да получаваме статус, престиж. Същото е и в училище. Имаше изследване, че много хора четат, обаче не осмислят текста. Виновни не са тези, които не осмислят, а това, че не използваме езика за живо общуване, а го използваме като власт, като сила, като отбелязване, като отметка. Езикът е изключително корумпиран и беден, пълен с клишета. Трябва да приложим цялото си усилие, за да избегнем клишето, което е безсмислено, няма смисъл да общуваме чрез него. Отправя се едно възвание – хайде сега, общувайте… Как се общува? Именно защото комуникацията е прекъсната и комуникативният ни език страда, ние не можем да предадем на децата психологическите, емоционалните роли, а ни е по-лесно да говорим с един бюрократично-административен език, с какъвто, безпокоя се, и сега обговарям такива сложни теми.

Избуяват ли нови страхове? Хората непрекъснато настояват, че са страхуват от все повече нови неща. Не са ли стари тези страхове?

Когато човек каже, че се страхува от определено нещо, ти винаги си казваш – ох, стари работи, това са страховете още от детската стая. Ала те се мултиплицират и в дълбочина. Страховете ни вече не са страхове, а ужаси. Като че ли виждаме, провиждаме не обикновени страхове, а ужасяващи неща, ужасяващи катастрофи, имаме апокалиптични видения за пълен разпад. Това вероятно е свързано пак с разпадането на отношенията и вкопчването в административно-бюрократични решения. Страховете според мен не са нови, те се комбинират, но винаги опират до най-ранните ни страхове. И може би се мултиплицират на базата на това, че не можем да прозрем какво става около нас, нямаме прозрение за реалността. Не се страхуват хората, които имат куража да гледат реалността такава, каквато е. Ала за това се иска умение, за това се иска сътрудничество. Ние никога не отразяваме реалността обективно, винаги имаме субективни оцветявания, нюанси на базата на нашите истории, на нашия опит и т.н.

От друга страна, съпоставянето на гледни точки е изключително затруднено, защото напоследък – включително покрай изборите и дебатите около изборите – има едно непрекъснато дебнене да хванеш другия в грешка, за да го критикуваш, не да го чуеш. Затова дискусията е непълноценна и това още повече засилва чувството ни за фрагментарност на пейзажа.

Когато има общност, когато има донякъде установени и регламентирани отношения, когато има топлота, уют, когато има стремеж да разбереш другия, тогава страховете отстъпват, те остават зад вратата. Но днес нашата общност е в състояние на битка и бягство, на подозрителност. Това е състояние, през което минава детето още в най-ранните си стадии на развитие, то не познава реалността, възприема обектите частично и не възприема цялостната картина, вместо което безкрайно фантазира. И нашето съзнание прави същото. Което всъщност е по-скоро на базата на регреса в общуването и осмислянето, отколкото на това, че нашето въображение кой знае колко се е засилило.

Казвате, че езикът е увреден. Ако езикът обаче се разпръсне, какво става с комуникативността тогава, с връзките между хората? Защото езикът престава да означава?

Да, езикът престава да означава, думите вече не са адекватните символи, престават да символизират. От друга страна, езикът никога не е бил всичко. Изразяването става по много начини, и през тялото, и през жестовете, и през лицето, и през погледа… Въпреки това общуването е в разпад. Сякаш е поразена интимната тъкан на отношенията, на устройството ни, като човешки същества, защото през общуването ние сътворяваме нашата споделена действителност.

Така стигаме до психодрамата, с която се занимавате. Какво ви даде тя?

Психодрамата е моята страст.

Как открихте психодрамата и как тя бе въведена в България?

Аз идвам от психиатрията. Дълги години съм работил в психиатрични заведения. Занимавал съм се с тежки психични заболявания, с психози, със зависимости и т.н. Навремето имаше лекарства, беше развита биологията, т. нар. биологична психиатрия. Тренингът ми е минал през всичко това. Но така или иначе най-важното нещо е как да разговаряш и как да разбереш другия през разговора, през думите. Как да се срещнеш с него и как да разбереш какво е той и какво преживява, включително и при срещата с такъв представител на институцията, какъвто е психиатърът. Аз имах късмет в моето развитие, защото още по времето на тоталитаризма по един низ от случайности попаднах на психотерапевт от гръцки произход, който дълги години беше живял в САЩ, – д-р Джордж Василиу, който имаше частен институт в Атина, институтът се казваше „Антропос” – институт за човека. Той правеше семейна и групова терапия. Идеята на семейната и груповата терапия е, че човек не боледува сам, а го разболява контекстът, и то част от контекста, един дисфункционален контекст. И ако се преодолеят дисфункциите в контекста, тоест ако се преодолеят дисфункциите в отношенията в семейството, в начина на общуване с околните, тогава и патологията ще бъде преодоляна.

