Председателят на градската организация събра низшия партийния актив. Беше бесен. В беса си дори беше пострадал, беше получил прословутия си тик – единият му клепач падаше до средата на окото и си стоеше там. И погледът му ставаше като на пцовисал кон. Едното око изхвръкнало, за да навакса с визуализацията, а другото – като страшна картинка от цигарена кутия.
– Да се разберем. Искам да се размърдате. Кварталните клубове са затворени и потънали в паяжини. Не срамота, ами архисрамота. Какво ще си кажат хората. Тази партия спи. Отворете клубовете, проветрете ги и вътре да започва да кипи дейност. Разяснявайте животрептущите теми във вътрешен и външен план. Нашият избирател трябва да е с едни гърди пред другите. Нашият избирател трябва да е ориентиран. Така се гради доверие. Ръководителите не са слънце да огреят навсякъде. Само по телевизията не може. В усилията им трябва да се вплетат обикновените усилия и на тези по-надолу по стълбата.
Председателят млъкна и дискретно обра с пръст слюнката, събрала се в ъгълчетата на устата му. И леко докосна клепача си, беки се върне на старото място. Но всуе.
– Няма брошури – обади се някой, използвайки паузата.
– Не брошури. Листовки. Не ви трябват листовки. Освен това листовките струват пари. Ето тук ще блесне вашата напредничавост. А аз ви обещавам, че усилията на всеки ще бъдат забелязани и оценени. Но да се разберем. Да говорите с хората на български език. Никакви чуждици.
– А с какво ще плащаме тока? Нали трябва да пуснем калориферите в тези морги? – обади се друг.
– Партията ще намери пари. Вие ще представите квитанциите и тя ще ви ги осребри. Хайде – каза накрая председателят. – Действайте. Искам клубовете да са отворени, вътре да има вазичка с кокичета и да цари уют.
Събралите се хора се надигнаха да си вървят. Стойчо и Керанка се случиха в една посока. Насред тежката зима времето изведнъж се беше запролетило, миришеше на мъзга и Стойчо преглътна и се престраши:
– Извинете, вие как се казвате?
– Керанка. А вие?
– А аз – Стойчо.
– Приятно ми е.
– И на мен така.
– Защо се смеете?
– Защото, когато председателят каза, че трябва да бъдем с едни гърди напред, аз ви погледнах и си казах, че ние туй условие вече сме го изпълнили и преизпълнили.
Керанка игриво се засмя и златните обеци-треперушки, подарък от майка й, заситниха още повече.
Стойчо се изкашля. Ледовете бяха стопени.
– Какво ще правите тази вечер?
– Мислех да се обадя на една приятелка да пием кафе, но тя е втора смяна и ще се прибирам.
– Ами тогава да взема да ви поканя вкъщи.
– Ами добре. Само да не си помислите нещо…
– Какво да си помисля?
– Знаете добре какво ще си помислите.
– И какво като си го помисля?
– Такова. Ще отидем у вас и изведнъж ще се окаже, че нямате презерватив.
Стойчо зяпна, преглътна. Но бързо се отръска и се окопити.
– Добре, че ме подсетихте. Аз верно нямам. Сега ще минем през някоя аптека и ще купим.
– Ние лесно ще купим. Но чухте какво каза председателят. Да не използваме чуждици. Коя българска дума ще използвате в аптеката?
– Не знам друга дума за това. Абе какво ще се правим на… Ще кажем едно пакетче презервативи и толкова.
– Не. Ако не използвате българска дума в аптеката, няма да има нищо.
– Ето една аптека. Да вървим.
– Не. Когато научите българската дума, се обадете.
– Че има ли такава?
– Има. Хубава наша си българска дума.
И като се засмя със своя игрив смях, който влезе като бургия в сърцето на Стойчо, Керанка изтича и се качи в спрелия трамвай.
