0
920

Национални участия във Венеция

1a
Микаел Оганджанян, Tasnerku, 2015, Арменски павилион

56-о биенале на съвременното изкуство във Венеция, най-старото – на 120 години. До 21 ноември. All The WorldFutures (Всичкото бъдеще на света) е мотото на централната изложба с куратор Окуи Енвезор. Този текст се спира на няколко от 89-те национални павилиона, след като предишният бе посветен на основната изложба.

В предговора си към каталога на биеналето Паоло Барата, президентът на Венецианското биенале, изразява задоволство, че през 1998 г. не е послушал онези, които са го убеждавали, че идеята за изложба от национални павилиони е остаряла. Наистина формулата на биеналето позволява „плурализъм на гласовете“ и разнообразие от подходи и почерци, които разширяват внушенията на основната изложба. Днес художниците не носят бремето на посланици на държавите си, те представят свои лични позиции, които много често засягат общото в този глобализиран свят. И все пак – важен е и прозорецът, през който гледаш към това общо, важни са детайлите.

Много от кураторите на национални павилиони тази година бяха на една вълна с куратора на биеналето Окуи Енвезор: вгледани в различните кризи на настоящето: в социалните проблеми, екологичните катаклизми, бежанците. Както и в сблъсъка на религии, актуалната тема, към която впрочем изложбата на Окуи Енвезор беше по-слабо чувствителна, поне не я беше поставила на първи план, наред със социалната критика в марксистката й интерпретация.

Исландският павилион – временна джамия, инсталирана от Кристоф Бюхел в недействаща от 40 години католическа църква в Канареджо, предизвика скандал. Подготвяйки проекта, авторът влиза в контакт с местната мюсюлманска общност от 20 000 души. Тя няма свой молитвен дом в центъра на града, затова одобрява идеята и така изкуството се превръща в живот – с всички последици от това. Джамията е затворена две седмици след началото на биеналето под технически предлог. Авторът вижда в своята провокация възможност за диалог, а местната католическа общност – оскверняване на храм и противопоставяне на мюсюлманите и християните. Дискусиите събудиха травми от миналото, чак до падането на Константинопол през 1453 г. и превръщането на катедралата „Св. София“ в джамия. Реагира и партиархът на Венеция, от когото не е било поискано разрешение за използването на църквата, която е затворена за богослужение, но не е лишена от святост. Границите на търпимостта бяха прекрачени. През юни нещо подобно се случи във Франция след предложението на президента на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Бубакьор църкви, в които не се служи, да станат джамии. В някакъв смисъл изкуството предусети конфликта.

И германският павилион, наречен Фабриката, се занимава с конфликтни и глобални теми: бежанците, безработицата, търговията с оръжие, условията на труд. Със средствата на фотографията, практиките на документиране, видеоарта. Кураторът Флориан Ебнер, експерт по фотография в музея Фолкванг в Есен, цели дискусия за ролята на съвременната фотография в условията на глобализация. Поканеният от него Тобиас Цилони е проследил в продължителен фоторепортаж живота на африкански бежанци в Берлин и Хамбург. Перспективата е обърната, важни са не историите на бягството и на жертвите, а активната позиция на имигрантите в новата им родина. Документалния материал авторът изпраща на медии от родните страни на бежанците, които го публикуват, разказвайки от перспектива, различна от европейската, за живота на сънародниците си.

Живеещите в Египет Ясмина Метвали и Филип Рицк представят филм и инсталация за закриването на една приватизирана фабрика в Египет, а Олаф Николай инсталира на покрива на павилиона невидима работилница, която прави „сенчеста икономика под жаркото слънце“, както е написано в обяснителния текст. От време на време някой мята бумеранг от покрива, за да се върне той обратно. Продукцията се предава на улични търговци от истинската сенчеста икономика на Венеция.

Хито Щайерл е режисьорка и художничка, известна с експерименталните си филми, нейното видео със заглавие Factory of the Sun е в централната зала на германския павилион. В ефектно разграфеното от неонови светлини тъмно пространство, пред излегналите се в креслата посетители се разиграва видеоигра: протагонистът в златисто облекло се бори срещу банковия капитал, който експлоатира слънчевата енергия. При задълбочено проследяване затъваме в машинации на политици, бизнес, военни, Дойче банк, обявена за фиктивен спонсор, Агенцията за национална сигурност на САЩ. Метафората, около която е изградена играта, е светлината като носител на информация, на ценности.

В същото тематично поле се изявява Саймън Дени, който представя Нова Зеландия. В Националната библиотека „Марчиана“ на прощад „Сан Марко“, където е едната част от неговото участие, е създаден своеобразен дата център. Изложбата Secret Power ползва образния език на бившия графичен дизайнер на Агенцията за национална сигурност на САЩ при създаването на мотивационни игри за кадрите на агенцията, диаграми, агитационни комикси, логота и пр. Саймън Дени играе с образите, увеличава ги, превръща някои в триизмерни обекти и така демаскира съвремените механизми на упражняване на власт през тях. Контрастът е още по-силен, защото сървърите са поставени сред фрески и стари карти на Венеция. Другата част на павилиона е на летище „Марко Поло“ – подът в салона за пристигащи е в репродукции на класически произведения. Табели обясняват, че оригиналите могат да се видят в Националната библиотека.

