Начало Идеи Гледна точка Националното предателство от 1963 г. (III)
Гледна точка

Националното предателство от 1963 г. (III)

6709

В последния текст под това заглавие ще се опитам да нарисувам пред читателя една – както се казва – правдоподобно-хипотетична картина на историята на България през 70-те и 80-те години на ХХ в. (а после и на нейното настоящо положение), ако решението на ЦК на БКП от 4 декември 1963 г. – както е казано в писмото до „съветските другари“ – наистина се бе „осъществило в живота“.

Предварително ще напомня, че аз вече показах – на базата на важни репери от текста на доклада и изказванията, че то съвсем не е било някаква абстракция за неопределеното „светло бъдеще“. Тодор Живков му определя срок за изпълнение (да, по-дълъг от 2-3 години, но изрично – по-кратък от 10 години), като от думите му ясно личи още, че консултации за привеждането му в изпълнение са били вече извършени с ръководството на КПСС и преди пленума. Личи дори принципното съгласие за бъдещото „присъединяване“, което Съветския съюз е изразил, щом неяснотите пред БКП са свързани единствено с „конкретната му форма“ („може би ще бъде федерация, може би конфедерация“). Набелязани са и краткосрочни стъпки за подготовка на „сливането“ („може би след две години да отворим границите“), а членовете на ЦК се надпреварват да си представят бъдещия „профил“ на страната ни като съветска република (черноморски „курорт на лагера и преди всичко на Съветския съюз“).

На онези, които биха ми възразили, че доколкото одиозното предложение на БКП за ликвидирането на България като суверенна държава не се е осъществило, хипотетичната картина на страната ни като република под суверенитета на Москва въобще не си заслужава да бъде „въобразявано“ („представяте ли си как международната общност би позволила подобно разширяване на СССР на Балканите“), ще отговоря още веднъж, че неслучването на последиците на едно зло не отменят и не извиняват неговото извършване и тук аз чисто и просто ще нарисувам картината на това зло, ще изясня какво собствено то би представлявало, ако външните (подчертавам това) обстоятелства не бяха го осуетили.

Да, Хрушчов (който, както разбираме от цитираните миналия път думи на Тодор Живков изглежда принципно не се е противопоставил на идеята на БКП) е свален от власт през 1964 г. И ние не знаем с точност дали и коя тъкмо „форма“ на присъединяването би „благословил“ (федерация или конфедерация). Но че съвсем не е невероятно той все пак да би „благословил“ някаква „форма“, ние можем да заключим и от основното направление на външната му политика тъкмо в началото на 60-те години. Трябва да припомним, че то става именно тогава все по-дръзко и арогантно и по нещо силно напомня на днешната политика на Путин. Така, през 1961 г. Хрушчов нарежда (без да се съобразява с реакциите на „международната общност“) опасването на съветската окупационна зона в източен Берлин със стена, а малко по-късно с намесата си в Куба почти изправя света на ръба на нова световна война. Тъй че съвсем, съвсем не е сигурно дали несъмнено острата реакция на свободния свят от едно приемане в каквато и да било форма, на България в състава на съветските републики би възпряло съветския лидер да се договори с българските комунисти.

Нека обаче се абстрахираме от всички съображения, които ни се посочват като определящи безпрецедентния „демарш“ на БКП като нещо, което „и без това не е можело да се случи“. Нас ни интересува тук какво би станало с България, ако би се изпълнила политическата воля на българските комунисти независимо дали това е било в онзи момент възможно или недотам възможно. Защото, повтарям го за трети път, ние искаме да представим злото на самото решение на ЦК на БКП, а не да разискваме вероятността на неговата осъществимост.

И тъй, нека в съгласие с „предначертанията“ на др. Тодор Живков си представим, че веднага след получаването на писмото на българските комунисти, в Москва бяха започнали (на първо време тайно) консултации именно по сроковете и формата на бъдещото „сливане“ със СССР. И нека си въобразим, че – наистина – не след (само) две-три години, но след примерно шест (защото „Първият“, както чухме, не си представя, че трябва да чакаме 10-20 години), т. е. в самото начало на 1969 г. България тържествено би била приета (в резултат на „настойчивото желание“ на „българския народ, който навеки е свързал своята съдба с великия съветски народ“ и на „безкористната съветска любов“ към него „отговаря с дълбока преданост… към СССР и неговата славна ленинска партия“, вж. стр. 35) в състава на Съюза на съветските социалистически републики. Тоест, че в нула часа на 1 януари 1969 г. за първи път по българската телевизия и българското радио би прозвучал като официален, химнът на СССР и на чист руски език българите биха били поздравени за Новата година от генералния секретар на КПСС (в чието слово с две изречения накрая българите биха били приветствани с „добре дошли“ в „семейството на съветските народи“).

