„Животът на всички ни е роман. И вие, и аз сме оплетени от невидима паяжина, като същевременно сме и нейни създатели.” Това би могло да е началото на роман или разказ, но истината е, че френската психотерапевтка и основателка на науката психогенеология Ан Анслен Шютценбергер пише по този поетичен начин изследването си „Синдромът на предците”. И е факт – книгата е увлекателна като роман, без ни най-малко да губи научните си качества. Може би това обяснява и защо един научен труд, издаден през 1988 г., претърпява седемнайсет издания и се превръща в бестселър.
В „Синдромът на предците” Ан Анслен Шютценбергер ни показва една неочаквана гледна точка към семейната история. Тя не само разкрива най-новите изследвания в областта на трансгенерационните връзки, но и дава примери как да се вглеждаме и как да четем през плетеницата на всички сложни семейни отношения; през чувството за вина, което се предава от поколението на поколение; през неизречените тайни и всички уж невинни съвпадения, които определят ритъма на живота ни. Защото според френската психоаналитичка и дългогодишна ръководителка на Лабораторията за социална и клинична психология на университета в Ница, ние сме много по-малко свободни, отколкото си мислим. В „Синдромът на предците” тя прилага примери от работата си като преподавател и от практиката си като психотерапевт, за да ни докаже колко често хората действат, водени от семейна лоялност и от сложни семейни връзки, които могат да бъдат видени и почувствани, но общо взето, за тях не се говори – те биват преживявани като неуловими, неосъзнавани, неизречени или тайни.
Шютценбергер дава примери и пита колко често голямата дъщеря не се омъжва, а остава вкъщи, за да поеме грижата за възрастните си родители или за малките си братя и сестри. Има ли писан закон, който да я задължи да се откаже от личния си живот в името на семейната лоялност? И колко често хората се разболяват, когато достигнат възрастта, на която са починали техните родители, сякаш се чувстват длъжни да възпроизведат един стар семеен модел…
Майка, баща, непознати лели, далечни братовчеди, които никога не сме виждали; прадядовци, загинали във войните; баби, за които никога не сме чували нищо и към които не изпитваме близост – според Ан Анслен Шютценбергер обаче всички тези хора, всички тези предци, за които дори не подозираме, продължават да играят роля в живота ни.
„Родството е едновременно биологична, социална и психологическа реалност”, пише Ан Анслен Шютценбергер и дава примери как потомците на оцелели от концлагери, геноциди, от различни кланета и убийства преживяват все още кошмарите, които са се случили на техните близки преди петдесет, сто или повече години. Това е „общата памет”, която свърза баща и син, майка и дъщеря, далечни роднини. Това е „общата памет”, която не се губи, твърди Шютценбергер.
Френската психотерапевтка отрича случайностите и вярва, че когато „дупките”, „цепнатините”, „белите петна” в генеалогичното ни дърво са многобройни, това по един или друг начин ни вреди, защото просто не знаем кои сме всъщност.
Тази книга – „Синдромът на предците”, и въобще трансгенерационният анализ, ни изпращат на лов за семейни тайни, чертаят родословни дървета и ни уверяват, че само ако проследим пълната генеалогия, ще можем да видим миналото си в истинския му контекст.
„…Ще припомня, че над нас властва предаността на предците, станала несъзнавана или незабележима (невидимата лоялност). От значение е да я направим видима, да я осъзнаем, да разберем кое ни задължава да бъдем лоялни и дали евентуално не би трябвало да преразгледаме тази лоялност, за да заживеем свободно своя собствен живот”, обяснява Ан Анслен Шютценбергер.
Истината е, че след „Синдромът на предците” личната семейната история вече не е същата. Или поне може да се чете по съвсем друг начин.
