Половинвековната история на комунистическия режим в България най-сетне влезе (криво-ляво) в учебните програми за средното ни образование. Разбира се, във връзка с това веднага зазвучаха ревнивите гласове на „правоприемниците“ на българските комунисти – политиците, историците и „интелектуалците“, свързани с Българската социалистическа партия. Историята на онзи период (все още твърде близък до нас и затова, както ни казват, непринадлежащ по право на историческата наука) трябвало на всяка цена да се изложи „обективно“, а не „тенденциозно“. Това ще рече, че наред с „определени негативни страни“, учениците трябвало непременно да бъдат запознати и с „безспорните успехи“, които нашата – преди 1944 г. „сравнително изостанала страна“ – била постигнала за този близо половин век комунистическо управление: всеобщата (и безплатна) образованост, промишления подем, високите културни постижения и т. н., и т. н.
И аз съм съгласен, че историята на този период трябва да се излага обективно. Обективно обаче означава на преден план да се изведат преди всичко онези неща, които имат мащаба на собствено исторически събития и на първо място онези, които са без прецедент (поне) в новата ни история. Ето защо и до ден днешен се чудя по каква причина от общественото ни внимание въобще, а от там и от историческите обзори на епохата убягва едно съвсем „обективно“ случило се събитие, което действително е безпрецедентно – при това в цялата, наистина цялата история на България, а по същество и в цялата новоевропейска история. За това събитие бяхме осведомени след края на комунизма, когато бяха публикувани и архивните документи свързани с него. И до днес обаче (въпреки някои сериозни публикации) то остава в сянката на различни други съществени и недотам съществени явления от периода, не впечатлява в подобаващата степен нито историците ни, нито българите като цяло. А при това, повтарям, то е събитие без прецедент в цялата българска история.
Говоря разбира се, за пленума на ЦК на БКП от 4 декември 1963 г., на който се обсъждат конкретни мерки за „най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз“. Говоря и за взетото на този пленум решение на най-представителния орган на управляващата партия – решение, пак казвам, за присъединяване на България към СССР – взето „единодушно и с въодушевление“ от близо 140 членове и кандидат-членове на ЦК на БКП, чиито имена са надлежно изписани пред стенограмата от пленума и са удостоверени със саморъчните им подписи. Същият пленум, нека припомня, изпраща и писмо до ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз, в което го уведомява за своя епохален акт и моли ЦК на КПСС да го разгледа, като – казва се в заключението – „ние се надяваме, че ще срещнем пълно разбиране и готовност с общи усилия и в полза на нашите два братски народа да осъществим в живота направеното в нашето писмо предложение“ (т. е. „да осъществим в живота“… присъединяването на България към Съветския съюз).
Ще повторя още веднъж, че това решение на най-представителния орган на българските комунисти е безпрецедентно в нашата и дори в новоевропейската история и в този смисъл – ако наистина трябва да се подхожда „обективно“ – то трябва да влезе като водещ факт в изложението на историята на страната ни между 1944 и 1989.
С две думи казано: през 1963 г., само 19 години след като са заграбили властта в България, нашите комунисти взимат решение да ликвидират независимата българска държава, да я изличат от политическата карта на Европа и света и в този смисъл тяхното решение е от един и същи исторически мащаб (но с противоположен исторически знак) единствено с провъзгласяването (след 500 години османско владичество) на независимо Българско княжество и с прогласяването на съединението на това княжество с Източна Румелия. Ако депутатите от Учредителното събрание във Велико Търново през 1879 г. и дейците на Съединението през 1885 г. слагат новото начало на българската държава, то българските комунисти през 1963 г. – 85 години след Освобождението и около 1280 г. след създаването на България взимат решаване за нейното политическо опразване.
Онова, което императорска Русия не е успяла да постигне с Руско-Турската война 1878 г. – създаването на руска губерния на запад от Черно море, на Балканския полуостров, което не е съумяла да стори и с десетилетната „хибридна война“ срещу първия български княз Александър Батенберг и българските правителства, което не е успяла, вече като съветска империя да реализира по подлия договор Молотов-Рибентроп (според който е получавала картбланш да окупира Черноморието ни), сега получава от българските комунисти, които сами ѝ го предлагат с най-официално партийно решение и даже – както посочих – се надяват „с общи (със СССР) усилия“ да „осъществят в живота“ въпросното решение.
Убеден съм, следователно, че когато се излага „фактурата“ на 45-годишния комунистически период от историята на България, далеч преди споменаването на „повсеместното образоване на населението“, разните металургични и промишлени „гиганти“, нацвъкани по родните ни поля, и изгряването на световните оперни гласове на Николай Гяуров и Никола Гюзелев (за които комунистите нямат абсолютно никаква заслуга), трябва да се отбележи, че в този период е извършено и най-голямото национално предателство в целокупната ни история.
Казах вече, че то няма прецедент нито в нея, нито в историята на нова Европа. Защото каквито и (в последна сметка) недалновидни съюзи да е сключвала държавата ни след появата си на европейската карта, нейното самостоятелно съществуване никога не е било поставяно под въпрос. На каквито и „сили“ и „оси“ да са служили в различни периоди българските правителства през ХХ век, че в тези „сили“ и „оси“ България си остава самостоятелен политически субект, винаги се е приемало като нещо самоочевидно и неподлежащо на оспорване.
Припомням още и това, че от самото начало на възникването на идеите за „национална държава“ (в края на XVIII век), макар многократно редица национални държави да са били анексирани, раздробявани и присъединявани към други, аз не се сещам за случай, при който някоя такава (вече създадена) държава да е взимала решение по своя воля да прекрати съществуването си и да стане част от друг политически суверенитет. Някакво изключение тук представлява може би Грузия, чийто монарх през 1801 г. сам решава да я присъедини към Руската империя. И той обаче (наивно) поставя като предварително условие за това, да бъде запазен монаршеския му статут и статута на династията му. Освен това решението му е продиктувано от наистина ултимативната нужда неговата страна да бъде защитена от могъщите си иноверни съседи – Османска Турция и шиитска Персия.
Обръщам внимание още и на това, че въпреки марксистката догма за имащия да се задълбочава с развитието на историята пролетарски интернационализъм (който след 1945 г. се преформулира като „неразривна дружба“ на поместните „пролетариати“ с „метрополията“ на световния пролетарият – СССР), нито на една от васалните на Съветския съюз комунистически държави от централна и източна Европа, никога и през ум не минава да предложи на Москва доброволно да се преобразува в република на… самия Съветски съюз. Няма комунистически поместен вожд, колкото и железен комунист, сталинист и съветчик да е, който да се е одързостил да обяви намерение за закриване на държавата на своята нация и присъединяването й към „голямото семейство на съветските народи“.
В този смисъл – казвам го за трети път – решението на пленума на Българската комунистическа партия от декември 1963 г. е не само най-крупното национално предателство в нашата история, то е още и безпрецедентно в [ново]европейската история национално предателство, което нарежда българските комунисти в аналите не просто на родната ни, но и на новата история на Европа изобщо.
И ето: аз се питам, защо този акт на БКП не отзвучава с подобаващата му травматична тежест върху обществото на нова демократична България, върху по-възрастните генерации на нейното население, които, след като научиха за него след 1989 г., би трябвало да го съхранят с най-голям потрес в историческата си памет. Защо то не стигматизира трайно „правоприемниците“ на българските комунисти – политиците на БСП, които и до днес без срам демонстрират най-дълбока и безразсъдна русофилия? Защо дори опонентите на днешните „правоприемници“ на БКП, в дискусиите си с тях най-често забравят да им припомнят този – смело може да се каже – най-позорен факт от „столетната история“ на „партията на Благоев и Димитров“?
Дали защото документите от въпросния пленум станаха достъпни за публиката твърде късно (повтарям, докладът на Тодор Живков, обсъжданията по него, решението и писмото до „съветските другари“ бяха публикувани в пълнота едва през 2012 г.)? Или пък защото пъргави публицисти и историци, близки до „столетницата“ ловко се погрижиха да придадат на това събитие привкуса на някакъв исторически „анекдот“, вписан в поначало смешно-абсурдната история на анекдотичния „бай Тошо“, който „какви ли не ги е говорил“ в дългогодишната си (и всъщност виртуозно-опортюнистична) политическа биография. В края на краищата – опитаха се (и май успяха) да ни убедят тези „говорители“ – нали предложението на ЦК на БКП за „най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз“ е останало без последствия, нали Хрушчов го отклонил и само година по-късно властта в СССР се сменила и за одиозното превръщане на България в съветска република повече никога не е ставало и дума.
Определени публицисти и историци от този кръг (напр. проф. Искра Баева) дори се опитаха да ни убедят, че предложението на Тодор Живков към Хрушчов, подкрепено „с въодушевление“ от ЦК на БКП било всъщност някакъв много остроумен и хитър ход на правешкия диктатор, който предварително много добре знаел, че то ще бъде отказано, но се опитал с него да извоюва по-осезателна икономическа помощ от страна на СССР и по-особено (фаворизирано) положение на България в сравнение с останалите (и по-развити) социалистически държави. През 1962 г. – гласи пък една последна, трета версия – България преживява първия си (скрит от обществото) фалит, поради което изявеното от върхушката на БКП желание за приемане направо в „Съюза на съветските социалистически републики“ било всъщност неизбежен и принуден „маньовър“ да се спасим от прискърбното положение, прехвърляйки го върху плещите на „по-големия брат“.
Нито една от тези версии – ще кажа направо – не отменя факта на решеното (и скрепено с подписите на повече от 130 висши български комунисти) национално предателство от най-крупен мащаб – ликвидирането на независимата българска държава, чийто суверенитет с такава мъка и след толкова дълги векове е бил извоюван от българските национално-освободителни дейци и държавостроители. Ако, нека го кажем, онези дейци с усилията си са поставили България на картата на Европа, тези – дейците на БКП – официално са предложили на Москва да изтрие страната ни от тази карта. Това че изчезването ни – по волята на БКП – в последна сметка не се е случило, никак не прави БКП неповинна за това безпрецедентно деяние. И не я прави невинна точно така както последвалите предателството на Иуда спасителни Страсти и Разпятие на Христос (в резултат на което светът е бил спасен) никак не правят без значение и не оневиняват предателството на Искариота. И това е така, защото злото по принцип е в самото му извършване, а не в онова, което го е последвало или не го е последвало.
И ето – именно, за да изложа пред читателите „фактурата“ на злото, съдържащо се в решението на пленума на ЦК на БКП от 4 декември 1963 г. аз ще се съсредоточа следващия път върху текста на архивните документи на въпросния пленум, които въпреки, че са публикувани преди шест години слабо се познават от широката публика и малцина се вглеждат в детайлите на този текст. А вглеждането в тях е занимание, което си заслужава.
