Начало Идеи Дебати Национални чувства и демокрация
Дебати

Национални чувства и демокрация

1997

Нашата първа задача трябва да бъде да се освободим от мистиката на националното.

Ако не друго, нашата собствена история би трябвало да ни е научила, че съществува пряка, интимна връзка между националното чувство и свободата. В същото време не може да не видим, че националното чувство и понятието за свобода не остават непроменими. Времето, социалната и политическата история поставят свой отпечатък върху тях. Ще си послужа с една елементарна илюстрация. По време на националноосвободителните борби кръстосващите балканските земи и европейските столици окъсани апостоли на свободата гордо и предизвикателно са наричали себе си българи. В наше време, сто години след установяването на национална държава, в чужбина (става въпрос за по-развитите страни) неведнъж съм ставал свидетел на точно противоположното поведение. В процеса на битовото общуване прилично изглеждащи българи проявяват склонност да крият, тоест да фалшифицират народността си. Използвайки езиковите бариери и близостта на славянските езици, те се представят за Други. Вън от елементарното морализаторство, натрапчиво ме е занимавал проблемът защо постъпват така. Какво ги кара да изпитват неудобство от националната си принадлежност, след като самите те като индивиди не са посрещани зле? Стигнах до извода, че те се срамуват от несвободата, с която са белязани (и свързаната с нея ниска степен на цивилизация), че не желаят върху тях автоматично да бъдат пренесени предубежденията и осъждането, които тегнат върху подредбата на страната, от която идват. Но тук се усеща и друг глас: обажда се и гузната съвест – тези хора знаят, че всеки нормален европеец не може да не си зададе въпроса за тяхната лична отговорност за състоянието в страната им. „Подмяната“ на националността не само премахва поставянето на проблема за личната отговорност и поемането на рисковете за разграничаване от осъдителната практика, но и дава възможност да се възползват наготово от една чужда репутация. Защото, и това закономерно се забелязва, никой от въпросните герои на камуфлажа не назоваваше себе си албанец или румънец, нито дори поляк, а се присламчваше към национални общности, които са спечелили уважение със своята позиция на независимост и свободомислие.

Какъв е изводът от този прост пример? Националното чувство (а то най-добре определя себе си в сравнението, когато излезем навън, в чужда среда) в условията на национална независимост и суверенитет е свързано вече с друго разбиране за свободата. Вече става въпрос не за национална свобода, а за свобода на личността, за свобода на убежденията, на възгледите, на пътуването и т.н. А този тип свободи се събират и обобщават в друго понятие – и това понятие е демокрацията. Българинът, поданик на живковизма, се срамуваше от държавната си наредба, разграничаваше се от нея и с това срамежливо и плахо, под знака на конформизма и консумативността, неволно определяше и границите, в които националното чувство би могло естествено и свободно да съществува, да се манифестира.

Само демокрацията може да създаде условия за трайно решаване на националните проблеми. И единственият правилен път за това е диалогът между всички заинтересовани страни.

Очевидно за нас, българите, сферата на националните чувства и до ден днешен до голяма степен си е останала сфера на емоциите, на големите страсти, на масовите изяви, на дълбок подмолен резервоар от настроения и стремежи, затрупан от пластовете на пластовете на историческото развитие, но неизменно активен, клокочещ. Подобно на всички вулканични прояви, излизането на повърхността на тези нагласи и страсти за кратко време може да превърне обществото в драматична сцена на афекти, на първични емоции. Тази сцена не е особено приятна, както показаха неотдавнашните събития, тя е заредена с опасности и парадоксът е в това, че не само не укрепва, а точно обратното, подронва базата на националните чувства. Пламенно манифестиращи себе си, те по същество ерозират единствената опора, на която биха могли да се утвърдят и развият; на която биха могли да получат признанието на другите. Защото колко струва гордостта ти от това, че си българин, руснак, грък, французин и т.н., ако за другите това е един лош епитет, а и самият ти си принуден да го криеш, когато не си у дома си? В края на XX в. националното достойнство не може да почива на диктата върху различните. Следователно само едно рационализиращо националните чувства поведение, осмислящо се в съвременни морални и правни категории, би могло да придаде модерен, приемлив облик на родолюбието и патриотизма.