Психодрамата в България е плод на един започнал през 1988 г. диалог между група тукашни психотерапевти, предимно психиатри, и двама европейски психодрама-терапевти, Габриеле Вийсман-Брун от Берн и доктор Йоран Хьогберг от Стокхолм. Постепенно тя навлезе широко в психотерапевтичната практика у нас.

Психодрамата вижда човека не само през думите и не само през средствата на терапевта. Психодрамата се прави на сцена, на която се отиграва, сътворява се действие, в което пациентът е главният герой и автор. Тук вече се открива друг един свят. Ако само разговаряме и се досещаме каква е психичната реалност на този, с когото разговаряме, а той се досеща за нашата психична реалност, то психодрамата отваря една сцена, на която ти можеш да проектираш всичките си преживявания по един Шекспиров начин. Яков Морено, който е измислил психодрамата, казва: „Аз идвам от Шекспир”. Защото ние, хората, сме драматични същества. Именно когато си на сцената на психодрамата, можеш да се видиш отстрани с помощта на групата и да направиш връзка между това, което казваш, което чувстваш и мислиш, и онова, което вършиш. Ние сме в тотален разпад точно в този смисъл – правим едно, говорим друго, чувстваме трето, мислим четвърто, и се опитваме във всичко това да намери истината. Сега се говори за отвъд-истината или пост-истината. Психодрамата обединява. Ти се виждаш и всички тези фрагменти се събират в една цялостност, в едно действие, в една последователност, в една креативност. Ти самият сътворяваш твоя свят и твоето действие. Аз съм пленник на психодрамата. Казвам го без неудобство. Освен това психодрамата е групово занимание, въпреки че може да се прави индивидуално, но в групата хората обменят своите преживявания, своя различен ъгъл на виждане върху едно и също нещо, което те изобразяват, а не говорят, не спорят за него. Те го виждат като изображение. Това пък дава обратен и много силен ефект върху тяхното преживяване, защото те се виждат в едно голямо огледало.

Морено е работил и с бежанци през Първата световна война, в лагери за бежанци около Виена. После заминава за САЩ. Но е започнал с тежки случаи, включително в психиатричните болници – работил е с психози. Психодрамата е много добър метод за лечение на тежки психически заболявания, както и на „нормотици”, тоест нормални невротици, каквито сме всички ние. Тя повишава спонтанността, повишава креативността, от което имаме нужда, защото за да живееш пълноценно, непрекъснато трябва да пресътворяваш себе си и да пресътворяваш контекста около теб, да преодоляваш бариерите на креативността. Ние се раждаме с много възможности, с много сила, с много власт и културата неумолимо и жестоко ни ограничава. И ние трябва да намерим нашия път и нашата среща с културата, без да се лишим от креативността и спонтанността си, но и да живеем в общността, в културата. Психодрамата е средство, което ни дава някаква истина, някакво прозрение за нас самите и така помага.

След нея можете ли да гледате непредубедено на театъра, или вече го възприемате като логично продължение на заниманието си, само че за по-широка публика? Какъв е ефектът тогава от една пиеса на Шекспир?

Откакто започнах да правя психодрама, все по-малко ходя на театър. Ние отиваме на театър не да се забавляваме, отиваме на театър, за да научим нещо за себе си през героя. Ние не знаем за Едиповия си комплекс, обаче Софокъл е написал „Едип цар” и след това Фройд е казал: „А, това е важно”. И когато гледаме „Едип цар”, ние научаваме нещо за самите себе си. За съжаление изкуството също изпада в някаква фрагментарност. Не съм експерт, не мога да кажа.

Описаният от вас ефект не се ли случва?

Безспорно се случва. Изкуството не е само игра и забавление, ти научаваш нещо за себе си във всеки момент.

Имаше един проект на Червената къща – „Изкуство за социална промяна”.  Деца играеха на сцената себе си, нещо много важно за тях. Става дума за деца в неравностойно положение, които се променяха.

Да, това е проект на Червената къща. Един международен проект, който беше много добър. Започна през 90-те години, когато много артисти нямаха работа, бяха на улицата. Имаше много хора, които не искаха да се занимават с казионно изкуство, и тогава Червената къща срещна тези две маргинални групи – сираците по домовете и маргинализираните артисти – актьори, художници, танцьори… И ги срещнаха. Беше много добро начинание, защото даде възможност на сирачета от домовете да се впишат в културата. По такъв начин те намериха  собственото си означаване и собствената си съдба. Оказа се, че артистите, които се занимаваха с тях, имат психологическа култура, която ги прави много чувствителни и те много добре работеха с децата с проблеми, макар че не бяха психолози. Този проект намира своето ново продължение. Има един „Павилион 19” на Женския пазар, където работят хора, които са ветерани от първия проект. На пазара има ромски деца, те имат родители, но живеят на улицата. Хората, които се занимават с тях, им дават възможност да се изразят, дават им индивидуалност. Това дете вече не е анонимно, то се оглежда в очите на другите и се означава по този начин.

Как вашите последователи развиват направлението психодрама?

Вижте, аз не съм „учител”. Има много хора, които се занимават с психодрама. Те не са обучавани само от мен, в България има много психотерапевти, които включват психодрамата в своята практика. За съжаление психиатричните заведения все още са затворени. Те трябва да се отворят за психотерапевтичната активност. В психиатрията все още властват лекарствата и малко се разговаря с пациентите. Те не са субекти. Едва сега, през последните години, в психиатрията започнаха да търсят психолози, психотерапевти. Не би било лошо да потърсят и артисти, обучавани в психодрама, социометрия и групова терапия. Когато психиатрията отвори вратите си за психодрамата, това ще има много добър ефект върху пациентите. Тук-там това се прави, но би трябвало да бъде по-широка практика.

А при наркозависимите?

Също. Навремето съм работил много с наркозависими. Психодрама се прави в някои от комуните, правят се ролеви игри, води се групов процес. Да, там също има ефект, особено при превенцията на рецидивите, като се разиграват евентуални бъдещи ситуации, в които наркозависимият може да бъде податлив и отново да се върне към различни ситуации, които дебалансират емоционално, когато има изпитания и увлечението отново се събужда. Там се разиграват ситуации, в които да се репетират невлизането, неповторението на стария модел, тоест това да направиш нещо ново, да промениш нещо.

Има ли случаи, в които психодрамата не е препоръчителна, хора, на които, така да се каже, им е преграден този път?

Има хора, които са на границата на собствената си психотичност, на границата на психозата, които обаче не влизат в психоза, функционират социално, но са много раними и уязвими и лесно могат да бъдат вкарани в психотичен пристъп. Не е толкова лошо такъв човек да бъде вкаран в психотичен пристъп, защото, след като го преживее, той отново се връща обратно и разбира какво става с него.

Понякога психодрамата и груповата терапия могат да провокират човека, защото той е изградил собствените си защити и функционира, макар и непълноценно, но си функционира по някакъв начин. Тези психологически защити могат да се провокират и той да започне да „кърви” емоционално, тогава могат да се потърсят включително и медикаменти, да се потърси и хоспитализация, за да се преодолее този период. Но това са редки случаи, слава Богу. В психиатричните заведения, където има защитена среда, би могло да се прави психодрама много по-активно.

Излиза, че цялото общество, както казвате, е съставено от „нормотици”? Как да си ги представим?

Има хора с вътрешни конфликти, те осъзнават вътрешната си болка и търсят помощ. Има хора, които не осъзнават вътрешния си конфликт, а поведението им носи страдание на околните. И има психотици, които са откъснати от реалността и живеят в свой собствен свят.

Психодрамата има три категории. Първо, това е главният герой, протагонистът, който агонизира на сцената в страданията на цялата група, на всички ни. Има помощни Азове, това са второстепенните герои, които подпомагат протагониста, подпомагат развитието на неговия Аз и стават огледала за отделни негови части, като му помагат да ги интегрира. Има и публика, това е групата.

Ако гледаме обществото през тази призма, можем да кажем, че голяма част от обществото е публика, има помощни Азове и един протагонист, който се сменя непрекъснато. Има и режисьор, водещ на процеса, макар понякога да не се знае кой е той. Най-големите ни страхове са свързани с това, че не знаем кой е режисьорът.

А може ли да се узнае кой е режисьорът?

Режисьорът е добре да се познава, но въпросът е той да не е диктатор, да не е пасивен и да не е месия. И да е достатъчно деликатен, не да диктува и да заповядва, а да организира контекста от гледната точка на позицията, която има. Но трябва да бъде деликатен и да не се мисли за всемогъщ, а да делегира на групата права, да й дава възможност да търси собствените си пътища.

Ако не го направи, какво става с групата?

Ако не го направи, групата изпада в различни състояния, които са или параноидни, или манийни и екстазни. Ние, хората, сме склонни да станем подвластни на велики символи, да застанем под техните знамена и даже да убиваме в тяхно име. Или пък ставаме плахи и зависими. Ако режисьорът изпълни функцията си в смисъла на психодрамата, то тогава групата работи и вече като работна група открива и изследва реалността, което и помага да решава проблемите и на индивида, и на обществото.

Покрай всички тези конфликти с бежанци, има ли огледало, което да поставим пред себе си и да се видим с нашата невъзможност да приемем другия?  

Ако ги нямаше бежанците в Белене или в Елин Пелин, как светът щеше да научи за местния общински тартор и как той ще застане и ще каже: „Аз ви пазя всички, аз ви защитавам”. Отново говорим за анонимността и липсата на комуникация, от които страдаме и от които искаме да излезем по какъвто и да е начин, за да се представим и да се изразим. Като че ли твърде малко са каналите за нашето изразяване, броят се на пръсти и ние не можем да реализираме креативността си.

А как да се разширят тези канали? Дори професионалните възможности не са големи. Наскоро четох, че 80% от хората в България не членуват в никакви организации, групи, клубове.

Не знам какво е Белене. Нямам представа. Но си представям, че ако в една община има по-богат живот – техен си, местен – хората няма да са уязвени, унижени, няма да се чувстват толкова бедни. Бил съм в село – наистина не българско, а швейцарско – където хората правят театър. Няма значение каква е пиесата, самият процес е важен, хората се вълнуват… После някой от тях отива в града и записва децата си в театрално училище и изведнъж всичко придобива контури, получава се този вътрешен живот на общността, която търси изразяване.

Има ли проблем в емоционалния ни живот, който ни е трудно да формулираме, нещо, което се утаява? Дали тази невъзможност не се проявява точно при децата?

Емоциите са инструментът за опознаване на реалността. Първо през емоциите и през нюансите в емоциите ние опознаваме какво става, как става. След това се учим да осмисляме емоциите си, да ги преработваме, включително страховете си, ужасите си. И така ги превръщаме в част от себе си, интегрираме ги в нашия опит, в нашата активност. Една голяма част обаче не успяваме да преработим, не успяваме да интегрираме. Това вече е въпрос и на ранното ни детско развитие. Като че ли на него се обръща много голямо внимание. Сега повече родителите наблюдават емоциите на децата си. Много по-внимателни са, много по-чувствителни са, четат повече книги, по-образовани са, отбелязват си кога бебето им за първи път се е усмихнало, кога е проходило, имат чувствителност към всичко това. За съжаление, неувереността ги кара от един момент нататък да подтикват детето бързо да влезе в училище, да се образова, да се технологизира. Твърде рано започва да се мисли за неговото бъдеще, за просперитета му. При нас това е свързано с оцеляването и с нашите страхове, страховете на хора, които са преживели глад, потисничество и унижаване на достойнството. Малкият човек влиза в състезание, той се оставя на собствената си успеваемост. Като че се прекъсва връзката с възрастните и децата са много самотни. В този процес се появяват много бариери, много прекъсвания и така се оформят тази нечувствителност, всички тези дефицити, за които говорим.

Спомнете си убийството в Борисовата градина. Дълго време търсиха извършителя. Оказа се, че убиецът също е дете. Изведнъж виждаш, че семейството му живее в абсолютно изолирана къща с огради, някъде около София, никаква комуникация. Ходи на фитнес, отива на училище, където не е задължително да се ходи, не принадлежи към никаква група. Едно време имаше училищен двор, имаше махала. Момчето ходи на силови тренировки, излиза оттам, отива да вземе пари, вероятно случайно извършва убийство. Текат едни кадри като във филм на Антониони, в който се говори за отчуждението. Като че ли времето е спряло, времето не тече. Виждаш един самотен човек, след това той прави някакви усилия, за да се промени, може би с физическите си упражнения изкупва някакво неосъзнато чувство за вина и се превръща в съвсем друг човек, за да се изчисти, да се смени телесно. И той се сменя телесно – първо виждаш едно момче, след това виждаш различен човек. Доста странни неща, които съществуват в общество, където няма общество. И начинът, по който ние го отразяваме, също издава нашата нагласа, ние не се учудваме никак на това.

Свят на самотни хора?

Изолирани един от друг хора, чиито умове са завладени от пустота.

Разпада ли се днешното общество, или може би неговият патриархален модел?

Той отдавна се е разпаднал. Едно време имаше училищен и групов живот. А днес има някаква особена пустота. В другия случай, при който умря едно момиче, момчето го е ударило. Агресията е да те нараня, но агресия е и да те достигна, да поискам съвет от теб. Думата агресия е малко двойнствена, тя е като двуликият Янус. И всичко това е станало в междучасието. Какво е междучасие, ако го възприемем извън училищния контекст? Няма междучасие в живота. Къде са междучасията? Извън времето. Все едно, че е извън живота. Нищо не се появява, всичко е състояние на нашия ум.

Въпросите зададоха Тони Николов и Людмила Димова.

Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, един от пионерите на психодрамата в България. Президент на Българската асоциация по психодрама и терапия (1994-1996) и един от учредителите на Българската асоциация по психотерапия. Президент на първия българо-френски конгрес по психотерапия (1997). Дългогодишен консултант на социалните програми на Центъра за култура и дебат „Червената къща-Андрей Николов”.

Давид Иерохам
27.03.2017

Свързани статии