Борис Карадимчев почина внезапно на 12 април 2014 г. на 81-годишна възраст, покосен от инфаркт. До последно изпълненият с жизненост и завладяваща енергия композитор работеше върху нови музикални проекти. Познат най-вече като автор на филмова музика (за 120 анимационни и повече от 40 игрални филма) и поп евъргрийни (над 200) като „Бяла тишина”, „Оставаме” от „Оркестър без име” и дори хима на СДС от 90-те – „Времето е наше”, Борис Карадимчев е създател и на композиции за камерен и симфоничен оркестър, музика за театър, аранжименти и интерпретации на мелодии за съвместни проекти между първите български рок групи и квартет „Димов”. Бил е и преподавател в Държавната музикална академия, както и по филмова музика в НАТФИЗ, НБУ и Югозападния университет. Но една от най-дългогодишните, плодотворни, а може би и най-щастливи спирки от кариерата на Борис Карадимчев е работата му като главен художествен ръководител и автор на песни за детския хор „Пим-Пам”. И неслучайно на поклонението на композитора в църквата „Свети Седмочисленици” именно малките певци го изпратиха с неговата мелодия по „Молитва” от Иван Вазов.
„Пим-Пам” е сформиран през 1979 г. като Детски вокално-инструментален състав към Двореца на пионерите с диригент Виктория Михайлова. Донякъде случайно Борис Карадимчев започва да работи със състава, който измисля сам звънтящото си име. Ръководителите импровизират с децата, докато изведнъж някой не казва „Пим-Пам”. И името е готово. Тъй като Виктория Михайлова не искала децата да я наричат „другарко”, си избрала обръщението „маман”. А Борис Карадимчев веднага бил припознат от децата като „папà”.
Автоматично приетите обръщения обаче неусетно се изпълват с непосредствения смисъл, който носят тези две думички за няколко поколения деца, преминали през вокалния състав и оркестъра на „Пим-Пам”. Борис Карадимчев има дъщеря и двама внуци, но по турнетата публиката винаги се е чудила какъв е този многодетен баща с цял отбор деца. Когато Виктория Михайлова се пенсионира, започва да работи с едно от първите пимпамчета – Рози Караславова, във вокална група „Бон-Бон”. След нея мястото на вокален педагог се заема до днес, вече почти 20 години, от Ирена Христова. Заедно със съпругата на композитора – Магдалена Немцу (Маги), която е административен директор на хора от почти две десетилетия, а от миналата година и с още едно пораснало пимпамче – Анна Симова (25-годишната актриса учи малките на сценично поведение), „Пим-Пам” се опитва днес да преодолее загубата на Папà и да продължи напред с всичко, което им е завещал той.
Моето детство също е свързано с „Пим-Пам”. Прекарала съм десетина години в него, като си давам сметка, че миговете там са били от най-веселите и най-цветните. Връзката ми с „Пим-Пам” никога не се е прекъсвала напълно. И макар да не станах професионална певица или музикантка, светът ми щеше да е доста по-блед, праволинеен и скучноват без всичко, което съм усетила и научила за изкуството, света и себе си по онова време. Тази отправна точка продължава да ме изпълва с топлина и благодарност.
Репетирахме в Двореца на пионерите, завзел безцеремонно сградата и парка на Духовната семинария. Пътувахме извън София в раздрънкан „Чавдар” и с гордост пеехме в малки и големи градове. За първи път излязохме извън страната в крехка възраст, от един „лагер” в „белия свят”, където невъздържано попивахме всичко, макар да ни предупреждаваха да се държим на положение пред невижданите шарени дъвки и желаните дънки. Както пеехме „Има светлина”, „Песен за чадърчето”, „Немирните джуджета”, „Топките”, така с радост подготвяхме чужди хитове като „Хорът на сътворението” за гостуването на хор „Антониано” в Болоня и We Are the World за двете турнета във Франция. Не ни правеше впечатление, че пеем с „уа-ба-да” Танц със саби от Хачатурян, Прелюд от Шопен или Малка нощна музика от Моцарт, адаптирани от Папà за нашия репертоар. Зад гърбовете ни имаше оркестър от деца на нашата възраст или по-големи. Не само нашето поколение, но и всяко следващо до днес в „Пим-Пам” е имало късмета да записва песни и да се изправя на сцената до известни имена от нашата поп и джаз сцена, актьори и класически музикални ансамбли.
Маги Немцу разказва, че в момента в „Пим-Пам” пеят около 110 деца. Най-малките са 4-5-годишни. Втората група се състои от 6-годишни. Следва групата на стажантите, в която протича същинската подготовка за преминаване в концертния състав. В зависимост от качествата им, това се случва по-рано или по-късно. Борис Карадимчев е държал децата да имат основно чувство за ритъм, защото дори леко фалшивото пеене се преодолява с учене. В концертния състав, който се състои от около 40 деца, всички вече изявяват в по-силна степен таланта си, като междувременно учат и солфеж с Ирена Христова, пластика и актьорство с Ани. Разбира се, не всички стигат до концертния състав и не всички се отдават докрай и сериозно на хора. Тези, които остават обаче, не го правят случайно.
Преди двайсетина години Борис Карадимчев размишлявал дали да не се оттегли вече от работата си в „Пим-Пам”. Но не го направил. Макар и да е попаднал случайно в състава, той има вроден педагогически талант и усет за общуване с деца.
„Ако беше оставил малките, след като официално стана пенсионер, щеше да го преживее много трудно – казва Маги Немцу. – Много ги обичаше и умееше да се занимава с тях, а и те го обичаха. Надъхваше ги и в очите им се появяваха искрици, докато пеят.” За някои такива занимания вероятно не са израз за бляскава кариера под прожекторите. Те не са и били единствените за Папà. Но в тях той е бил винаги толкова всеотдаен и посветен, както в работата си в „по-сериозните” жанрове.
„Той даваше изключителна свобода на детето – казваИрена Христова. – Общуването на „ти” премахва дистанцията между преподавател и деца. Той ги доближаваше до себе си, за да се отпуснат, да дадат най-доброто и по най-искрен начин да изразят себе си в песента. Всяко дете намираше своя път и имаше индивидуално отношение към това, което прави. Най-важното, което Папà искаше от децата, е да търсят емоцията в изпълнението на песента. В „Пим-Пам” свободата на общуване и музициране е уникална и тя запалва децата. Не знам в техните душички и мисли какво се случва, докато пеят, но има някаква магия, която поддържа любопитството им в продължение на всички години, прекарани заедно.”
Репетициите, концертите, записите сближават децата чрез музика и ги правят една общност за цял живот. Изкуството помага за справянето с емоциите във възраст, в която да ги опознаеш, изразиш и приемеш е трудно. Досегът с изкуството облагородява и омекотява нещата, отдалечава те от непосредствената трудност на порастването и дава друга гледна точка – чрез песен и мелодия да получиш отговори на важни въпроси и пеейки за друг, да разбереш себе си. С песните си и с присъствието си Папà е спомогнал за формирането на хиляди деца.
„Той е участвал в техния младежки бунт – продължава Ирена. – Песните му ги възпитават и им внушават силни послания, защото не са правила, а житейски истини. А когато са облечени и в естетически композирана, нетривиална мелодия, – посланията им са двойно по-запомнящи се. Майсторлъкът на Папà е в това да създава такива мелодии. През изминалите годините няма друг хор като „Пим-Пам”, който да е пял с толкова много звезди на поп музиката – Васил Найденов, Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Орлин Павлов, Кристина Димитрова, Развигор Попов, Мими Иванова, Михаил Белчев, Ваня Костова, група „Тангра”, с актьори като Тодор Колев, Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Асен Кисимов, Христо Гърбов, Светослав Пеев, Коста Карагеоргиев и в толкова разнообразни жанрове. „Пим-Пам” има съвместни концерти и записи с Биг бенда на БНР, Софийската филхармония, Ансамбъл „Софийски солисти”, джаз-музиканти като Любо Денев, Антони Дончев, Калин Вельов, Хилда Казасян.”
Разнообразието от жанрове, в които децата от „Пим-Пам” се изявяват, ги научава на импровизация в живота, на лекота, с която можеш да посегнеш към нещо утвърдено и да го направиш свое, но не да го промениш самоцелно, а да се отнесеш с уважение и да намериш златната среда, където ти и то се срещате. Децата наблюдават сложната симбиоза „публичната личност”, в която се преплитат сценичната персона на твореца и тази, която той всекидневно „обитава”, когато не е под прожекторите. И имат доста по-малко илюзии. Така неусетно се формират истински ценности.
Участието в хора носи и удоволствие, и удовлетворение. Децата виждат резултата от своя труд и ангажираност в концерти и записи. „Когато чуят гласа си на запис, който остава в историята на „Пим-Пам”, се чувстват по-отговорни и различни от другите деца – размишлява Ирена. – Като малки изпълнители на сцената, те всъщност се готвят за сцената на живота. Всички изяви, включително и пред най-трудната публика – детската, са житейски опит, който натрупват. Мисля, че те осъзнават в една по-зряла възраст какво им е дало преживяното в семейството „Пим-Пам” и тогава разбират, че то е било не само приятно, но и много полезно. Затова не се забравят и се търсят помежду си.”
В новите пазарни условия хорът трябва сам да планира своите концертни изяви. Разбира се, Борис Карадимчев е бил търсен композитор и благодарение на доброто име на хора, „Пим-Пам” е канен в най-различни проекти – записи за интерактивни учебници, филми, реклами, изяви със симфонични оркестри, празнични тържества в различни градове и дори корпоративни събития. През 2012 г. гостува в епизод на сериала „Революция Z” , а междувременно е поканен и в спектаклите на Софийската опера – в „Евгений Онегин” и „Вертер”.
Преди 1989 г. като състав към Двореца на пионерите „Пим-Пам” е представял България в различни страни – на турне в ГДР, Швеция и Дания пред българските общности там, на международни конкурси като този в Сопот (Полша). За цялата история на „Пим-Пам” единствената детска песен, в която се споменават пионерите, е посветената на Двореца на пионерите „Дом на мечти”. Дори на последната детска асамблея „Пим-Пам” пее своя обичаен детски репертоар с песнички за животинки, игри, приказни същества, вместо за комунисти и комсомолци.
В онези години, благодарение на старателното избягване на политически оцветената и задължителна за други хорове тематика кой знае как от ръководителите, „Пим-Пам”, даряваше на децата свободно от агитации място. Трудността идваше от училището, където невинаги проявяваха разбиране към многото отсъствия заради концерти, турнета и записи.
Днес хорът избягва комерсиализацията и не се предлага навсякъде и на всяка цена. Целта му не е да създава звезди и ако търсят това за децата си, някои родители може много да се разочароват, казва Анна Симова. За нея „Пим-Пам” е училище, което развива интересите на децата, отваря им вратата към много съществуващи неща, до които можеш да стигнеш само с някой, който да ти ги покаже на език, чрез който да ги разбереш.
Но преди децата са били по-емоционални, искрени, чисти, според Ирена. Днес им е по-трудно да изразяват такава непосредствена жива емоционалност. Въпреки неизтощимата си енергия Папà и хората около него в „Пим-Пам” са имали моменти, в които са чувствали колко е трудно да се разбият създадени стереотипи. „С две или три срещи седмично по 60 минути можеш само да подскажеш на детето, че има и друг начин на реакция, действие и взаимоотношения, освен тези, които то познава” – казва Ирена.
Маги споделя, че в последния етап от живота си Карадимчев се е обърнал към класически пиеси и е имал желание „Пим-Пам” да ги изпълнява. „Смяташе, че концертният състав е много добре подготвен и може да се справи с още едно различно предизвикателство.” Диригентът на Оперно-филхармоничното дружество в Русе – Найден Тодоров, твърди, че „Пим-Пам” е феноменален детски хор. „Той непрекъснато ни кани в Русе, където изнасяме концерти с техния оркестър – споделя Маги. – За следващата Коледа ни предстои да участваме в съвместен концерт с филхармонията под надслов „Битълсиада”.
Два от последните концерти на Пим-Пам” са с Русенската филхармония под диригентството на Григор Паликаров и звезди на поп музиката. Наречена „Оставаме с песните на Борис Карадимчев”, програмата зарадва в средата на юли публиката в Русе и Бургас. Освен филмови и поп евъргрийни като „Хора и улици” (от „Момчето си отива“), „Оставаме”, „Бяла тишина”, „Богатство”, „Нашият град” и др., „Пим-Пам” изпълнява някои от най-популярните песни за деца, създадени от техния Папà. Програмата на концерта представя и произведения като Фантазия за цигулка и оркестър Something по теми на „Бийтълс”, със солист концертмайсторът на Софийска филхармония Калина Христова. Има вероятност този концерт да бъде видян и от публиката на Аполония през септември.
В края на август на „Пим-Пам” предстои участие във фолклорен фестивал в Мармарис, Турция, където хорът ще се яви със съвременни обработки на фолклорни песни. В репертоара си той има вече десетина такива.
„Ще продължим напред, завършва Маги Немцу. – Имаме много работа заедно с Ирена и Ани. Преди Борето се допитваше до нас, но вземаше важните решенията като главен ръководител на състава. Нямаме отлив на деца и очакваме всички на 16 септември в залата на читалището до Кукления театър в парка Заимов, когато и за нас започва новата учебна година!”
На Папа с любов
Днешните пимпамчета – 13 годишните Алекс и Калин, наричат „Пим-Пам” „най-хубавият хор на света”, без който не могат. Горди са с различни свои участия. Говорят за участието си на фестивал в Истанбул, където взривили публиката с една турска песен. Винаги ще помнят Папà, защото за тях той е неповторим. „Папà си е Папà. Друг като него няма.”
Деси е на 19 г. и пее от 15 години в хора. „Папà ми се стори много приятен човек, съвсем не беше така строг, както говореха за него. Много го обичам! Винаги беше усмихнат и подхождаше спокойно към работата. Когато разбра, че някои от нас отказват да се „пенсионират”, реши да ни остави да пеем, докато искаме. Имахме идея да направим група на най-големите, в която да учим актьорско майсторство по-сериозно, да работим с професионални музиканти. Бяхме започнали да се събираме на репетиции, учехме танци и се надявам да продължим да го правим.„Пим-Пам” е място, където съм бягала от всекидневната сивота и от притесненията. Винаги съм уважавала мнението на Папà и на Ирена, че не трябва да се започва отрано с постановка на гласа, че трябва да пеем волно, защото ни харесва да го правим.”
Калин Калинков: „Пим-Пам” за мен беше предизвикателство – да излезеш на сцената за първи път, да пееш соло, да се чувстваш като част от нещо значимо. Най-хубавите ми спомени са от турнетата. На тях беше винаги забавно и ставахме още по-добри приятели. Папà за мен беше като втори баща. Едва ли има някой друг от хора, който да не мисли същото. Той имаше най-голямата усмивка, която всички ще помнят. Дори на 80 години тичаше да хване трамвая на площад „Славейков”. Беше много енергичен и предаваше енергия и доброта на другите около него.”
Калина Недева: „Когато Папà идваше на репетиции, ставаше страхотно, защото двамата с Маман бяха антиподи. Маман свиреше нота по нота и ни дебнеше за фалшиво пеене, да си изговаряме внимателно сричките, дори как седим на столовете. Папà разваляше дисциплината с всяко свое идване. Започваше да променя песента, да импровизира мелодия, темпо и нас да ни кара да пробваме нови неща.”
Светозара Йорданова: „Броях часовете до репетиция, нямах търпение да мине училищният ден, за да се видя с всички приятели и да пеем. Тези хора са ми най-близките приятели и днес.”
Мария Николчова: „Наричам„Пим-Пам” семейство, защото Маман и Папà бяха не само наши учители в пеенето, но и истински пътеводители в живота. Нещо, като втори родители, дори моите родители с гордост ги приемаха за такива. Ето няколко откъси от песнички, които са останали в съзнанието ми, повече от 30 години след като съм ги пяла.
„И приказки вълшебни стават”
„Да дадем светлина, да творим красота”
„Има толкова много различни,
безразлични човешки съдби,
ала ние навярно ще бъдем различни,
може би, може би.”
Моника Илиева: „Така го помня. Винаги усмихнат и позитивен. Беше много важно за мен да не го разочаровам. Спомням си как ме слагаше да стъпя на табуретка по време на репетиции, защото не стигах до микрофона. По време на снимките за обложката на първата ни плоча ме вдигна, завъртя ме и ме обърна надолу с главата, за да съм усмихната на снимката. И Папà и Маман успяха да ни убедят, че сме специални, че сме част от нещо, много специално и скъпо за тях.”
Следата на „Пим-Пам” в Ню Йорк
Българският детски хор и училище „Гергана” е най-старият български детски хор извън България, основан в 2004 г. от бивше пимпамче – джазовата певица и авторка на песни Гергана Велинова, негов пръв диригент, и от оперното сопрано Стефка Евстатиева, негов вокален педагог. Хорът е изнесъл 71 концерта, включително в Генeралното консулство и българската църква в Ню Йорк, Карнеги хол, Симфони спейс на Бродуей, ООН, Нюйоркската обществена библиотека и др.
Хорът има богат репертоар от българска и американска детска хорова класика, обработен български фолклор и съвременна световна музика. „Гергана” пее и някои от песните на Борис Карадимчев. Миналата година той изпратил на децата своите Коледни песни. Композиторът щеше да пътува до Ню Йорк за концерта по случай десетата годишнина на хора през юни. След смъртта му отвъд океана пътува само съпругата му Магдалена, която отнесе със себе си видео послание от „Пим-Пам”. „Наблюдавах Гергана по време на репетиция. Изтръпнах, защото осъзнах, че все едно гледам Борето – отношението на Гергана към момичетата, държанието й, дирижирането й. Тя е усмихната, внимателна, но се усеща, че държи нещата в свои ръце.”
