„Странно е, но всеки ден усещам, че имам нужда от този език. Обикновено хората имат нужда от други неща, от семейство например. Аз, разбира се, обичам децата, сестра си, родителите си, но имам нужда и да говоря, слушам, превеждам българския“, казва френската българистка и преводачка проф. Мари Врина-Николов.
„Превеждам само творби на приятели“, смее се професор Джузепе Дел’Агата.
„Преводът – това е разширяване на кръгозора! Без преводачи световната литература няма да е световна“, заявява Хеле Далгор, единствената активна преводачка от български на датски език в момента.
„По-лесно и приятно за работа е, когато разделя романа на части, за да се чувства така, сякаш е покорила вече един от няколко върхове, когато една част е преведена“, това разказва студентката Габриела Цанкова за методите на работа на преводачката Анджела Родел.
И ако през предишните години студентите по книгоиздаване във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет изследваха в различните свои сборници процесите в книгоиздаването или как изглеждат библиотеките у нас и по света, сега правят опит да проследят пътя на българската книга през разказите на преводачи, писатели, издатели – на онези хора, които се грижат книгите да имат възможно най-дълъг път.
Това всъщност е петата книга, която Факултетът по журналистика и масова комуникация издава като резултат от дисциплината „Учебно издателство – майсторски клас“ с преподавател Георги Александров. Разбира се, студентите имат конкретни цели – с тези книги те искат да изминат заедно целия процес – да извървят пътя от идеята за създаването на една книга, през написването на текстовете, редактирането, коригирането, странирането до отпечатването на книжното тяло и дори представянето му пред публика. В случая обаче представят и един различен, техен поглед към превода на българските книги.
Предлагат ни срещи с Хеле Далгор, Лиляна Табакова, Георги Господинов, Алек Попов, Светлозар Желев, Евгения Панчева, Елизабет Костова, Яна Генова, Здравка Евтимова, Анна и Кристофър Бъкстън, Мария Ширяева, Чен Инг… Срещат ни не само със съвременни идеалисти, които работят днес и правят планове за бъдещи книги и нови преводи, но и обръщат поглед към миналото. Александра Алексиева например тръгва по следите на първото издание на романа на Иван Вазов „Под игото“ на английски език от 1893 г. и се опитва с помощта на изследванията на проф. Владимир Трендафилов, проф. Александър Шурбанов и проф. Майкъл Холмън да разгадае мистерията с онзи първи анонимен преводач, чието име не се е запазило днес.
Патрисия Лозанова пък разказва за Ула Росен – шведската преводачка на Йордан Радичков, която започва своята кариера с превода на „Неосветените дворове“, за проф. Мари Врина-Николов, чийто първи превод от български на френски език е „Луда трева“, за Хана Капитанска, която превежда Радичков на полски…
Олга Янкова пък ни представя кратка история на интереса към чуждоезичните преводи в Китай и посочва, че първият български текст, преведен на китайски език, е един разказ на Иван Вазов – „Вълко на война“, преведен от Лу Сюн през 1921 г. Най-популярната българска детска книга в Китай обаче е „Ян Бибиян“, а след 1950 г. са издадени около 40 книги на български автори – Христо Ботев, Димитър Димов, Никола Вапцаров, Георги Караславов, Любен Каравелов, Елин Пелин.
„Разбрахме колко негостоприемни за преводна литература са книжните пазари в някои страни. Осъзнахме, че българската книга не е съвсем непозната на света, но и че не е достатъчно позната. Научихме колко много работа и средства са нужни за отпътуването на една българска книга в чужбина“, пишат студентите.
Но все пак завършват с думите: „Проумяхме колко важно е да разпространяваме българската литература по света и се надяваме, че някой ден, когато сме достатъчно квалифицирани, също ще ѝ помагаме да продължи своето околосветско пътешествие“.
