Начало Идеи Гледна точка Наследникът
Гледна точка

Наследникът

2407
Денис Исмаилов, „Раздяла“

Бяхме трима приятели. Всеки си имаше роля. Аз бях смешникът. Понякога смешките ми се получаваха, друг път – не. Нямах бърз ум, не умеех да импровизирам, но имах услужлива памет. Вицовете, които записвах в един тефтер и преговарях поне веднъж седмично, ми се отплащаха, като подпираха успешно славата ми на смешник. Например, когато се събирахме на тавана ми да пием, трябваше да държим сметка, че на таванския етаж имаше обща тоалетна, но останалите наематели горе, младо семейство и своенравен като козел стар ерген, обикновено я заключваха. И срам не срам, трябваше да пикаем в мивката на тавана ми. Но атмосферата веднага заискряваше и ставаше някак по-благородна, когато аз изтърсех: когато пикае в мивката, истинският джентълмен задължително отмества чиниите и чашите.

Останалото вършеше инерцията, инерцията е голяма сила.

Гогата беше умникът. Все ровеше, съпоставяше. Той ореше надълбоко. Дали го беше прочел някъде, или беше плод на собствените му впечатления, но той например твърдеше, че „Как се каляваше стоманата“ на Николай Островски е книга, писана от литературни шерпи, стегнати в сталинското менгеме, сред които особена заслуга за романа имал Андрей Платонов. Или издирваше богомилски навеи в писания на окситански „Рай зелен“ на Макс Рукет.

Велислав беше нашият, според днешната терминология, „връзки с обществеността“. Опитваше се да ни промотира, да ни урежда четения и публикации.

Забравих да кажа. Ние и тримата се опитвахме да пишем. Бяхме се нагълтали като пеликани с Хемингуей и Маркес и си мислехме, че това е достатъчно. Разбира се, като при повечето студентчета, времето ни минаваше главно в приказки, а не в действие.

Имахме си и роден идол. Бяхме изчели книгите му до кора. Все се уговаряхме да му издирим телефона, да си уредим гостуване и да го посетим, но понеже непременно държахме да сме тримата, как иначе, нещо все ни попречваше да се организираме.

Един ден обаче Гогата оповести, че нашият кумир не е съвсем добре, научил го от сигурен източник и ако искаме да го видим, не трябва да губим повече време.

И ето, усилията ни се увенчаха с успех. Гогата откри телефона, обадихме се. Разбра се, че нашият кумир наскоро е сменил жилището си и сега тъкмо се нанася в новото, но Гогата, който водеше разговора, засили малко краските, като каза, че и тримата сме избрали да пишем курсови работи върху негови книги, времето ни притиска и така нататък. И в крайна сметка се уговорихме.

Нашият кумир ни посрещна в апартамента си на последния етаж в домашно облекло, по халат и чехли. Стори ни се смален, гъстата му тъмна грива беше оредяла и побеляла. Винаги беше ходил с голяма брада, но сега я беше скъсил и по лицето му зееха издайнически празнини.

Ние се опитвахме да се държим уважително, но бодро. Бързо разбрахме, че на живо нашият кумир е най-обикновен стар човек, който се тюхкаше как ще намери място за всички вещи и книги от многобройните кашони, пръснати по пода. Само на два пъти като че ли влезе в ореола, който му бяхме изковали. Един от нас го попита апартаментът му на последния етаж ли е, той отговори – да, а после каза, че искал да си вземе жилище още по на високо, но там било небето.

Преди няколко години беше издал една тъничка книжка след дълго мълчание, сега с удоволствие ни надписа три бройки и ни ги връчи. Гогата, този вездесъщ Гога го попита как пише, на ръка ли, на пишеща машина ли, или вече на компютър. Нашият домакин призна, че също е минал на компютър, но този начин на писане продължавал да му е чужд. На ръка отдавна не пишел, защото почеркът му бил станал съвсем нечетлив. А с пишеща машина също вече не ставало, защото отдавна нямало кой да ремонтира пишещи машини, и последните майстори на пишещи машини били измрели. С това изречение май отново намести за миг ореола около главата си, в избелелите му очи лумнаха за кратко диви искри. После изведнъж каза Чакайте! и отиде някъде, влачейки чехлите си. Бави се дълго, когато се върна, стискаше в ръката си една химикалка Монблан. Ето, каза, подарявам ви я! и ни я връчи. Гогата беше най-бърз, пресегна се и взе химикалката.

Скоро след това си тръгнахме. Вечерта пак се събрахме на моя таван, но пиенето не вървеше. По едно време аз казах:

– Трябва да хвърляме чоп за химикалката.

– Той я даде на мен – каза веднага Гогата.

– Не, не я даде на теб. Даде я на тримата, ти просто беше най-нахален.

Хвърлихме чоп.

Скоро след това нашето приятелство се разпадна.

Понякога вадя химикалката и я разглеждам. И пак я прибирам в калъфчето.

Не ми върши никаква работа. Отдавна не пиша на ръка.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора