Начало Идеи Гледна точка Нахлузник
Гледна точка

Нахлузник

2098

Председателят на градската организация събра низшия партийния актив. Беше бесен. В беса си дори беше пострадал, беше получил прословутия си тик – единият му клепач падаше до средата на окото и си стоеше там. И погледът му ставаше като на пцовисал кон. Едното око изхвръкнало, за да навакса с визуализацията, а другото – като страшна картинка от цигарена кутия.

– Да се разберем. Искам да се размърдате. Кварталните клубове са затворени и потънали в паяжини. Не срамота, ами архисрамота. Какво ще си кажат хората. Тази партия спи. Отворете клубовете, проветрете ги и вътре да започва да кипи дейност. Разяснявайте животрептущите теми във вътрешен и външен план. Нашият избирател трябва да е с едни гърди пред другите. Нашият избирател трябва да е ориентиран. Така се гради доверие. Ръководителите не са слънце да огреят навсякъде. Само по телевизията не може. В усилията им трябва да се вплетат обикновените усилия и на тези по-надолу по стълбата.

Председателят млъкна и дискретно обра с пръст слюнката, събрала се в ъгълчетата на устата му. И леко докосна клепача си, беки се върне на старото място. Но всуе.

– Няма брошури – обади се някой, използвайки паузата.

– Не брошури. Листовки. Не ви трябват листовки. Освен това листовките струват пари. Ето тук ще блесне вашата напредничавост. А аз ви обещавам, че усилията на всеки ще бъдат забелязани и оценени. Но да се разберем. Да говорите с хората на български език. Никакви чуждици.

– А с какво ще плащаме тока? Нали трябва да пуснем калориферите в тези морги? – обади се друг.

– Партията ще намери пари. Вие ще представите квитанциите и тя ще ви ги осребри. Хайде – каза накрая председателят. – Действайте. Искам клубовете да са отворени, вътре да има вазичка с кокичета и да цари уют.

Събралите се хора се надигнаха да си вървят. Стойчо и Керанка се случиха в една посока. Насред тежката зима времето изведнъж се беше запролетило, миришеше на мъзга и Стойчо преглътна и се престраши:

– Извинете, вие как се казвате?

– Керанка. А вие?

– А аз – Стойчо.

– Приятно ми е.

–  И на мен така.

– Защо се смеете?

– Защото, когато председателят каза, че трябва да бъдем с едни гърди напред, аз ви погледнах и си казах, че ние туй условие вече сме го изпълнили и преизпълнили.

Керанка игриво се засмя и златните обеци-треперушки, подарък от майка й, заситниха още повече.

Стойчо се изкашля. Ледовете бяха стопени.

– Какво ще правите тази вечер?

– Мислех да се обадя на една приятелка да пием кафе, но тя е втора смяна и ще се прибирам.

– Ами тогава да взема да ви поканя вкъщи.

– Ами добре. Само да не си помислите нещо…

– Какво да си помисля?

– Знаете добре какво ще си помислите.

– И какво като си го помисля?

– Такова. Ще отидем у вас и изведнъж ще се окаже, че нямате презерватив.

Стойчо зяпна, преглътна. Но бързо се отръска и се окопити.

– Добре, че ме подсетихте. Аз верно нямам. Сега ще минем през някоя аптека и ще купим.

– Ние лесно ще купим. Но чухте какво каза председателят. Да не използваме чуждици. Коя българска дума ще използвате в аптеката?

– Не знам друга дума за това. Абе какво ще се правим на… Ще кажем едно пакетче презервативи и толкова.

– Не. Ако не използвате българска дума в аптеката, няма да има нищо.

– Ето една аптека. Да вървим.

– Не. Когато научите българската дума, се обадете.

– Че има ли такава?

– Има. Хубава наша си българска дума.

И като се засмя със своя игрив смях, който влезе като бургия в сърцето на Стойчо, Керанка изтича и се качи в спрелия трамвай.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора