Веднага ще кажа, че от текста на архивите от пленума въобще не личи направеното на съветските „другари“ предложение да е някакъв импулсивен (с елементи на бай-Тошовско юродство) акт, нито пък че е „хитър ход“ на диктатора за спасяване от тежка икономическа криза с прехвърлянето на отговорността за това върху плещите на Кремълския „сюзерен“.

Напротив, предложението за едно скорошно присъединяване на България към Съюза на съветските социалистически републики в доклада е издълбоко теоретически обосновано от най-базисните принципи на марксистко-ленинската „миленаристка“ доктрина и по своему съвсем логично се извежда от нейните фундаментални догми. В текста на доклада личи дори неприкриваната гордост на Тодор Живков от смелата последователност, с която той извлича решението за ликвидиране на суверенитета на страната ни, без да се смущава от неговата безпрецедентност. „Създаването на единното световно социалистическо стопанство и единното социалистическо семейство на народите в света (което е ключов догмат на марксисткия „миленаризъм“ – б. м. К. Я.) – обяснява Живков – е наистина сложен и дълъг процес“. За щастие обаче „този процес е вече започнал. Неговото начало бе поставено от победата на Великата октомврийска социалистическа революция и образуването на Съюза на съветските социалистически републики. Създаването на световната социалистическа система беше нов, по-висок етап в неговото развитие (тоест в развитието на процеса по създаване на „социалистическото семейство на народите в света“ – б. м. К. Я.). Исторически неизбежната победа на социализма в редица други страни – продължава „Първият“ – ще разширява и задълбочава процеса на последователно обединяване на социалистическите страни, ще го издига на по-висока степен“ (стр. 32).

Ясно се вижда следователно базисната марксистка предпоставка, от която изхожда Тодор Живков. „Исторически неизбежната победа на социализма“ по необходимост трябва да представлява създаването на едно „единно социалистическо семейство на народите в света“. И ето: неговият първи етап е образуването на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) – „ядреното“, тъй да се каже, „семейство на народите“ под едно политическо „отчество“. Този етап вече е осъществен. Осъществен е и вторият етап, а именно „създаването на световната социалистическа система“, тоест системата на васалните на СССР социалистически държави, които, макар и все още отделни и по юридическа фикция независими, вече съставляват със СССР някакво „семейство“ – образуват един, тъй да се каже съюз около Съветския съюз, един съюз със Съюза. Оттук нататък този „съюз със Съюза“ (на съветските социалистически републики) – първородните, тъй да се каже, синове на бъдещото „семейство на народите в света“ има все повече да се разширява в хода на развитието на „неизбежната победа на социализма“ в световен мащаб. Но в мярата на разширяването на този „съюз със Съюза“ – и ето тук е „приносът“ на др. Тодор Живков – няма как да не изчезва необходимостта държавите „на победилия социализъм“ да бъдат в някакъв друг, външен на Съюза (на съветските социалистически републики) съюз, да бъдат – само съюзени с държавата СССР държави. Постепенно – чуваме това от Живков – ще се върви към „обединяване на социалистическите страни“, тоест финалното осъществяване на „единното социалистическо семейство на народите в света“, което е „сложен и дълъг процес“, българският комунистически лидер вижда като един бъдещ всемирен Съветски съюз. Ако на първия етап „парадигмата“ на бъдещото „семейство“ е създадена в лицето на поставените под единия Московски суверенитет „съветски“ социалистически републики, ако на втория етап, образувалите се в централна и източна Европа социалистически държави са все още „социалистически републики“ със свой собствен de jure държавен суверенитет, тоест са (само) в съюз със Съюза, в бъдещето те всички трябва да се обединят с „парадигмата“ – да се превърнат в „съветски социалистически републики“, сиреч, повтарям, в един гигантски всемирен Съветски съюз, чийто общ суверенитет, разбира се, ще се осъществява от положения вече център на този съюз в Москва. И ето: изхождайки от тази – трябва да признаем – действително „марксистко ленинска идея“ за „сложния и дълъг“ (но неизбежен) процес на развитието на историята, българският комунистически лидер подхвърля на подопечния си пленум „гениалната“ идея именно България да стане първата от социалистическите страни в „системата“, която от просто съюзник на Съюза, да стане направо член на този „Съюз“, да сложи началото на това „обединяване“ на социалистическите страни на една вече „по-висока степен“.

