Миналата седмица, на фаталната дата 9/9, избраният за президент на държавата ни ген. Румен Радев (или екипът на PR-ите му, не знам) решиха, че е много „президентско“ („обединителско“ и „надпартийно“) да произведат следния цинизъм. Датата 9/9 (1944 г.) била – заяви генералът – особено подходяща да се превърне в „ден на национално помирение“. Защото, видите ли, както преди 9/9 българи били проливали кръвта на своите сънародници, така и след 9/9 други българи правели с първите същото. А това било „трагично“, най-сетне трябвало да бъде признато „и от двете страни“ и да му се тури край.
Лесно може да се разшифрова възмутителната уловка в това нелепо предложение. То, разбира се, прави пореден опит (в духа на цялата идеология на БСП след 1989 г.) да стилизира десетилетията от първата половина на XX век в България като епоха, в която бил господствал „фашизмът“. Обратно, чрез въпросния „трик“ комунистическата епоха, последвала тази дата, автоматично се превръща в епоха на победилия „анти-фашизъм“, който пък – в грохота на обърналата се „гражданска война“ прискърбно, но по същество разбираемо, стигнала до „определени крайности“. Разбира се, доколкото фашизмът е експлицитно (и в световен мащаб) осъден като престъпление срещу човечеството, всяка последвала реакция именно срещу „фашизма“, дори да се е оказала (прекалено) твърда и съпроводена с неотрицаеми убийства и репресии, все пак не е обществено престъпление, а просто „крайност“, допусната от „определени среди“.
Съобразете, следователно, ако в България най-сетне – след почти век, трябва „да се помирим“ за жертвите на „фашизма“ (преди 1944 г.) и за жертвите на „анти-фашизма“, нещата стоят абсолютно асиметрично. Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е… „анти-фашизъм“, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: „фашизмът“, проливал „кръвта на българи“ преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали „малко повечко“, отколкото е „прилично“, са си получили всъщност „заслуженото“.
Разбира се, че на тези подли внушения и стилизации трябва най-сетне да се сложи край. Само че не чрез нелепото Радево „национално помирение“, а чрез назоваването на нещата с истинските им имена.
За да ги назова обаче, няма да се впускам тук в разисквания, имало ли е в България „фашизъм“ преди 1944 г. Дори ще призная, че кръгове, привързани към нацистката идеология (и практика) у нас, особено в годините на Втората световна война безспорно е имало. Само че нито те са „произвели“ жертвите от този период (в страната ни нацистка политическа формация никога не е била на власт), нито тези жертви са били – „анти-фашисти“. Така, атентаторите от храма „Св. Неделя“, екзекутирани за деянието си – най-мащабния атентат в Европа и до наши дни – разбира се, не са били анти-фашисти. Били са терористи, вербувани на местна почва от Съветския Съюз, точно така, както днес са (безспорно) терористи атентаторите-ислямисти, вербувани от призрачната „Ислямска държава“. Да, те са имали идеята чрез терор да предизвикат избухването на „световна пролетарска революция“, но дали и днешните ислямисти нямат своите „глобални идеи“? Но следователно екзекутиралите ги през 1925 г. в България са били не някакви „фашисти“ (такива през 1925 г. няма и в Германия), а са били органите на държавата, разбираемо потресени от мащаба на случилото се. Няколкото десетки последвали „нерегламентирани“ убийства по-скоро могат да се определят като „естествена“ крайност, последвала този национален шок.
По-нататък: прословутите „партизани“, симптоматично появили се в България, не с началото на „фашизма“ (срещу който уж били воювали), а с началото на войната на Хитлер срещу СССР, защото преди това пактът „Молотов-Рибентроп“ е свързвал в здрав, „братски съюз“ двата европейски тоталитаризма, са били не „анти-фашисти“, а съветски подривни групи. Може да е жалко, че български военен съд осъжда на смърт талантлив поет като Никола Вапцаров, но трябва да се подчертае, че Вапцаров съвсем не е разстрелян заради „благородните си леви идеи“ и даже не защото е бил „анти-фашист“, а защото е бил обвързан с експлицитно терористичната група на Цвятко Радойнов, приземила се с парашути в страната ни, с откровената цел да върши по същество същото, което днес вършат тук и там в Европа ислямистките терористи.
Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).
Добре, стотиците избити и хвърлени в лагери (веднага след 1944 г.) политически дейци на БЗНС, на БСДП, на Демократическата и на други „буржоазни“ партии, съпротивлявали ли са се с оръжие като пред-деветосептемврийските въоръжени (и вербувани от чужда държава) терористи? С оръжие ли, питам, са се съпротивлявали на новата про-съветска власт? И въобще – „фашисти“ ли са били? А писателите, художниците и журналистите? А свещениците? А непожелалите да дадат земите си в ТКЗС „кулаци“? Съвсем безспорно е, драги ми генерале (произведен в президент на всички българи), че двата рода „проливания на кръв“ са от съвсем различен характер. Към това е редно да се припомни, че ако тук ставаше дума за трагична „гражданска война“ между „фашистите“ (преди 1944 г.) и „анти-фашистите“ (след 1944 г.), тя съвсем не би могла да продължи чак до 1961 г. (когато са закрити лагерите в Ловеч и Скравена). Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании? И напротив: анти-фашисти ли са били убийците им Газдов, Гогов, Горанов, Ръжгева и пр.? Нима с „фашизма“ (допускайки само някои „крайности“) се борят българските комунисти чак до 1961 г.
Още веднъж подчертавам (колкото и скандално да прозвучи за някои): „великият поет“ Н. Вапцаров е екзекутиран преди 1944 г. не защото е „работнически поет“, „комунист-идеалист“ и автор на „Моторни песни“, а защото е член на терористичната група на Цвятко Радойнов. А с терористични групи една държава (дори да е във фатален съюз с Хитлерова Германия) не може да не се бори с максимална твърдост. Напротив, Сашо Сладурът е убит в лагера в Ловеч не защо е бил „фашист“, а защото е бил бохема и автор на остроумни вицове за комунистическите вождове. Тук има безспорна разлика и талантът не унищожава тази разлика. Откъде знаете дали някой от атентаторите-ислямисти днес не пише чудесни стихове? Откъде знаете дали не изповядва радикалния си ислям с горещ сърдечен „идеализъм“?
Накрая ще кажа и нещо просто. Преди да ни призовава да се „помирим“, щеше да е добре генералът-президент да призове (все още живите) адепти на комунизма у нас да се разкаят, поне за „допуснатите крайности“. Защото помирение с онези, които продължават (открито) да празнуват своя дял от „пролята българска кръв“, едва ли е възможно и за най-добронамерения човек. И още: ако в България е имало „фашизъм“ преди 1944 г., той е осъден отдавна, заедно с всеки фашизъм. Комунизмът обаче не просто не е осъден. Неговите привърженици не дават и дума да се издума за престъпленията му.
Прочее, съобразете, г-н генерал (президент), възможно ли е дори да си представим на рождения ден на Хитлер (или ако предпочитате, на датата на подписването на съюзния договор между България и нацистка Германия) в наши дни определени българи да се събират и открито да празнуват тези дати? А и до днес – ето до тази година – на 9/9, онези, с които ни призовавате да се „помирим“ (защото едва ли не взаимно „сме си проливали кръвта“), празнуват началото на своите престъпления. Празнуват ги, а не се разкайват за тях.
