След Първата световна война Европа е обзета от тревоги. За да укрепят отбраната си срещу Германия, през 30-те години на ХХ век французите изграждат линията „Мажино“ – мащабна система от укрепления, заграждения и огневи точки по границите с Германия. Но през 1940 г. Германия заобикаля линията „Мажино“, атакувайки от север през Белгия, Холандия и Люксембург, за да разгроми Франция само за шест седмици.
Една от причините за смайващото поражение на Франция през 1940 г. е почти мистичната вяра на френския елит, че линията „Мажино“ е непревзимаема, настоява историкът Уилям Л. Шайрър в книгата си „Възход и падение на Третия райх“. „Французите се доверяват изцяло на силата на тази отбранителна линия, ала в крайна сметка тя се оказва повече психологическа опора, отколкото стратегически актив“, пише той.
Днес ставаме свидетели на разпадането на европейския ред от времето след Студената война и на реалната опасност от разрив в трансатлантическия съюз, вследствие последователните атаки срещу Европа на президента Доналд Тръмп и желанието му да закупи или анексира Гренландия. Което ни кара да си зададем въпроса дали бъдещите историци няма да напишат, че упованието на европейците в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) не е била европейската линия „Мажино“ – психологическа опора, създала фалшиво чувство за сигурност и попречила на Европа да се подготви за екзистенциалните предизвикателства.
Как НАТО създаде Европа
Възможно ли е днешното чувство за уязвимост на Европа да е резултат от липсата на въображение у европейците? В частен разговор повечето европейски политици споделят, че на американците вече не може да се има доверие за това, че ще защитят съюзниците си. Публично обаче те продължават да твърдят, че НАТО си остава жизненоважен за защитата на Европа. Ала обществата в Европа не са толкова дипломатични. Неотдавнашно проучване, проведено от Европейския съвет по външна политика показа, че едва 16% от европейците гледат на САЩ като на съюзник. А още по-поразяващо е, че една пета от анкетираните гледат на САЩ като на противник или на съперник.
След края на Студената война Европа изпитваше към НАТО някакво религиозно упование. Той не беше просто отбранителен съюз, той беше Светият Дух, който управлява света в края на историята. Омаяни от американската военна мощ, европейците не виждаха причина да се съмняват в ангажимента на Вашингтон към сигурността на Стария континент. Самото съществуване на НАТО накара мнозинството европейци да повярват, че през ХХI век голяма война в Европа е немислима. Доверието в НАТО попречи на европейците да осъзнаят, че в политическия климат след края на Студената война основна задача на алианса трябва да бъде изграждането на неговите отбранителни способности, а не демилитаризацията, особено в Източна Европа.
Противно на общоприетото разбиране, разширяването на НАТО в Централна Европа през 1999 г. не се случи в отговор на някаква извечна руска заплаха, а поради страхове от завръщането на национализма и войните, вдъхновявани от национализма. НАТО се разшири към Източна Европа в резултат на войните в Югославия, което имаше за цел да предпази Европа от демоните на нейното минало. „Мирът в Европа днес е не просто отсъствие на война, а отстраняването на войната от живота на нацията и това е дълбока културна и институционална промяна“, написа през 2008 г. Джеймс Дж. Шийън в своята история на следвоенна Европа „Какво се случи с всички войници?“.
Ключовата причина за присъединяването към Атлантическия алианс беше отношението към националните малцинства, а не стремежът за укрепване на отбранителните способности. В продължение на десетилетия европейците не се подготвяха за автономна отбрана, а за това как да се бият заедно с американците и винаги под тяхното командване. Най-видимото доказателство за парадоксалната роля на НАТО като инструмент за разоръжаване, а не за изграждане на военни способности е как една двойка държави – Швеция и Финландия, които в продължение на десетилетия се противопоставяха на членството в НАТО, се присъединиха към алианса едва след руската инвазия в Украйна, а сега са сред най-боеспособните членове на алианса.
Преди около 15 години Робърт Гейтс, секретар по отбраната в администрацията на Обама, даде израз на американското негодувание от европейското самодоволство по отношение на международната сигурност и ограниченото финансиране на отбранителните способности на НАТО с думите: „Ако настоящите тенденции към намаляване на европейските отбранителни способности не бъдат спрени и преосмислени, бъдещите американски политически лидери, за чието формиране Студената война няма как да е била толкова определяща, колкото за мен, може да приемат, че американската инвестиция в НАТО няма достатъчна възвръщаемост“, предупреди Гейтс.
Ала европейците не бяха склонни да му повярват.
И тогава на политическата сцена излезе Доналд Тръмп. След като прие номинацията на Републиканската партия за президент през юли 2016 г., той започна да говори, че американският ангажимент към отбраната на съюзниците, изложени на атака, ще зависи от техния принос към алианса. След като беше избран, на среща на върха на НАТО в Брюксел Тръмп заплаши да се оттегли от алианса. Европейците приеха това като самохвалство и го изчакаха да се оттегли от поста. През януари 2025 г. Тръмп се завърна в Белия дом. Ала тогава за европейците вече беше твърде късно да обмислят алтернативи.
Тръмп и бъдещето на НАТО
Какво е бъдещето на НАТО в един тръмпистки свят, в който Европа е изгубила основното си значение за САЩ? И какво означава нововъзникващото убеждение, все още само нашепвано, но и все по-разпространено, че става по-опасно да бъдеш съюзник, отколкото противник на Америка?
Тръмп не просто промени мястото на Европа на американската политическата карта, той начерта нова карта, чрез която Вашингтон гледа на света. Той не приема системата от съюзи на Америка като предимство, а като слабост. И докато някои завиждат на Вашингтон за неговите съюзи, Тръмп завижда на Китай, че не е ограничаван от съюзници.