„Какви са съображенията на Политбюро“ за предложения политически курс – пита Тодор Живков. И отговаря: „В Народна република България социализмът победи напълно и окончателно. През следващата година (1964 г., б. м.) ние ще честваме 20-годишнината на социалистическата революция в България“ (стр. 4). С други думи – казва ни тук диктаторът – щом социализмът е победил „напълно и окончателно“ не е нужно страната ни повече да води исторически живот на отделна (от СССР) държава. Политическият модел на победилия социализъм може да е единствено „единното социалистическо семейство на народите“, чийто образец вече виждаме в „семейството на народите на СССР“. И следователно, ако ние сме постигнали – към 1963-1964 г. – „пълната и окончателна победа“ на социализма в нашата страна, то ние сме и вече готови от самостоятелна държава в съюз със Съветския съюз да станем… „съветска социалистическа република“. Политическата цел на социализма – това е принципната политическа убеденост на Т. Живков – е не изграждане на някаква отделна социалистическа България (респ. социалистическа Полша, Унгария и т. н.), а узряването на България, както и на всяка страна от „световната социалистическа система“ да стане съветска социалистическа република – да стане част от Съветския съюз – „ентелехията“ на социализма в политически план. С други думи – сливането със Съветския съюз в предложението на Тодор Живков от 1963 г. съвсем не е лансирано като някакъв акт ad hoc, като някакво „екзотично хрумване“. То представлява, според него, иманентна политическа крайна цел на изграждането на социализма като такъв. Изграждането на социализма в България по принцип е – ни повече, ни по-малко – изграждане на необходимите условия да станем част от Съветския съюз. Затова и тъкмо затова е установена социалистическата власт в България, затова в нея БКП се е борила за победа на социализма – за да прекрати съществуването на една отделна България, за да я погълне (както после ще погълне и всички други социалистически страни)… Съветският съюз.

Че това действително се изповядва с най-пълна откровеност от Тодор Живков, ще чуем след малко. Сега ще добавя, че като допълнително основание именно България, след като в нея социализмът е победил „напълно и окончателно“, първа и още днес – през 1963 г. – да поеме по пътя на скорошно „сливане с СССР“, БКП посочва (в писмото си до Хрушчов) и това, че „В историята  на нашите братски народи няма нищо, което би могло да помрачи или да отслаби любовта на българския народ към Съветския съюз… Поради това съвършено естествено тази изкована през вековете братска дружба прераства постепенно в стремеж на българския народ (sic!) към по-нататъшно задълбочаване на нашето икономическо, политическо и културно сътрудничество… в стремеж към постепенно обединяване на Народна Република България със Съветския съюз“ (стр. 137-138). Както се вижда „топосът“ за вековно-провиденциалното, специално „братство“ на българи и руснаци и неизтребимата от нищо „изконна“ русофилия на българите, се използва от комунистите още тогава, като допълнително към марксистките им „теоретични съображения“ основание към сливането да пристъпим първи ние.

Да, днешните „правоприемници“ на БКП не спират да твърдят, че идеята за присъединяването на България към СССР е екзотично хрумване на Тодор Живков, за което – специално подчертават – „партията на българските комунисти, постигнала редица неподценими успехи в най-новата история на страната ни“ не може да носи отговорност. Както се вижда през 1963 г. обаче нещата изглеждат другояче. След като отбелязва в началото на доклада си пред пленума, че „въпросът, който обсъждаме“, т. е. за „най-тясното сближение и сливане на България със Съветския съюз“, не е нещо, „което може да стане изведнъж“, че това „е процес“, Тодор Живков с пределна откровеност заявява: макар „пълното сливане и обединение на България със Съветския съюз да не стои като непосредствена задача, в следваната от нас линия за най-тясно сближение, обединението със Съветския съюз… е нашата крайна цел“. Именно затова – продължава Живков – „тази задача е необходимо да се постави още сега, за да има пълна яснота за перспективата на нашето развитие“ (стр. 3).

Нека се чуе ясно от всички: обединяването със СССР, тоест превръщането на България от независима държава в съветска република поначало е „крайната цел“ на комунистическата власт в България. Тя затова е установена, затова е водила „тежки борби“ за „ликвидирането“ на българската буржоазия, българското селячество и българската интелигенция – за да изпълни в края на краищата същностната цел на социалистическата власт – да присъедини страната ни към СССР, истински „изпълненото“ място на една овладяна от социализма територия изобщо.

Но ето защо, тутакси след като е отчетена „пълната и окончателна победа“ на социализма у нас, БКП намира за нужно открито да прогласи тази „крайна цел“, за да е ясна „перспективата на нашето развитие“. Независимо следователно, дали през 1963 г. за изтъкването на въпросната „крайна цел“ и за конкретното обсъждане на мерки за нейното скорошно осъществяване, е имало и някакви други (икономически) причини, БКП, както става ясно, поначало има за пределна политическа задача ликвидирането на самостоятелната държава България и за присъединяването й към СССР.

Ще повторя пак: не знам какво се влага в мантрата на днешните „правоприемници“, гласяща, че за екзотичната идея на Тодор Живков столетната партия не може да носи отговорност, след като пред стенограмата на пленума четем имената на повече от 90 члена на ЦК и около 40 кандидат-члена на ЦК, които – записано е в решението – „одобряват единодушно и с въодушевление доклада на първия секретар на ЦК на БКП“. Та това е управителното тяло на партията на българските комунисти във възможно най-широкия му състав.

Или може би – ще ни възразят – самите (нееднократно направени) уговорки на „Първия“, че въпросното пълно присъединяване към СССР не е нещо, което „ще трябва да стане утре“, са дали знак на членовете на ЦК да разберат, че декларираната тук „крайна цел“ е не повече от поредният (и да, твърде емфатично извършен този път) жест на вярност към КПСС, който не означава нищо конкретно. Ето затова те са го и приели без каквото и да било смущение и опасение. В бъдещето – да, в „светлото бъдеще“ може и да станем република на СССР, но днес – това разбира се са само приказки! Нищо реално като решение не скрепяваме днес с подписите си.

Добре. Нека тогава за последен път се вгледаме в доклада, в който (наистина) Тодор Живков неведнъж повтаря, че нашата крайна цел – обединението със Съветския съюз представлява процес и не е нещо, което ще се извърши утре или дори през следващата пленума година. Има ли все пак в документите някакви указания за сроковете, в които „Първият“ си представя постигането на въпросната „крайна цел“? И действително ли толкова неопределени и далечни са те?

Ето какви са буквално думите на Тодор Живков, произнесени в края на продължителните „обсъждания“ на доклада му: „това сливане – повтаря той – не може да стане тази година, когато (забележете – б. м. К. Я.) има трудности и в Съветския съюз и у нас… Не си представям, че трябва да чакаме десет-двадесет години, обаче за две-три години това не може да стане. Това не значи, че няма да направим решителна крачка. Може би след две години да отворим границите. Това са въпроси, които могат да се решат“ (стр. 128).

Какво разбираме от изявлението на диктатора? Разбираме, че – първо – сливането със СССР, за което „пълната победа на социализма“ у нас е изпълнено условие – може и да е „процес“, но той не бива да трае десет-двадесет години, макар че, второ – не би могъл да приключи и за две-три години. От което резонно можем да заключим, че превръщането на България в съветска република под суверенитета на Москва Живков си представя като осъществимо след минимум пет-шест и максимум девет години (т. е. някъде между 1968-1969 и 1972 г.). Нещата, както се вижда, съвсем не са чак толкова абстрактни, както се опитват да ни убедят някои. Още повече, че първият секретар начертава и съвсем конкретни мерки за непосредствено близкото бъдеще („може би след две години да отворим границите“ – т. е. да опразним поне формално съществуващите граници на държавния суверенитет за Съвтетския съюз).

За това, че нещата тук са мислени сериозно най-красноречиво говори обаче строгото предупреждение на Живков към партийния форум: „след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било“ (сиреч, за взетото решение за бъдещо „сливане“ на България със СССР). „Ако ние започнем да говорим, ще плъзнат слухове“ – предупреждава първият секретар. И добавя, че „ние не можем да говорим“ още и затова защото „този въпрос не е само наш. Този въпрос е и на Съветския съюз. Ние не знаем Съветският съюз какво конкретно има предвид в практическото му провеждане“ (стр. 127). Не трябва ли – ще попитам – прочитайки последното изречение непредубеденият читател да съобрази, че предложеният на пленума „исторически въпрос“ (най-малкото) вече е бил консултиран със СССР, след като българските комунисти все още не са наясно не с нещо друго, а само с това какво Съветският съюз „конкретно има предвид в практическото провеждане“ на поглъщането. Ще посоча в тази връзка и едно от най-последните изречения на Тодор Живков: „Друг е въпросът за насоките и каква форма ще вземе това сливане. Другарят Хрушчов каза: Трудно е сега да кажем, може би ще бъде федерация, може би конфедерация. Трудно е да се каже как ще бъде“ (стр. 129). Изключително интересно е кога другарят Хрушчов е казал цитираните от Тодор Живков думи, ако той едва тепърва, след пленума на БКП, ще научи от писмото на българските комунисти за „историческото“ им решение да поемат курс за „сливане на Народна република България със Съветския съюз“. Цитираните от Живков думи на Хрушчов свидетелстват също, че определени консултации за предаване на българския държавен суверенитет на СССР вече са били правени, че дори е била обсъждана евентуалната форма по която това предаване ще се извърши. А всичко това говори за сериозно, определено намерение, за конкретен план, а не за някаква риторическа абстракция.