В такъв случай до падането на комунизма и дезинтегрирането на СССР (1989-1991 г.), които нямаше начин да не се случат, биха оставали още 20-22 години. Какво с неминуемост щеше да стане през тях в новата „16-та република“ на Москва на Балканите?

Ако, за да бъдем максимално реалистични, направим тук аналогия с най-късно възникналите съветски републики (Молдова, откъсната от Румъния и Литва, Латвия и Естония, присъединени с окупация през 1939-1940 г.), ние ще трябва да кажем първо, че през въпросните 20 години (от 1969 до 1989 г.) България би се снабдила със сигурност с (поне) 20% рускоезично население. Това би се извършило както централно дирижирано (структурата на съветската империя предполага присъствието на руска политическа, военна и друга администрация във всяка република на СССР), така и спонтанно-естествено. Та включена в единен икономически организъм със СССР България неминуемо би „всмукала“ на територията си руски работници и служители, а също така значителни части от собственото й население биха се пръснали из останалите републики на Съюза. Към края на един 20-годишен период в „Българската съветска социалистическа република“ (БССР) броят на смесените българо-руски бракове и децата, родени в тях със сигурност също би достигнал към 20%. Още от самото начало обаче, в България би бил наложен билингвизмът. Защото нека приемем дори, че руският – езикът на политическия суверен – не би бил обявен за единствения официален език по нашите земи и поне в началото, и българският, и руският биха били езици на официалната култура, печата и администрацията. Така или иначе нуждата от комуникация по държавната „пирамида“, започващата миграция на населения, непременно биха наложили едно усилено (и от най-ранна възраст) изучаване на руския език (за доста хора той би бил вече и майчин), което, особено към края на периода, би го наложило естествено като масово говоримия и писмен език, най-малкото в публичните отношения.

По-нататък: политиката на лицемерно „интернационално“ приличие за още известно време би задържала литературата ни като литература на български език, но аз съм почти убеден, че най-вероятно към 1979 г. вече биха се появили (и биха били горещо приветствани) първите белетристични и поетически произведения от български (млади) автори, написани на руски език (с което нашата „древна литература“ най-сетне би излязла от своята дотогавашна „провинциална затвореност“ и би получила възможността да бъде четена от „многомилионното семейство на всички съветски народи“). „Чудесните преводи“ на Ботев, Вазов и Яворов на руски език („почти неотстъпващи на оригинала“) биха се декламирали все по-масово в нашите училища. Впрочем, нека забележа в скоби, че налагането на руския език в официалната и делова комуникация, най-вероятно още към края на 70-те години би „изяла главата“ на инициатора на „сливането“, Тодор Живков, който, както помним, се справяше твърде зле с руския. На негово място би бил издигнат някой друг – примерно, през 1963 г. все още кандидат-членът на ЦК, Григор (Гриша) Филипов, който, пак както помним, се изразяваше по-лесно на руски, отколкото на български.

Още по-нататък: съгласявайки се напълно със „съображенията“, изразени на пленума на ЦК от др. Лъчезар Аврамов, аз съм сигурен, че най-масово руснаци биха заселили тъкмо нашето „прекрасно Черноморие“. Само че не просто заради курортите му, но преди всичко заради стратегическото му военно значение. В края на краищата още от 1938-1940 г. (годините на действие на договора Молотов-Рибентроп) СССР е имал претенции тъкмо към нашето Черноморие и тъкмо по военно-стратегически съображения. Следователно, ако в останалата част от „Българската съветска социалистическа република“ в края на периода около 20% от населението би се състояло от етнически руснаци, почти сигурно е, че по Черноморието „колонизацията“ би била много по-интензивна и целенасочена и още в първите 5-6 години варненските, бургаските и прочее руснаци биха надминали 25% като към 1989 г. най-вероятно (както е станало в източна Молдова) биха били преобладаващият етнос в тези градове.

Разбира се, в резултат от „сливането“ със СССР, България би се и провинциализирала в най-общо социално-културно отношение. Най-амбициозната и будна част от населението естествено би избрала да завършва висшето си образование в Москва или Ленинград и да търси реализация там (в столиците на държавата, в която живее). Само по-слабо квалифицираните, по-инертни българи биха оставали тук, на север и юг от Стара планина, като с това прословутата „българщина“ би останала достояние главно на възрастните и предимно селски генерации.

Добре. Нека сега си представим каква би била настоящата ситуация в България – тази, стартираща след падането на комунизма и разпадането на СССР през 1989-91 г.

Ако пак разсъждаваме по аналогия с бившите съветски републики, превърнали се след 1991 г. в „независими държави в състава на ОНД“, бихме могли да нарисуваме следната правдоподобна картина. Най-вероятно страната ни, обявила независимост (но чак през 1991 г.) – щеше пак да бъде обзета от демократическия ентусиазъм, който преживяхме и в реалността през първите години след 1989 г. Само че той щеше несъмнено да носи и (оправдан) травматично-националистически привкус. У нас, наред с новите „дисиденти“, щяха да се появят завърнали се от заточения и затвори в Средния и Далечния Изток на СССР, „интернирани“ още в началото на „присъединяването“ дейци (във въображаемата хроника на страната ни значителни групи от такива „интернирани“ бездруго трябва да бъдат предположени). В хипотетичния след-съветски СДС обаче положително щеше да се говори и на български, и на руски. От другата страна – не просто идеологически, но и етнически, най-вероятно около „правоприемниците на БКП“ – щяха да се консолидират неговите противници, разтревожените от бъдещи „евентуални репресивни действия“ на българското население, социалисти-„интернационалисти“. Много възможно е, успоредно с (вече) българо-руската БКП да би се създала и по-малка присъдружна с нея партия на собствено етническите руснаци в България, примерно с името „Съюз за славянска защита“ или нещо от този род, която с все по-усилващо се кресчендо би изтъквала всеки случай на „тормоз на етническа основа“ от „възраждащия се у нас великобългарски шовинизъм“.

И ето: от тук нататък представими са два сценария. Според първия, провеждащите се (примерно през пролетта на 1992 г.) свободни парламентарни избори довеждат на власт много крехко мнозинство на демократичната (и про-национална) партия, с тази обаче особеност, че в регионите на Черноморието, където руското население е преобладаващо съотношението е решително обратното. Именно там, в черноморските райони тогава, започва да назрява брожение, съзнателно подклаждано от фобиите за бъдещи „български репресии“. Брожението скоро взима такъв размер, че – въпреки декларираните в Москва „нови демократични принципи“ в „семейството на ОНД“ – примерно 14-а руска армия прекосява границата ни и дебаркира във Варна и Бургас, като окупира „заплашените“ територии, за да запази „живота и честта на нашите единокръвни братя“. Сиреч извършва в нашата хипотеза онова, което в действителност извърши същата 14-а руска армия в източната (и най-гъсто населена с руснаци) част на Молдова, когато я окупира и обяви за „Приднестровска република“. При нас въпросната република би могла да се нарича „Причерноморска“. Разделянето на новопридобилата своята независимост България, разбира се, тежко се отразява на икономическото й състояние и – в периода на най-голямата популярност на Хънтингтъновите идеи за бъдещ „сблъсък на цивилизациите“ – радикално отказва свободният Запад да употребява по-нататъшни усилия за интегрирането на страната ни в европейските структури. Тя си остава – собствено до днес 2018 г. – в положението на Молдова или Грузия. След краха на проевропейските надежди и във „вътрешна“, отрязана от Черно море България, проруската партия на наследниците на българските комунисти, надделява над круширалия „национален СДС“ и победоносно се завръща във властта, декларирайки като трайна насока в българската политика „тясното сътрудничество с Русия и останалите страни от ОНД“.

Вторият възможен сценарий се различава от първия единствено по това, че проруската наследница на БКП от самото начало побеждава новите „националисти“ и до драматични инвазии не се стига. „Независима“ България остава една балканска Молдова, без специално окупирана „Приднестровска“ („Причерноморска“) република. Като имам предвид не особено героичния нрав на съвременните си сънародници, аз даже съм склонен да си представя именно този втори сценарий за състоянието на съвременна България като по-вероятния. Във всеки случай някакъв наш по-късен „Майдан“ не ми се вижда особено реалистичен.

Всъщност, ето това почти с неминуемост би се случило със страната ни, ако безпрецедентното „предложение“ на БКП към ръководството на Съветския съюз действително „би се осъществило в живота“. Пак казвам: то с неминуемост би се случило, защото последиците от присъединяването следват от него с политическа и икономическа необходимост. А тъкмо такава, пак казвам, е била волята на българските комунисти. Нея следователно, а не независещата от нея неслучилост се на злото следва да осъдим днес като най-голямото национално предателство в целокупната ни история. И това да ни накара да бъдем нащрек при всеки опит на днешните „правоприемници“ на предателите да реновират старата си ликвидаторска политика, включително с „инсталирането“ на независимо изглеждащи креатури на президентския ни стол.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора