0
1408

Находки от есенния София Филм Фест 2021

„Човекът с шапката“

От програмата на София Филм Фест винаги могат да се очакват приятни изненади – да попаднеш на случайно избран филм, привлечен от някоя подробност в анотацията, и да си тръгнеш след финала, изпълнен с кротка еуфория и удовлетворено любопитство. В есенното издание на фестивала имаше поне две такива предложения: британското „Човекът с шапката“ – как да устоиш на описанието „почти без диалози“, и унгарското „Приготовления да бъдем заедно за неопределен период от време“ – дължината на заглавието определено изкушава. Първият звучеше като кръстоска на нямата бурлеска с ретро гангстерско кино, а вторият – като среща между научната фантастика и психодрамата.

„Човекът с шапката“ се оказа чудесен пример как може да се прави кино в ХХI век без специални ефекти, без актьорска суетня и като замениш засуканото надприказване с позабравеното „гледане и слушане“. При това нито едно от формалните решения на филма не е самоцелно и не изисква отказ от разказването в полза на някакъв авангарден експеримент. Телевизионният режисьор Джон-Пол Дейвидсън и композиторът Стивън Уорбек са написали и заснели сюжет, който, погледнат отблизо, се разпада на поредица от самостоятелни миниатюри, но от дистанцията на обобщението веднага се връща към статута си на „пътуване към себе си“ (или „покана за пътуване“ по Бодлер), без да забравя за съспенса на преследването, гарниран с подобаваща доза хумор. А паралелно с фабулата вървят усещането за приказна неопределеност и философските размисли за посланието, което (може би) носи всеки от второстепенните образи.

Всичко започва с мистериозен мъж, който никога не се разделя с шапката си, колата и снимката на млада жена. Определен от създателите си като „обяснение в любов към Франция“, филмът проследява почивката или отшелничеството на един британец (а може би ирландец, като изпълнителя на ролята Киърън Хайндс) и неговия Фиат 500 някъде в Южна Франция. В духа на Чаплин и нямото кино „Човекът с шапката“ ни информира визуално, а не словесно за важни обстоятелства от контекста. Така героят и зрителите научават от един вестник за мафиотски престъпления в Марсилия и после виждат петима мъже, които изхвърлят чувал в реката, а мъжете разбират, че някой ги е видял… Завръзката е готова. Следват изненадите. В хода на филма откриваме, че действащите лица всъщност говорят и разказват искрени житейски истории, а само Мъжът с шапката мълчи (дори не е важно защо) и слуша. Бягството му от случката на реката се превръща в поредица от абсурдни тъжно-смешни срещи с различни човешки съдби, изпълнени ту с драматизъм, ту с гегове, достойни за класическата бурлеска.

Лекотата, с която смесва жанрове, навързва случки в общата фабула, редува думите с многозначително (или музикално) мълчание и надгражда загадъчния образ на протагониста, както и тези на съпътстващите го, често повтарящи се персонажи, напомня едновременно за зората на филмовото изкуство, за Жак Тати и Монти Пайтън и за неподправената документалност на аматьорски видеоклипове. Ех, да можеше „Човекът с шапката“ да предсказва бъдещето на киното…

„Приготовления да бъдем заедно за неопределен период от време“

На фона на меланхоличната жизнерадост и привидната британска „простота“, „Приготовления да бъдем заедно…“ на Лили Хорват изглежда твърде интелектуален филм – дали заради сдържаността на главната героиня Марта, или поради професионалната ѝ ангажираност с човешкия мозък… И най-любопитното в този унгарски „казус“ е откритието, че сякаш е изграден върху поредица от противоречия на различни нива, като се започне с емоционално резервирана жена, решила внезапно да промени кардинално живота си заради случайна среща с непознат, и се стигне до осезателното колебание на филма дали разказва сантиментален, или психарски сюжет, което определено поддържа съспенса.

Марта изоставя кариерата си в САЩ и се прибира в родната Будапеща поради усещането, че е срещнала мъжа на живота си, след неколкочасов разговор с колега на конгрес по неврохирургия. Да, обаче Янош Дрекслер не идва на уговорената среща на моста в Пеща и Марта почва да се чуди дали не си го е измислила, а после го открива на работното му място и той сковано ѝ заявява, че не се познават и никога преди не са се срещали… Оттук нататък фабулата има няколко възможности и „Приготовления да бъдем заедно…“ май „опипва почвата“ в различни посоки, подвеждайки зрителя, съзнателно или не, да забрави заглавието, в което всъщност е закодирана развръзката.

За Марта времето сякаш е спряло. Решителна и колеблива едновременно, тя е загърбила стария си живот, но все още няма нов и е заседнала в някакъв процес на очакване, където професионалната ѝ прецизност в операционната контрастира с емоционалната ѝ „деконструираност“, а фрагментирането на разказа символизира нейната несигурност. Дали е полудяла, или е жертва на измама, дали гледаме психологическа драма, или трилър? А после ролите се разменят и попадаме в огледало на отражения, рамкиращи този странен романс между въображението и действителността, едновременно хладен и дълбоко емоционален, пронизан от битова реалност, музика и поезия… Наистина ефект(ив)на комбинация.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияДимитър Косев – млад музикант на годината 2020
Следваща статияКодът на любовта