Нека отбележа най-накрая и съвсем практическите идеи, с които участниците в пленума на партията (която „не носела отговорност за екзотичното предложение“ на юродивеца Живков) започват да обсипват лидера си веднага след неговия доклад. Те свидетелстват, че предстоящото „сливане“ тутакси е започнало да се мисли в детайли и вече се изтъкват дори неговите „несъмнени преимущества“. Така (нека цитирам най-забавното), другарят Лъчезар Аврамов припомня пред пленума, че „България е най-южната част на лагера (социалистическия лагер – б. м. К. Я.), с най-много слънце, природни условия, бани. Известно е, че такива в Съветския съюз няма. Един съветски гражданин ще попадне в Сочи на три-четири години един път, даже и толкова няма… би трябвало (следователно) да обърнем особено внимание на превръщането на България в курорт на лагера и преди всичко на Съветския съюз“ (стр. 97). Повтарям, както се вижда, другарите имат вече съвсем конкретни визии за социално-икономическия „профил“ на страната ни като съветска република. Тя, поне в черноморското си крайбрежие, би могла да бъде чудесен „курорт на СССР“.

Не, никаква просто абстрактна риторика в предложението на Тодор Живков за „най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз“ тук няма. То е съвсем определено предложение, с предвиждан срок за осъществяване не по-дълъг от 5-8 години, очевидно под някаква форма консултирано с господарите в Москва, под някаква форма принципно прието от последните и наистина „с въодушевление“ и с букет от конкретни визии за реализацията му прието от членовете и кандидат-членовете на ЦК.

Безпрецедентното в българската и новоевропейската история национално предателство е съвсем реално решено на 4 декември 1963 г. Ето защо, ако, както се казва, с „вечна слава“ остават в националната памет дейците на българското освобождение, то с противоположния на нея „вечен позор“ би трябвало да бъдат запаметени в нея следните дейци на Българската комунистическа партия, както следва:

Членове на ЦК (по азбучен ред):

Александър Обретенов

Али Рафиев

Ангел Солаков

Ангел Цанев

Апостол Пашев

Бончо Митев

Борис Вапцаров

Борис Велчев

Борис Николов

Боян Българанов

Велко Семков

Вера Начева

Владимир Бонев

Владимир Виденов

Ганчо Ганев

Георги Караславов

Георги Манев

Георги Павлов

Демир Борачев

Дико Диков

Димитър Димов

Димитър Попов

Димитър Стоичков

Димо Дичев

Добри Джуров

Дочо Шипков

Евгени Матеев

Елена Гаврилова

Енчо Стайков

Живко Живков

Здравко Георгиев

Иван Абаджиев

Иван Башев

Иван Бъчваров

Иван Врачев

Иван Михайлов

Иван Пръмов

Иван Тенев

Иван Тодоров /Горуня/

Йовчо Йовчев

Йордан Милев

Кирил Лазаров

Кръстю Стойчев

Кръстю Тричков

Ламбо Теолов

Лозан Стрелков

Лъчезар Аврамов

Магда Гинова

Марин Вачков

Минчо Минчев

МирноСпасов

Митко Григоров

Мишо Мишев

Мишо Николов

Младен Стоянов

Надя Живкова

Начо Папазов

Никола Балканджиев

Никола Палагачев

Нинко Стефанов

Пенко Кръстев

Пенчо Карапенев

Петко Кунин

Петър Коларов

Раденко Видински

Райко Дамянов

Роза Коритарова

Рубен Аврамов

Сава Гановски

Сава Дълбоков

Славчо Трънски

Спас Господов

Станко Тодоров

Стоян Гюров

Стоян Стоянов

Тано Цолов

Титко Черноколев

Тодор Живков

Тодор Павлов

Тодор Стойчев

Фердинанд Козовски

Христо Калайджиев

Христо Шанов

Цвятко Божков

Цола Драгойчева

Кандидат-членове на ЦК (по азбучен ред):

Ангел Ст.Тодоров

Андон Пенев

Андрей Михайлов

Атанас Семерджиев

Благой Пенев

Васил Петров

Венелин Коцев

Георги Атанасов

Георги Владиков

Георги Петков

Георги Петров

Горан Ангелов

Господин Корцанов

Георги /Гриша/ Филипов

Давид Елезар

Делчо Чолаков

Димитър Гогов

Димитър Неделчев

Димитър Стоянов

Иван Добрев

Иванка Николова

Иван Тодоров’

Кирил Косев

Коста Керемидчиев

Костадин Гяуров

Любомир Кръстанов

Мако Даков

Марий Иванов

Марин Бангиев

Милко Балев

Никола Ганчев

Никола Калчев

Никола Пелов

Николай Жишев

Николай Тонев

Николай Чернев

Пеню Желев

Петър Данаилов

Правда Рускова

Първан Аначков

 Симеон Симеонов

Стамо Керезов

Станка Чобанова

Стефан Василев

Стефан Крумов

Стефан Ралев

Стою Станоев

Стоян Стоименов

Съботин Генов

Христо Келчев

Христо Орловски

(Краят следва)