Неговата неприязън към съюзите може да се обясни, поне отчасти, с факта, че той разглежда войната в Украйна като аналог на 1914 г., когато убийството на ерцхерцога Франц Фердинанд в Сараево от сръбски националист принуждава Австро-Унгария да обяви война на Сърбия, което предизвиква верижна реакция и поставя началото на Първата световна война. Наблюдавайки кризата в Европа, Тръмп сякаш не възприема като глупост някогашното британско желание да се купи мир чрез подписването на споразумение с Адолф Хитлер през 1938 г. в Мюнхен. За него опасността САЩ да бъдат въвлечени в катастрофална и ненужна война с Путинова Русия е много по-голяма от риска една ревизионистка сила да се опита да си върне части от Европа. Тръмп гледа на войната на Русия в Украйна не от гледна точка на Мюнхен, а на Сараево.
Въпросът за бъдещето на НАТО следва да бъде разбиран като отговор на две отделни питания. За администрацията на Тръмп въпросът е каква ще бъде ролята на НАТО в ситуация, в която Америка вече не гледа на Европейския съюз като на американски проект, но все пак би искала да задържи Стария континент в своята сфера на влияние. Според това разбиране Америка се стреми да замени Запада от времето на Студената война, дефиниран като „свободния свят“ и от споделените либерални ценности, с културния Запад, вкоренен в християнството и бялата раса.
За европейците залозите са по-различни, но не по-малко неотложни. Те гледат на НАТО като на фактор за укротяване на атаките на Тръмп и за изграждане на собствени отбранителни способности в един все по-анархистичен свят, в който американските гаранции за сигурност вече не могат да се приемат като даденост. Тръмп може да се изкуши да повярва, че ако НАТО не съществува, няма причина руският президент Владимир Путин да не се превърне в най-добрия приятел на Вашингтон. А европейците могат да се изкушат да повярват, че увеличаването на отбранителните бюджети ще бъде достатъчно, за да може Европа да се защити дори и при отсъствието на САЩ.
Театърът на Американската империя
Дръзката специална операция на САЩ във Венецуела беше парад на имперската мощ. Тя може да се възприеме като предвестник на нещо, което можем да наречем театрален империализъм – нововъзникващо явление, при което великите сили показват мускули, за да се правят, че управляват, без реално да управляват. Това е и знак, че последната стратегия за национална сигурност на Вашингтон трябва да се приеме за чиста монета. Разбрана по този начин, позицията на администрацията на Тръмп става по-ясна: Тръмп няма желание да разруши НАТО, а по-скоро иска да се възползва от тревогата на Европа да не бъде изоставена от Америка като тояга, с помощта на която да преобрази Европа.
Европейците вероятно могат да се защитят, но Европа има както „политически проблем“, така и „проблем с времето“. Те трябва едновременно да намаляват зависимостта си от американските технологии и оръжия и да накарат Тръмп да се чувства доволен, поддържайки у него илюзията, че Европа разчита на американската военна мощ. За Тръмп войната на Русия в Украйна сякаш предоставя удобна възможност. Както някоя частна охранителна компания се възползва от по-големите рискове, за да вдигне цената на услугите си, по същия начин и Вашингтон се възползва от европейската уязвимост и се наслаждава на ескалацията на напрежението между Русия и своите европейски съюзници.
Руснаците, на свой ред, възприемат Европа като враг, а Тръмп като свой естествен съюзник. Лорд Хейстингс Лайънъл Исмей, британският генерал и дипломат, избран за първи генерален секретар на НАТО, е автор на наблюдението, че целта на алианса е „да държи американците вътре, руснаците отвън, а германците – долу“. Днешната стратегия на Русия може да се опише като стремеж за задържане на американците вътре, на европейците отвън, и на украинците долу. Европейците трябва да се подготвят, че заплахите на Тръмп да анексира Гренландия ще продължат – а един такъв акт би нарушил териториалната цялост на държава членка на НАТО. Съществува голяма вероятност подобна анексия, нещо като Крим на Тръмп, да стане реалност в рамките на тази година.
Европейските лидери прекараха цяла година в опити да ласкаят Тръмп и в обещания да купуват американско оръжие, но неговият ултиматум към Европа да се откаже от Гренландия или да се изправи пред увеличени мита ги притиска до стената. Описвайки поведението на Тръмп като преминаване на множество „червени линии“, белгийският премиер Барт де Вевер отбеляза, че Европа трябва да направи избор и че „да бъдеш щастлив васал е едно, а да бъдеш нещастен роб е нещо съвсем различно“. Европа ще бъде принудена да се изправи пред този избор.
Европа все още отчаяно се нуждае от НАТО. А значимостта на Европа в света ще зависи от нейната способност да се окаже в свят без Атлантическия алианс. Всяка надежда, че европейците ще се мобилизират пред лицето на двойната заплаха от Тръмп и Путин е вдъхновяваща, но нереалистична. Според скорошно проучване на ЕСВП 20% от анкетираните, които възприемат Америка като противник, са и най-малко ентусиазираните от увеличаване на бюджетите за отбрана.
Европейските лидери трябва да убедят обществата си, че разбират разликата между това да се правиш на глупак и да бъдеш такъв. Да си глупак означава да вярваш, че въпреки доказателствата за обратното Америка ще застане до Европа в случай на руско нападение, както и да вярваш, че след като Тръмп напусне поста си, САЩ ще се осъзнаят. Голямото стратегическо предизвикателство пред Европа днес може да бъде изказано с фразата: НАТО е мъртво, да живее НАТО!
Англоезичният оригинал на статията е публикуван в „Тайм“