Към кървавата колониална политика на Леополд II, по чието време е построен белгийският павилион (1907 г.), първият национален павилион в Джардини, се връща Винсент Месен. Той кани артисти от Африка, Америка и Европа. На фокус в белгийския павилион всъщност е не толкова колониалната история, колкото нейните последици в модерността и междукултурните диалози. Видеото на Месен разкрива неизвестни факти около участието на интелектуалци от Конго в Ситуационисткия интернационал.

Павилионът на Сърбия е приютил инсталацията на Иван Грубанов United Dead Nations: купчини флагове на изчезнали нации, които обаче продължават да определят геополитическите отношения – СССР, Социалистическа федеративна република Югославия, Германска демократическа република, Отоманската империя, Австро-унгарската империя и т.н. На стените са изписани имената им и датите на рождение и смърт. Носталгично.

Необикновена опера в полския павилион – С. Т. Джаспър и Йоанна Малиновска заедно със солисти от Познан пренасят в едно хаитянско село обявената за национална полска опера „Халка“ от Станислав Монюшко (1819–1872). Идеята идва от филма на Вернер Херцог „Фицкаралдо“ (1982), в който героят е обсебен от желанието да построи опера в амазонската джунгла. Но полската история е дори по-странна: в Хаити има село, където живее население с полски корени. В началото на XIX век поляците са изпратени като част от армията на Наполеон да потушат въстанието на робите. Те обаче минават на страната на въстаниците и остават в страната и след тяхната победа през 1804 г. Оказва се, че въпреки асимилацията наследниците им и до днес пазят спомен за своята полска идентичност, както и имената си. В триканалното видео романтичният дух на операта се сблъсква със средата: оркестърът свири на една веранда; певците пеят на улицата; сред зрители, които пушат и смеят, се вижда и една коза.

Художничката Чихару Шиота, която живее в Берлин, е превърнала павилиона на Япония в зрелищно красива пещера. В мрежа от червена прежда са заплетени 180 000 ключове, изпратени от хора от цял свят, и две лодки, потопени в този „океан на паметта“, както го нарича авторката. Защото ключовете защитават нашия интимен свят и пазят спомените ни. Инсталацията „Ключ в ръката“ обиграва паметта и надеждата, миграцията и бездомността в нашия век.

В съседство с японския павилион в Джарини е павилионът на Република Корея, който също отговаря на критериите за зрелищност, макар и в друга посока. The Ways of Folding Space & Flying, многоканалната видеоинсталация на Мун Кунгвон и Чеон Чунхо, майсторски усвоява цялото пространство. Съвършено изработена, тя визуализира представите за левитация и преодоляване на физическите бариери. Запомнят се минимализмът й, белотата на изкуствения свят, който обитава героинята с вид на киборг, апокалиптичната визия за бъдещето.

Обяснимо е изкушението на някои артисти да трансформират първоначалната архитектурна форма, особено когато трябва да преодоляват идеологически натрупвания. Такива опити прави екипът на германския павилион, затруднен от естетиката на Третия райх. Радикално подхожда спрямо австрийския павилион и Хаймо Цоберниг. Той превръща създаденото през 1934 г. в стила на историцизма пространство в минималистична скулптура в черно, лишава го от излишната йерархичност и го отваря към градината.

Обратно, руският павилион се връща благодарение на Ирина Нахова, представителка на московския концептуализъм, към първичния си зелен цвят, както е изглеждал при създаването си през 1914 г. от арх. Алексей Щусев, автора на мавзолея на Ленин. От друга страна, „Зеленият павилион“ препраща към представения през 1993 г. от Иля Кабаков „Червен павилион“. Една от залите, наречена сива, е изпълнена от огромната глава на пилот с нещо като противогаз и живи очи, които се впиват в посетителя. В черната зала през прозрачния под посетителят вижда в краката си видеоинсталацията „Червеите на историята“ – за кратко преди внизапно над главата му да се отвори светла пролука. Другата зала е щампована цялата – заедно с тавана и пода, в червено и зелено. За кураторката на павилиона, Маргарита Тупицина, това са двата цвята на Русия: кървавото на революцията и зеленото на перестройката.

Сред жените артисти, които на това биенале представят страните си, е и австралийската художничка и фотографка Фиона Хил. Нейната изложба Wrong Way Time е в новопостроения павилион на Австралия в Джардини – масивен куб от черен гранит. Изложбата е режисирана като Wunderkammer: стотици обекти във витрини – фигурки на изчезнали животински видове, кости, маски, банкноти от цял свят, часовници с образи на смъртта, фигури на войници, изплетени от нарязани камуфлажни униформи – археологическа сбирка на съвременни образи и схващания. Светът върви по грешен път, към „лудостта, злото и скръбта“, обяснява художничката, имайки предвид глобалната политика, финансите и екологията.

Джоан Джонас, също легендарно име в перформанса и видеоарта, представя САЩ във Венеция. Инсталацията They Come to Us without a World с видеа, скулптури, фотографии и рисунки е замислена като лирическо откровение върху живота на рибите, пчелите, върху природата като извор на вдъхновение.

В холандския павилион е изложбата на 84-годишния Херман де Врис, градинар, биолог, художник и философ, чиито занимания са на пресечната точка между изкуството и естествените науки. Той документира случайностите в природата, която за него е истинският художник. На биеналето показва елементи от биотопа на своята родина и на Венеция. Централно място заема колекцията му с пръст от различни краища на света, която прилича на огромно абстрактно платно – противно на очакванията доста живописно. Но първото, което улавят сетивата на посетителите, е уханието – то се разнася от огромната инсталация изсъхнали рози на пода.

Във и около френския паливион в Джардини Селест Бурсие-Мужено, художник и музикант, е разположил три огромни пинии, пренесени с корените. В залата почти незабележимото припълзяване на дървото, което се задвижва от собствената си енергия, превърната в ток, създава хипнотично усещане. За това допринася и натрапчивият тих звук.

Италия хвърля мостове между съвременното изкуство и паметта, традицията и нейния „стилистичен генетичен код“. Амбицията е  многоликата история на изкуството, с която италианците основателно се гордеят, да се представи през погледа на съвременни знаменитости като британския режисьор Питър Гринауей, южноафриканеца Уилям Кентридж, философа Умберто Еко, френския режисьор Жан-Мари Строб, Ванеса Бикрофт, Янис Кунелис и др. Гринауей изразява своята почит към италианското изкуство в кратка видеоинсталация, която колажира класически образи от Леонардо, Рафаело и Микеланджело, препращайки към киното и музиката. Умберто Еко говори в интервюто си за паметта. Пространството на павилиона прилича на лабиринт или гробница, разпределено е за самостоятелни представяния на артистите.

Арменският павилион на остров Сан Лазаро, отдалечен от основните места, където се случва биеналето, получи Златен лъв за най-добро национално участие. Кураторката Аделина фон Фюрстенберг е избрала заглавието Armenity. Може да се разчете като качество – „арменскост“, като принадлежност към нетериториална, духовна общност. Такива са повечето от 16-те поканени художници: с арменски произход, разпръснати по целия свят потомци на жертви на геноцида преди 100 години. Много от тях интерпретират лични семейни истории, свързани неотлъчно с голямата трагедия. Павилионът е разположен в манастира на мхитаристите на остров Сан Лазаро – на 15-ина минути от Венеция с вапорето. Мхитаристите са католическо братство, основано през 1701 г. от монаха Мхитар Себастаци в Цариград. Гонено от официалната арменска църква, през 1715 г. то получава разрешение от римския папа да се засели във Венеция. Мястото е наричано Малката Армения, от векове е център на диаспората, библиотеката съхранява ценни исторически паметници. Самият Джордж Байрон я е посещавал с изследователски цели, от него е останало сравнението на арменския език с „изгубен рай“. Тъкмо този израз е в основата на музикалната инсталация „Букви от изгубения рай“ на Хера Буюкташчиян от Истанбул (тя преди 3 години участва в  Нощта на музеите в Пловдив). Силвина Дер-Мъгърдичян е събрала зад витрините семейни реликви, разказващи за нейната прабаба, която се спасила от геноцида в Аржентина и написала там книга с рецепти от народната медицина. С чувство за хумор е заредено видеото на Нина Хачадурян, в което тя задава въпроси на родителите си. Благодарение на „разпита“ зрителите получават пълно впечатление за семейната ситуация на арменец, роден в Турция, който се жени за представителка на шведското малцинство във Финландия, дъщеря им живее в Ню Йорк, а тримата говорят с различни произношения, също белег на трудна участ. Храир Саркисян, който живее в Сирия, показва фотографии – портрети, които драматично осветяват само части от потънали в мрак фигури. Всички  негови герои са предци на живеещи в Турция арменци, приели исляма, за да оцелеят. Повечето от потомците им се връщат към християнството. В градината от високоговорители в тревата звучат монотонно арменски имена – художникът Мекхитар Гарабедян е помолил баща си да изброи всички хора, за които си спомня.

Най-учудващото е, че известният концептуалист Саркис, роден в Турция през 1938 г., който живее във Франция, е представен освен в арменския и в турския павилионв Арсенале е инсталацията му Respiro – разноцветна неонова дъга. Преди да се намери политическо решение на въпроса с признаването на арменския геноцид, помирението сякаш се е случило на полето на изкуството.

И след всичко разказано: ако искате да разберете защо България я няма във Венеция – след онова първо възстановено участие през 2007 г. и другото от 2011 г., съпроводено със скандал, хвърлете поглед на кореспонденцията между работната група, назначена със заповед на министър Рашидов през 2011 г. да изготви проект за регламент на националното ни участие във Венеция, и зам. министъра на културата. Всичко е ясно, МК събира комисия, тя дава своите предложения, следва обяснение от МК защо те не могат да се случат. До днес нищо не е помръднало.

Още по темата: Бъдеще в миналото