В „Дийпан: Съдбата на бежанеца” Жак Одиар се вглежда в причините, които пораждат конфликтите между хората, в невъзможната любов и жестокостта на нашия свят.
Жак Одиар е сред най-добрите съвременни френски режисьори (и сценаристи). „Дийпан: Съдбата на бежанеца” със сигурност не е най-добрият му филм (дори само заради започнатите и недовършени сюжетни нишки) и това превърна спечелената Златна палма в Кан в повод за много дискусии. Но отвъд мнението на френската критиката и спекулациите в професионалните среди, последната творба на Одиар е въздействаща история, която се вписва по неочакван начин в глобалната истерия около мигрантската вълна в Европа през последната година.
Дийпан е тамилски тигър, който усеща, че поражението е неизбежно. Той напуска Шри Ланка, разкъсвана от гражданска война, и снабден със „съпруга” и „дъщеря”, заминава за Франция, където търси убежище със „семейството” си. От военните зони до парижкото предградие има само една крачка, която персонажите правят неусетно. Но Жак Одиар не търси рисковани сравнения между двете ситуации, а се съсредоточава около главния герой и неговите вътрешни терзания, съмненията и незаздравели рани. Дийпан иска да създаде дом, да се установи зад оръфаните стени на квартала си и да се превърне в обикновен средностатистически гражданин и режисьорът подкрепя желанието му, освобождавайки формата от стилови ефекти и игра със светлината, възприемайки един подход на тотална уравновесеност, за да позволи на тази обикновена хроника да изпъкне.
Всеки от филмите на Одиар (от „Да гледаш как мъжете мрат” до „Ръжда и кости”) предлага изтънчен прочит на човешките взаимоотношения, които преминават от неразбиране към интензивно общуване, защото от стаеното насилие, което присъства във всичките му истории, винаги покълва любов. В „Дийпан” той превръща предградието в терен на градска война и пуска на него един персонаж, който се чувства като уловен в капан – едновременно от външния свят, повтарящ една вече преживяна по време на войната у дома ситуация, и в капана на собствените си кошмари и съмнения. Сякаш насилието е единствената защита от насилие… Също както в „Пророк” мъжът трябва да се адаптира (от научаването на правилата до взривяването на системата) към една нова заобикаляща среда, която е груба и опасна.
С умението на изкусен разказвач Жак Одиар успява да придаде „съществуване” на тримата си персонажи, които в началото изглеждат като „бяло платно” (както за зрителите, така и един за друг). Постепенно те придобиват плътност и преминават от анонимността, към статута на човешки същества с биография и чувства. Зараждат се взаимоотношения, сблъскват се настроения относно реалността на това „семейство”. Режисьорът ги поставя в среда, която е далеч от социалния реализъм (той не снима истинско предградие, а сякаш метафора за предградие). И на фона на този почти карикатурен фон, протагонистите се превръщат в неоспоримо съществени елементи на филма, незасенчени от никакво обществено „алиби”.
Един покрив, един спокоен живот за другарите му по съдба, това е всичко, към което се стреми Дийпан. Заедно те трябва да се изправят срещу болезнената реалност и унижението на неблагодарната работа. И когато спомените от войната заплашват идиличното му всекидневие чрез сблъсъците между съперничещи си улични банди, той е готов да се бори за новото си семейство. Изстрелите, бялата линия, прокарана на улицата между блоковете, и ето че започва нов филм, защото смъртоносните инстинкти на героя изскачат в новия му живот, раните се отварят и страданието му излиза на повърхността.
Колко време Дийпан ще успее да оцелее, без да прибегне към насилието, от което бяга? Върху този именно постулат Жак Одиар разполага характерните си теми, обновявайки стила си; той се вглежда в причините, които пораждат конфликтите между хората, в невъзможната любов и жестокостта на нашия свят. Режисьорът се осмелява да действа на един „миниран” терен в родното си кино, рисувайки с проницателност мрачен образ на френските предградия, залети от неконтролируемо насилие, дрога, саморазправа, липсата на разбиране от страна на администрацията, конкуренцията между бандити, където интеграцията е трудна, да не кажем невъзможна. „Дийпан: Съдбата на бежанеца” е своеобразна диагноза.
Любопитен е начинът, по който епилогът симетрично съответства и се противопоставя на пролога (две кратки сцени в Шри Ланка, които ни въвеждат в ситуацията на безизходица). И както често става при Одиар, „възкресението” преминава през „изкупление”. Но отвъд очевидното (и вероятно желано) развитие на събитията си остава двусмислието на неговата реалност и постижимост.
Във финалния хаос режисурата е впечатляваща с ониричността и едно своеобразно „завихряне” на визията. Отказвайки се от зрелищността на кръвопролитията, Жак Одиар залага на невидимите врагове, една абстракция, която му помага да не се отклони нито за миг от единствения конфликт, в който ни потапя от самото начало: този, който се разиграва в съзнанието на Дийпан.
Мелодрама, трилър, романс, социална критика, „Дийпан: Съдбата на бежанеца” е по малко от всичко това едновременно. И най-вече постмодерна фреска, въздействаща, мрачна и обезпокоителна.
