Новият носител на наградата „Ратцингер“ твърди, че християнството е измислило културата

Реми Браг (род. 1947) е професор по антична и средновековна философия в Сорбоната, където ръководи изследователския център „Традиция на класическата мисъл”. Едновременно с това е титуляр и на катедрата „Романо Гуардини” в Университета „Лудвиг-Максимилиан” (Мюнхен), където преподава история на европейското християнство. Член е на Френската академия за морални и политически науки. Изтъкнат познавач и на средновековната арабска и еврейска философия, автор на книгите: Мъдростта на света. История на човешкия опит за всемира (1999), Законът на Бога: философска история на един Завет (2005), За Бога на християните и един или два други (2008), Котвите в Небето. Метафизическата инфраструктура (2011). Преди дни пресслужбата на Св. Престол обяви, че Реми Браг е тазгодишният носител на наградата „Ратцингер“, която ще му бъде връчена официално на 20 октомври във Ватикана.

Темата, на която бих искал да се спра, буквално се съдържа в следния въпрос: „Може ли цивилизацията, произлязла от християнството, да пренебрегне неговото религиозно наследство?”. Избрах за заглавие на моя отговор една фраза на Рьоне Шар, извлечена от негова поема, писана по време на войната: „нашето наследство не е предхождано от завещание” (1). Фразата придоби известност, откакто Хана Арент я избра за епиграф на една книга от 1961 г., известна на френски с едно малко по-различно, но и по-адекватно заглавие – Кризата на културата (2).

Но се питам дали съдържанието на едно религиозно послание е нещо като наследство? Това понятие, или по-скоро тази метафора, ме изпълва с подозрения. И то до такава степен, че имам желанието да обърна рисковано формулата по следния начин: „Нашето завещание не е съпътствано от наследство”.

Свят без християнство

Не съм първият, който си задава въпроса какъв би бил светът без християнство. Ханс Майер – мой предшественик, ръководил катедрата „Романо Гуардини” в Мюнхен – през последната година на миналото хилядолетие публикува малката книга, озаглавена: Свят без християнство? Какво би променило това? (3)

Няма и да съм първият, който ще отговори, че без християнството не би имало европейска култура. Ще се позова само на един пример – на американския поет Т. С. Елиът, станал англичанин, който непосредствено след войната, през 1946 г., изнася доклад в Германия. И в този доклад присъства следната ясна формулировка: „не вярвам, че европейската култура би могла да оцелее след пълното изчезване на християнската вяра […] Ако християнството изчезне, тогава и нашата култура ще изчезне (if christianity goes, the whole of our culture goes) (4)

В случая не се питам дали това е вярно. Ще тръгна от обратното, поставяйки въпроса още по-радикално: ако предположим, че нашата цивилизация изчезне, ще бъде ли това наистина зло? Многобройни са днес гласовете, които ни припомнят нейните славни страници, но нашата цивилизация е извършила и нанесла немалко вреди. Затова го има и самобичуването в интелектуалните среди.

Същите гласове ни припомнят, че нашата цивилизация не е единствено възможната, нито единствено реалната. Което е общоизвестна истина.

Други пък оценностяват тази констатация. Те възпяват чудесата на другите цивилизации, на ислямската толерантност, на будисткия пацифизъм, на китайския усет за хармония с природата. Всичко това ни говори много за фантазмите на тези хвалители, но малко за историческата реалност.

Трудности при опита за равносметка на християнството

Изправени пред всички тези нагласи, е наистина изкусително да направим списък на културните елементи от християнски произход в западната и дори в световната култура. Такива начинания са предприемани и в миналото, и то в най-различни тоналности. В повечето случаи с апологетична цел, например от Шатобриан. По-новата практика пък е да се стоварват върху гърба на християнството всички видове катастрофи, за да ни обяснят колко хубав би бил светът, ако я нямаше тази случайност, тази скоба, която може би е на път да се затвори. Откриваме примери от този род у Ницше, за да не назовавам не толкова значими автори (5).

Лошото е, че подобно твърдение повлича след себе си доста отрицателни последици. Ще се спра на три от тях:

1) Преди всичко, ако говорим за християнския принос, за да бъдем честни, ще трябва да споменем и други приноси и да направим паралел с цял каталог от нехристиянски приноси. Би трябвало да ги подредим по религиозни критерии (юдейски, езически и т.н.), географски критерии (средиземноморски, северни и т.н.) или етнически критерии (келтски, германски, славянски, без да забравяме унгарските и т.н.). На подобна класификация се противопоставят разнородни елементи, което явно ще доведе до пълно объркване. Само един пример: четох неотдавна, при това не без яд, един от тези безбройни текстове, в които ни обясняват, че мюсюлманска Испания, al-Andalus, била не само изтънчена и културно плодотворна цивилизация, което никой не отрича, но и рай на съвместното съществуване и на взаимната толерантност между различните общности, което е пълна легенда. Авторът на статията дори говореше за „напоителните техники на мюсюлманите”, осигурили селскостопанското богатство на Испания (6). Защо не? Но защо да не говорим тогава и за „конните впрягове на християните”, за „барута на конфуцианските фойерверки” за „смятането на индуистите”? Нека не отминаваме теорията за двете физики – „арийската” и „еврейската”, съществували в нацисткия речник между 1933–1945 г…

2) Би трябвало да претеглим и да сравним едни с други тези различни съставки от гледна точка на тяхното относително значение. Нещо, което ни въвлича в безкрайните пазарлъци на продавачи на килими, за да дозираме процентите. На бял свят ще изникнат хиляди мнителности, защото всяка човешка група има тенденцията да смята, че е плод на любовта между гениалния Попов и Малката кибритопродавачка, с други думи, че тя е открила всичко и винаги е била жертва на всички. Откъдето, наистина до безкрайност, извират взаимни обвинения и хленчения, като всички те се позовават на славните си приноси за световната култура, демонстрирайки болките си.

3) И най-накрая, ще трябва да оценим положителния или отрицателен характер на тези елементи, което също ни въвлича в безкрайни дискусии. Вече споменах за двойствеността на културните приноси. И тук ще дам само един пример: самото християнство, заедно с неговата старозаветна основа, най-напред е било обвинявано, че е забавило прогреса на науките (от радикалното Просвещение и неговата интерпретация на процеса срещу Галилей). След което пък християнството е възхвалявано за това, че е направило възможни науките, благодарение на десакрализацията на природните сили (Пиер Дюем и т.н.). И най-накрая, християнството отново е държано отговорно за опустошаването чрез техниката на една природа, която Библията е поверила на надзора на Адам и неговите наследници (7)

По тези причини е напълно разбираемо защо не възнамерявам да се възползвам от подобна стратегия.

„Културата” като християнска новост

Възнамерявам да се нагърбя със защитата на една доста по-скромна и същевременно по-силна теза.

Вече казах: тъкмо християнството е измислило културата. С което, разбира се, не искам да насаждам абсурдната теза, че материалната цивилизация, науката, литературата и изкуствата и дори религията не са съществували преди християнството. Дори провокатор от моя род не би рискувал с теза от подобен калибър. Аз просто поддържам идеята за културата като такава, за това, че културата като култура, а не като нещо друго, е изобретение на християнството и по-конкретно на св. Павел.

Нека кажем тогава, като начало, какво според мен е културата. Културата по своята същност е нормативна. Тя включва всички области на човешката дейност, в които нещо добро може да се отличи от лошото. Разбира се, „добро” и „лошо” са валидни само за определената култура. Ала онова, което ни позволява да ги разграничим, са тъкмо различните отговори, които те дават на различни фундаментални въпроси, като цяло еднакви навсякъде, защото произтичат от самата природа на човека: как да комуникираме с другите? С кого имам право да сключа брак? Как трябва да възпитам децата си и да почитам родителите си? Какво имам правото да ям и как трябва да си го приготвя? Какво си струва да харесвам, почитам и подражавам? Какви са – преобръщайки прекрасната формула на американския политолог Чарлз Е. Мериъм – credenda, miranda et agenda, тоест нещата, в които трябва да вярвам, тези, които заслужават възхищение, и онези, които трябва да правя?(8)

Полето на културата обаче е твърде обширно. То се простира от най-възвишеното до най-низшето, от морала до кухнята, минавайки през правилата на учтивостта, добрия стил, правото и т.н.