Ето защо днес, когато чуя някои бързащи да спечелят лесна популярност оратори да казват, че в тях се обажда „родовата кръв“, или патетично да заявяват, че са се слели с „душата на народа“, усещам хладния повей от отварянето на някакъв забравен стар, тъмен зимник. Много се е спекулирало с името на народа. Та нали бавно слизащата от сцената на живота тоталитарна власт управляваше тъкмо от името на народа (и на работническата класа!). Това едва ли е заблудило някого. Много предпазливо трябва да се говори за народа изобщо, тъй като зад това обикновено се крие нежеланието да се обсъждат и решават конкретни проблеми на конкретни категории граждани, от конкретни части на страната и т.н. Въобще сервилниченето пред народа веднага трябва да наостри вниманието. Ако си органична част от народа, да угодничиш пред него е равносилно на това да хвалиш сам себе си, а това е много непристойно! С народа трябва да се говори принципно, откровено, нелицеприятно. Останалото означава, че някой се готви да злоупотреби от негово име, че някой отново иска да го използва като параван за собствените си амбиции и интереси. Да не забравяме, че точно продажните официални поети на бившия вече режим си бяха присвоили патетичното възклицание „народе мой!“.

Но прибягването до понятието народ означава и още нещо – стремеж да се противопостави една част от населението на друга. В това понятие години наред е влагано предубеждението, че народът – това са простите хора, обикновените труженици, хората на физическия труд, хората, които имат съзнанието, че са в периферията на живота… А ето че тези дни в някои статии се появи и много странният термин „народен социализъм“, който има предвид някаква социална формация в мярката на широките низини, някакво „истинско народовластие“; накратко – социална наредба, непротиворечаща на националните чувства. По-добре да не продължаваме коментара, защото аналогиите стават много страшни и се питам дали и тези новопоявили се теоретици сами добре си дават сметка накъде водят и докъде могат да стигнат. „Истинското“ народовластие за тях естествено е свързано с недоверието и враждебността към елитите, към институциите, към центъра.

На един от митингите беше издигнат лозунг София да бъде оградена с бодлива тел. Буквално погледнато, това е повик за концлагер, тъй като зад телта обикновено са изолирали социално вредните, източниците на опасност, на идейна зараза. За коя София става дума? Тя е голяма и разнолика. Очевидно за София, чиито правителствени, парламентарни и партийни институции изразиха привързаност към принципите на демократична промяна. На неотдавнашните митинги, оспорващи решенията относно правата на малцинствата, „народовластието се изрази във внушението, че Съюзът на демократичните сили е придатък на управляващата Комунистическа партия, т.е. че по националния въпрос позициите им не се различават. Това странно групиране едва ли означава политическа наивност и невежество, то по-скоро демонстративно отхвърля всякаква демократична алтернатива, какъвто и да е нейният партиен цвят.

Когато чуя някои бързащи да спечелят лесна популярност оратори да казват, че в тях се обажда „родовата кръв“, или патетично да заявяват, че са се слели с „душата на народа“, усещам хладния повей от отварянето на някакъв забравен стар, тъмен зимник.

Тук се спотаява голямата опасност: превръщането на националните тревоги в символично негативна политическа позиция, подменяне на мотиви и аргументи между двете сфери. Това води до тотално объркване на духовете с непредвидими последици. Ето защо нашата първа задача трябва да бъде да се освободим от мистиката на националното. Много трезво и отговорно да диференцираме съставките на забърканата от користта смес между национализъм и политически консерватизъм. Трябва да се разбере, че решаването на националния проблем предполага време, много последователни усилия, култура, търпимост и доброжелателност – докато политическият момент поставя спешни задачи и изисква бързи и точни отговори по посока на демократизацията. Само демокрацията може да създаде условия за трайно решаване на националните проблеми. И единственият правилен път за това е диалогът между всички заинтересовани страни. В този диалог не може да има печеливши, той не може да се води от позицията на силата било на мнозинството, било на верския фанатизъм, било на историческите аргументи или на културните предпоставки… Диалогът трябва да доведе до съгласуване, до хармонизиране на интересите на две реални, живеещи в момента общности – само това може да умиротвори нашите градове и села, само това може да предпази националното чувство от опетняване.

Няма нищо по-погрешно от издигнатия на един от митингите лозунг: „Първо сме българи, след това европейци“. Трябва така да променим страната си, трябва така да променим съзнанията си, че да имаме право да кажем: „Европейци сме, защото сме българи!“

Текстът е публикуван във в. „Литературен форум“, 01.02.1990 г., отпечатан е също в сборника „Измамната лекота на демокрацията. Една друга история на преходното време“, изд. „Изток-Запад“, 2020 г.

Ивайло Знеполски (1940–2023) е философ, културолог и филмов критик. Министър на културата (1993–1995). Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ и гост-професор в EHESS (Париж). Дългогодишен директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума „Софийски диалози“. Автор на книгите: „Новата преса и преходът“ (1997), „Езикът на имагинерния преход“ (1998), „Вебер и Бурдийо – подходи към интелектуалците“ (2003), „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“ (2009), „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци“ (част 1–2, 2016), „Историкът и множественото минало“ (2017), „Семиотика и критика на културата“ (2019), Communism, Science and the University (Routlidge, London, 2020), „Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ (2023) и др.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display