За сметка на това и за да компенсирам прекомерното разширяване на полето, моята дефиниция е изградена върху радикално изчистване. За мен културата не съдържа нищо от това, което е чисто знание, описание на реалността. Което се отнася до науките за природата, но също и до историческото познание. Знанието, което имаме за природата или за човека, няма никаква културна стойност. Така че, внимание! Аз не отдавам предимство на една от „двете култури”, за които говори Ч. П. Сноу (9)– „литературната” и „научната”. Просто отказвам всякаква културна ценност на историческата, литературната или художествената ерудиция. Поне докато те не предлагат модели за подражание като героизма на великите мъже или красивия стил на големите писатели. В тези случаи ерудицията престава да бъде чисто фактологична и придобива нормативна стойност.

„Бръсначът на Павел” (10)

Сега стигам до нещо, което на пръв поглед изглежда като обрат, но става дума за революция, извършена от св. Павел.

Тя не се състои в простото отхвърляне на „робството на Закона”. Това, което се отхвърля реално, е идеята, според която Бог формулира правила на поведение. Апостол Павел съхранява идеята за система от правила и дори идеята за техния божествен произход. Само че той извежда тази идея на друго ниво. Нормите не са продиктувани от Бога чрез посредничеството на пророка. Те са вписани в „сърцето” на човека, нещо, което се превежда, от семитски през гръцки, със „съвест” (synedesis) (Рим. 2:15). Ако мога в случая да се позова на една анахронична опозиция, то нормите не произтичат от полето на историята, а от нещо като „природа” – такава, каквато тя се схваща като създадена от Бога. Свети Павел определя природата като принцип на действието на езичниците, които, невежи относно Закона на Мойсей, „сами на себе си са закон” (Рим. 2:14).

Би трябвало да похлопаме на тази отворена врата, защото Павловата революция е била разбрана превратно още приживе на Павел – чисто и просто като аномия. Вероятно самият Павел е изковал формулата: „всичко е позволено” (panta<moi>exisitin). Той е трябвало да се изясни, като добавя уточнението: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука” (1 Кор. 10:23, виж 6:12). „Всичко ми е позволено” на апостол Павел означава, че границата между доброто и злото е премахната, какъвто е случаят с прословутото „всичко е позволено” (все позволено) – истински лайтмотив в дискусиите между братя Карамазови. Всъщност границата между доброто и злото, между които трябва да се избира, не губи нищо от своята тежест, защото тя не се различава от тази, която разделя живота от смъртта. Стихът от Второзаконие, който представя избора между доброто и злото като избор между живота и смъртта (30:19), изобщо не е изгубил своята актуалност.

Формулата на апостол Павел по-скоро идва да покаже, че тази граница не е адекватно изразена от опозицията между позволено и забранено. Истинската алтернатива е по-скоро между това, което води до живота и онова, което води към смъртта. Да кажем, че Бог предписва или забранява някои деяния е начин на говорене, който съответства на разговор с деца (виж Гал. 3:24-25). Когато говорим на деца, които нямат никаква идея за електричеството, ние можем да им кажем за по-кратко: „не пъхай метални части от твоя конструктор в контакта, това е забранено!”. Всъщност така ние искаме да им кажем, че е опасно. Някои неща са позволени, защото са присъщо добри и животворни; други са забранени, защото са присъщо зли, смъртоносни.

Основополагащата идея е, че Бог не се подставя вместо нас, не подменя нашето съждение за правилния начин на действие. Разбира се, Той просветлява ума ни, Той ни дава някои основни правила. Ала никога не ни диктува какво трябва да се направи.

Това, което остава след операцията с бръснача на Павел, е минималната сглобка на човечеството. Съдържанието на необходимото вече фигурира в Седемте заповеди, които според Мъдреците в Талмуда са били дадени на Ной на излизане от ковчега и в Десетте Божии заповеди, дадени на Мойсей (11). Дори може да се каже, че не става дума за нещо по-различно от вечно Дао, без което човечеството не би могло да живее автентичен човешки живот и изобщо не е в състояние да живее (12).

Изпълването

Ясно е, че тези елементарни правила за корекция не са достатъчни, за да отговорят на множеството въпроси, които се поставят в човешкия живот, в неговите личностни и социални измерения. Ето защо Тората не се свежда до Десетте Божи заповеди, а съдържа 613 заповеди. Ето защо юдаизмът се развива като уточнява в детайл всяка „следваща стъпка”, ако можем така да преведем еврейското halakhah. Недостатъчността на минималната сглобка е вече очевидна, що се отнася до юридическите системи и политическата организация. Тя е в още по-явно противоречие, ако се замислим за различните начини, по които човешкият живот може да процъфти в различните области на високата култура – художественото творчество, служението на Бога, грижата и контролът за тялото, изтънчеността на нравите и т.н.

По всички тези пунктове св. Павел почти няма какво да каже, с изключение на няколко основополагащи принципи, например за необходимостта от политическо управление, на което сме длъжни да се подчиняваме (Рим. 13:1). Що се отнася до другите елементи на културата, св. Павел вероятно е имал най-общо познание за гръцката литература и философия. Той е в състояние да цитира Арат (13), Епименид (14) и Менандър (15). Но написаното от него не разкрива интерес към тези автори. Напротив, религиозната революция, която той извършва сред своите най-верни последователи води до нова нагласа към културата. Дори бих казал нещо повече – към самата идея за култура.

Защо? Тъкмо защото християнството на св. Павел няма дефинирано нормативно съдържание, то предизвиква гигантски прилив, който залива цялото поле на нормите. Християнството е трябвало да се изпълни със съдържание, което не е могло да заеме отвън. Ето защо е било длъжно да погълне онова, което е вече налично на пазара на цивилизациите.

И християнството го прави, доколкото може, най-напред с римската цивилизация, тоест с римската правна и административна система, която пък на свой ред е заимствала доста от гръцката цивилизация в сферите на науката, литературата, философията и т.н. Това поглъщане е криволичещо и комплексно. „Езическата култура” не е била погълната наведнъж; тя е била дъвкана, подлагана на различни диастази, частично отхвърлена. Има за какво в тази връзка да се напише цяла библиотека.

За св. Павел заобикалящата култура е била, както гласи най-често употребяваната формула „гръцка”. Аз обаче твърдя следното: съществува нещо като гръцка култура едва след Павловата революция. Това, което без никакво съмнение е съществувало преди това, е била гръцката paideia. Става дума за цялостен начин на живот. Разбира се, гръцката paideia включва това, което днес наричаме „култура” – например литературата (Омир), изкуството и дори физическата култура. Тя е неотделима, поне в речника на Платон, от гимнастиката и „музиката” (16).

Елинизмът, с който се сблъскват Макавеите не се разпространява из храмовете. Изглежда, че божествата, съперничещи на Бога на Израил са по-скоро западно-семитски божества, по-скоро be alim от Ханаан, отколкото дванадесетте от Олимп (17) Елинизмът се разпространява още по-малко във философските школи. Смята се, че опасността идва от училищата по езически обичай – гимназиите (1 Мак. 1:14). Онова, което са наричали „религия” е било неприемливо както за евреите, така и за християните. Ето защо би могло да се формулира следното уравнение: „Гръцка култура” = paideia – религия.

Не можем да схванем същността на революцията, извършена от св. Павел, ако се задоволим с твърдението, че тя изгражда синтез между елина и юдея, позволявайки на гръцкия елемент да проникне в християнския синтез. Като нещо много по-радикално, тя позволява на гръцкия елемент в културата, веднъж почистен от своето културно измерение, да се разгърне като такъв – тоест да запази своята другост в синтеза, в който е приет, без обаче да се разтвори в него.

Което ми позволява, поне пътем, да прехвърля мост между моята книга за Закона на Бога и една друга книга, която написах пред двадесетина години и в която разглеждам същността на западноевропейската култура(18). Затова ще се опитам да опиша ситуацията в понятия, които предложих в тези две книги, където показвам как юдаизмът и елинизмът си остават еднакво вторични за християнството. Или с други думи, гръцката култура е могла да бъде включена, но не и „смляна” (19).

Култура без християнство?

Сега вече мога да пристъпя към въпроса, който бях поставил в началото. Припомням го: може ли цивилизацията, излязла от християнството, да пренебрегне своето културно наследство? С други думи, позволете ми да използвам един доста банален образ: щом имаме една култура, наричана „християнска” по своето съдържание или най-малкото по своя произход, то можем ли тогава да отнемем религиозния градеж, чрез който е станало възможно нейното израстване?

Какво ще остане от нея без християнството?

1) Все пак ще има наука. Възможно е раждането на науката за природата да е станало възможно чрез Библията, както и чрез цяла поредица от посредничества. Което искам да подчертая. Но от доста време насам науката се е еманципирала от теологията и дори от вярата. И без съмнение би могла да продължи своя ход, и то безкрайно, заедно с технологиите, която тя е направила възможни.

Може би ставаме свидетели как изчезва интересът към истината като такава. Трябва наистина да вярваме, че истината е добра, сиреч красива, за да можем да я обикнем. И тази вяра, както още Ницше е забелязал, е последното пламъче на един огън, запален от Платон и от християнството, какъвто, според този автор, е вулгаризацията (20). Един математик от висока класа – Лоран Лафорг, носител на наградата „Филдс”, наскоро го напомни в свой доклад, който аз намирам за гениален (21).

И все пак, от една страна, можем да се питаме дали наистина се нуждаем от идеята за истината. Не е ли тя коренът на всички фантазми? Бихме ли могли да я заменим с демокрацията (Ричард Рорти) или с една „слаба мисъл” (Джани Ватимо)?(22) А от друга страна, технологията, която науката прави възможна, продължава да бъде най-добрият гарант за оцеляването на науката, защото тя е и най-добрата й реклама. Технологията съдейства за появата на различни удобства и все по-голям комфорт.

2) И без християнството би имало с какво да се организира един що-годе жизнен социален порядък. Традиционните общества се основават върху наследени обичаи и гаранции от космически порядък, на които те непрестанно са били принудени да подражават. Нещо, което вече не е така.

За сметка на това модерната политическа философия от Хобс насетне е съумяла да обоснове човешкото „съвместно живеене” върху иманентни основания. Достатъчно е да се постигне съгласие по един взаимен договор за ненападение: всеки се въздържа да не вреди на съседа си, като в замяна се сдобива с увереността, че и онзи няма да го атакува. Модерната мисъл стига по такъв начин до зависимостта на социалната връзка от добре разбрания интерес на всеки индивид, който преди всичко търси своето съхранение, а сетне и комфорт.

Тази философия обаче страда от един сериозен недостатък: тя няма какво да каже по въпроса за продължаването или прекъсването на човешкото начинание(23). За нея съществуването на човека на тази земя не е нито добро, нито зло. И тя има право, защото човекът няма правото да се произнася върху собствената си легитимност, без да е съдник или страна. За да можем да се произнесем върху ценността на човешкото съществуване, трябва да възприемем гледна точка, външна на човешкото, което предполага намесването на творчески принцип, способен да утвърди създаденото като „твърде добро” (Бит. 1:31).

3) Съществува ли все още култура? Вярно е, че университетският бизнес продължава да произвежда историческа, литературна и художествена ерудиция. Но културата, такава, каквато аз я дефинирах, е система от норми. Всички те се стремят да осигурят вечността на човешкото и на човека. И го правят на две нива. Първо, на едно по-скромно, субстантивно ниво: да се забрани убийството, да се зачитат близките – неща, позволили оцеляването на човека като вид. Нормите са тези, които впоследствие развиват човешкото в човека, и то в ценностния смисъл на думата. Те търпят промяна в различните културни ареали и не винаги споделят една и съща идея за това, което облагородява човека, като го прави наистина човечен.

Религията, такава, каквато я разбира християнството, не се намесва на нивото на културата, за да предложи специфични норми. Тя се задоволява с това да каже кое е добро и кое е човешко. Но тази „доброта” на човешкото не е от морален, а е от метафизически порядък. Това вече не е доброто на „правенето”, а доброто на Битието. Тази „доброта” е възможното основание на всички морални, естетически, социални и други „доброти”. Ето защо първо трябва да сме убедени, че си струва мъката да продължим човешкото начинание, за да търсим впоследствие необходимите средства то да бъде продължено.

Казах: религията, такава, каквато я разбира християнството. Християнството не се задоволява с това да утвърди човешката доброта по теоретичен начин. То й се доверява в практиката, което е вече нещо значително по-трудно. То оставя човека да изнамери в различните векове и места, в различните климати и умонастроения своя начин, по който да усвои Десетте Божи заповеди. С други думи, оставя културата да бъде култура, да бъде изцяло култура, да не бъде друго, освен култура.

Тогава една култура, откъснала се от християнството, би ли могла да си остане само култура? Боя се, че тя спонтанно се стреми да се съгради върху религиозното, каквато и да е неговата окраска, каквато и да е неговата проба. Онова, което наричаме фундаментализъм, е начинание от този род: тогава религията е тази, която ще трябва да ни каже дали Дарвин е бил прав или не, какво да ядем и как да се обличаме. Макар и да съществуват други инстанции с компетентност, различна от нейната, което в споменатите случаи си вършат добре работата – биология, диетология или мода.

Фактът, че една култура може да бъде само култура, е наистина парадоксално явление. Християнското отношение към културата е, както припомних, по-скоро изключение, отколкото правило. Макар, ако сме попаднали още като деца в котела на християнството, това отношение да ни се струва очевидно. Нищо не е по-изкусително от това да се опитваме да легитимираме нормите, прибягвайки до най-висшия източник – прехвърлянето върху човека на смазващата тежест на божественото. Тъкмо от това бреме ни освобождава християнството: то подменя сакралното със святото, то замества сакралното, което изисква, със святото, което освобождава.

Заключение

Ето защо ще отговоря на въпроса, поставен в началото, по следния начин: съществува култура, която носи белега на християнството. Тя присъства в западния свят, а в някои от своите аспекти – и в целия свят. Тази култура си струва да бъде разпространявана, доколкото съдържа цивилизационни принципи (отказ от насилие, стремеж към справедливост и т.н.), които в една или друга степен тя съблюдава и които във всеки случай си струва да бъдат прилагани. Трябва ли обаче да я защитаваме като християнска? Християнството там, където то е най-вече себе си, извежда аргументи, които заслужават да бъдат оценени сами по себе си: неговото схващане за Бога, за творението, за връзката човешко–божествено. Но има нещо, което само християнството, дори в лоното на Стария завет, може да предложи. И това е последното основание на културата. И ако човешкото може да постигне своя разцвет, то тъкмо християнството е това, което, преди всеки друг опит, знае как да култивира човешката култура и защо е добре тя да покълне на земята.

Бележки

(1) R. Char, Feuillet d’Hypnos [1943-1944], n 62, in: Œuvres Complètes, ed. J.Roudaud,Paris, Gallimard, 1983, p.190.

(2) H. Arendt, Between Past and Future. Six Exercises in Political Thought (Между миналото и бъдещето. Шест опита върху политическата мисъл), London, Faber & Faber, 1961.

(3) H. Maier, Welt ohne Christentum – Was ware anders?, Fribourg inBr., Herder, 1999, 191 S.

(4) T. S. Eliot Notes towards a definition of culture, III, in: Christianity and culture,San Diego, Harcourt, s.d., p. 200.

(5) F. Nietzsche, Der Antichrist, 59; KSA, t.6, S.247-249.

(6) A. Rotivel, La Croix, lundi, 9 aout 2010.

(7) Lyn L.White, The historical roots of our present day ecological crisis [1957] in: Machina ex deo. Essays in the Dynamisme of Western Culture, Cambridge (Mass.), The MIT Press, 1968, p.75-94. Статията на Уайт е все пак нюансирана, но идеята е вулгаризирана от не толкова информирани идеолози. Виж ерудираното изследване на Jeremy Cohen, Be Fertile and Increase, Full the Earth and Master It. The Ancient and medieval Career of a Biblical Text,Ithaca andLondon, Cornell University Press, 1989.

(8) Charles E. Merriam, Political Power: Its composition and incidence,New York, McGraw & Hill, 1934, p. 4.

(9) Чарлз Пърси Сноу (1905–1980) – английски писател и политик. В случая става дума за лекцията му „Двете култури” – виж бълг. издание: „Двете култури и още за двете култури, София, ОФ, 1983 г. – Б.пр.

10) Алюзия за методологичния принцип, известен като „бръсначът на Окам”, който гласи, че същностите не трябва да се умножават без необходимост. Той е формулиран от францисканския монах номиналист Уилям Окам (ок. 1285–1349). Б.пр.

(11) Съответно Санхедрин 56b и Изход 20:2-14.

(12) Виж C. S. Lewis, The Abolition of Man or Reflections on education with special reference to the teaching of English in the upper forms of schools [1943], New York, Harper Collins, 2000, p.18.

(13) Арат от Сол (ок. 310–345 пр.Хр.) – гръцки дидактичен поет. Ап. Павел цитира стих от неговите „Явления” пред Атинския ареопаг: „Негов сме и род” (Деян. 17:28). – Б. пр.

(14) Епименид от Кносос – елински поет, живял VII в. пр. Хр., дълго време смятан за митичен персонаж. Пред Атинския ареопаг ап. Павел цитира следните негови думи: „защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28).

(15) Менандър (ок. 342 пр.Хр. –  291 пр.Хр.) – елински комедиограф. В Първо послание до Коринтяните ап. Павел цитира следната негова максима: „Не се лъжете: лоши беседи развалят добрите нрави” (15:33). – Б.пр.

(16) Платон. Държавата. III. 403c.

(17) Виж E.J.Bickerman, Der Gott der Makkabaer. Untersuchungen uber Sinn und Ursprung der makkabaischen Erhebung,Berlin, Schocken, 1937

(18) Виж Europe, la voie romaine, Paris, Gallimard, 1999 (сп. Християнство и култура, брой 59, с. 66-77), както и La Loi de Dieu. Histoire philosophique d’unе alliance, Paris, Gallimard, 2005.

(19) Виж моята студия Inclusion et digestion. Deux modèles d’appropriation culturelle, in : Au moyen du Moyen Age. Philosophie médiévales en chrétienté, judaïsme et islam, Chatou, La Transparence, 2006, p. 187-204.

(20) Nietzsche, Die Fröhliche Wissenschaft, V, 344, KSA, t.3, S. 577.

(21) Laurent Laforgue, Le Christ est la verite, fondement d’un enseignement catholique (Христос е истината, основата на едно католическо образование), доклад, изнесен на годишната сесия на ADDEC, le 19 novembre 2009. Текстът е достъпен на личната страница на автора: http://www.ihes.fr/~lafforgue/textes/ChristVeriteEnsegnementCatholique.pdf

(22) Виж моята студия Possiamo amare la verita?, Philosophical News: La Verita, 2011, p.48-52.

(23) Виж моята книга Les Ancres dans le Ciel. L’infrastructure metaphysique,Paris, Seuil, 2011.

Статията е публикувана в брой 72 на сп. „Християнство и култура“.

 Превод: Тони Николов